Официалното комюнике от срещата беше издадено на английски език, така както и всички писма, излизащи от канцеларията на Йерусалимска патриаршия до поместните църкви по повод срещата.
Впечатление прави използването на необичайния за православните документи на английски език израз „Orthodox Communion“ като синоним на „Православната църква“, използван два пъти в текста, което съответства на англиканския термин „Anglican Communion“, употребяван за Англиканската църква и в западен църковен контекст. Това се дължи вероятно на обстоятелството, че прес-аташе на срещата беше Питър Уелби, млад специалист по арабските въпроси и съвременни религиозни конфликти и син на Кентърбърийския архиепископ на Англиканската църква Джеймс Уелби (на втората снимка до прот. Николай Балашов). Вероятно той е изготвил и официалното комюнике от срещата, чийто оригинал е на английски език.
Едва ли участниците съзнателно са избрали термин, зад който се крие съвсем различна еклисиология, в своята основа с протестантски характер. В т. нар. Англиканско съобщество примасът в лицето на Кентърбърийския архиепископ има символични обединителни функции. Не се признава авторитет – нито индивидуален, нито колективен, чиито решения да имат обвързващ характер за отделните провинции на англиканското съобщество. Всички международни органи и срещи имат единствено консултативен характер. На практика англиканското съобщество е конфедерация от църкви-членове, които споделят обща история, обща вътрешна структура (епископална) и общо богослужение. Тук противниците на църковните срещи, свиквани от МП, могат да намерят аргументи в полза на тезата на патр. Вартоломей, че начинът, по който Руската църква вижда функционирането на съборността в Православната църква, на практика води до превръщането на единното семейство на поместните църкви в конфедерация на църкви от протестантски тип.
Също така прави впечатление неприсъщото за православни документи позоваване на „авраамическите религии“ – християнство, юдаизъм и ислям, което вероятно е реверанс към домакините от Хашимитското кралство Йордания, но не е изключено то да отразява модерните възгледи на автора на английското комюнике, който е специалист по религиите в Близкия изток. Това несъмнено ще се използа от зилотски настроени кръгове, които търсят повод във всеки официален църковен документ да изобличат „отстъплението на официалната Църква“.
Безспорно най-голямо впечатление прави лаконичното само едно изречение, в което се говори за украинския църковен въпрос. За него е казано единствено, че създаденият проблем трябва да се решава по пътя на диалога. Не се съдържат конкретни насоки как да стане това, нито пък упрек към патр. Вартоломей за предоставената автокефалия. Липсва очакваното от редица проруски медии становище, че „украинският въпрос може да бъде решен само на всеправославен събор“. Не се изпълниха и очакванията център на дискусията да бъде не въпросът кой може да предоставя автокефалия, а доколко са канонични хиротониите в новата ПЦУ. Това безспорно е поражение за руската църковна дипломация.
Интересен смислов нюанс съдържа параграфът относно предоставянето на автокефалия по принцип. В английския оригинал и в гръцкия превод е изразено становището, че предоставянето на автокефалия трябва да бъде финализирано в дух на общоправославен диалог и единство, както и при православен консенсус. В руския превод на комюникето, публикуван в сайта на Московска патриаршия, думата финализирано е заменена с "трябва да стават .... при православен консенсус".
Интересен е компромисът с два използвани ключови израза в комюникето. По отношение на патр. Вартоломей руската страна очевидно се е съгласила на компромиса той да бъде наречен „Вселенски патриарх“, което наименование вече не се използва в официалната руска църковна реч (вместо това се нарича единствено Константинополски). За сметка на това в последния параграф Йерусалимската патриаршия е определена като „църква-майка“, което в утвърдения православен езиков протокол е определение за Вселенската Константинополска патриаршия. Използваният сега изказ обаче е такъв, че да създаде двусмислица: „This prayer is to be held in the Mother Church, the Church of the Resurrection (Holy Sepulchre) in Jerusalem“. По този начин като „майка-църква“ се определя самата сграда на храма на Христовото Възкресение, но в контекста то се прилага и към домакина на евентуалната молитвена среща – Йерусалимската патриаршия.
Друг акцент е многократно изразеният призив за диалог по всички спорни въпроси. Не се съдържат обаче никакви податки за улесняване на този диалог, който в момента е спрян поради прекъснатото евхаристийно общение тъкмо от страна на Московска патриаршия с три от най-авторитетните православни църкви – Константинополска, Александрийска и Гръцка.
Израз на безизходицата, в която се оказа цялата Православна църква, е съдържащият се в последния параграф призив за „молитвена среща на предстоятелите в майката-църква на Христовото Възкресение“, които да се помолят „за мир“, но не и да отслужат заедно божествената Евхаристия, която е сърцевината на православното единство.
Не се съдържа призив да бъде възстановено евхаристийното общение, тъй като той би визирал Московска патриаршия, а в настоящия момент тя не желае такава стъпка.
Единственото конкретно решение в комюникето е заявеното намерение за нова среща до края на годината, в която да участва и Вселенският патриарх в качеството му на „пръв сред равни“ заедно с „останалите негови братя предстоятели“. Не се съдържа призив към него той да инициира тази среща, както е според църковните канони. Това не е случайно, тъй като отново се дава възможност за отворен прочит на решението според гледната точка. За Московска патриаршия Вселенският патриарх не може да свика синаксис, тъй като е „страна в спора“ – според митр. Иларион (Алфеев). РПЦ гледа на настоящата криза като възможност за промяна на съществуващия до момента каноничен ред. Предстоятелите на повечето православни църкви обаче настояват да се спазва църковното предание и официална среща на предстоятелите да свиква само Константинополският патриарх. Самият патр. Вартоломей от своя страна смята, че диалогът е прекъснат не от него, а от Руската църква, която първо не участва в Критския събор, а впоследствие, водейки политика на дискредитиране на Константинополската патриаршия, прекъсна евхаристийно общение с трима предстоятели.
Известните като „синаксиси“ на предстоятелите трябва да се предхождат от сериозна подготовка и интензивен диалог. Коментар в този дух направи и румънският представител на срещата в Аман, Търговищенски митрополит Нифон. След края на срещата той заяви, че бъдещи срещи трябва да се провеждат след сериозна подготовка, за да дадат добър резултат. В този коментар се съдържа на практика критика срещу организацията на завършилата в Йордания среща.
Публикуваме няколко коментара от руската блог-сфера за резултатите от съвещанието в Аман.
Сергей Чапнин:
Срещата в Аман се превърна в историческо събитие с изключителна важност. В някакъв смисъл тя разчупва хода на църковната история.
Дълго се чудих: защо патр. Кирил се е съгласил да подпише такъв слаб и до голяма степен безсмислен документ?... Среща с нисък статут роди документ с ниско качество и без особено значение. Тогава къде е световното ѝ историческо значение?
Просто е: това е победа на патр. Вартоломей над патр. Кирил – не политическа победа, нито богословска, а психологическа, и донякъде – педагогическа.
Това е своеобразен реванш за Критския събор.
Преди четири години писах, че патр. Кирил не отиде на събора на Крит, защото неговото разбиране за съборност се оказа в противоречие с разбирането на патр. Вартоломей. Накратко: Кирил виждаше събора като резултат (голям брой добри епископи приемат добри и важни документи), а патр. Вартоломей се отнасяше към събора като към процес (важно е да се срещнем и да започнем диалог). Като видя, че документите „са лоши“ и са силно критикувани от ляво и от дясно, Кирил се уплаши и отказа да отиде. Какъв смисъл има да се участва в среща, която няма да доведе до подписване на исторически документи? И Кирил отказа да отиде на събора.
Срещата в Аман е ярко потвърждение на това, че Кирил е променил позицията си и практически се съгласява с Вартоломей: да, може да се участва в срещи, които не носят веднага практически резултат, произвеждат видимо слаби документи и са концентрирани върху процеса.
Явно първият и най-важен урок, който Вартоломей изнесе на Кирил, вече е усвоен. Това дава добри перспективи за установяване на диалог.
Архим. Кирил (Говорун):
Единственото съществено в Аманския документ е признанието, че Украинската автокефалия е процес, на който не е поставена точка, а запетая или точка и запетая, т. е. този процес трябва да бъде завършен и краят му ще настъпи, когато по въпроса има консенсус…
В същото време срещата в Аман остави много въпроси отворени. Най-важният от тях е: какъв е статутът на тази среща? Ако това е „братско семейно събрание“, защо с него трябва да се съобразяват тези църкви, които участваха в него, да не говорим за онези, които не дойдоха?
Все пак другите църкви могат полека-лека да вървят към признаване на ПЦУ, докато накрая не я приемат всички и не се установи така желаният от всички консенсус. Така че срещата в Аман остави отворена вратата за тези църкви, които поискат да признаят ПЦУ.
Дякон Андрей Кураев:
В своята реч в Аман патр. Кирил посочи следния проблем: „опитите да се оспорват каноничните граници на автокефалните църкви, да се преразглеждат и отменят веднъж приети документи с историческа важност, които определят тези граници“.
Сред тези „веднъж приети документи с историческа важност, които определят тези граници“, можем да си спомним съборната грамота от 1589 г. за учредяване на Руската патриаршия. В нея има пълен списък с епархиите, влизащи в състава на новата поместна църква.
Най-западните от тях са: Чернигов и Смоленск. Няма нито Киев, нито Прибалтика, нито Бесарабия, нито Крим… Кой дръзна да преразглежда веднъж приет документ?
* * *
С речта на нашия патриарх в Аман (веднага след приветственото слово на домакина – Йерусалимския патриарх) започна „братското общение“ в Аман:
„Всеправославно следва да се осмислят следните въпроси: проблемът с разбирането на първенството в Църквата, опитите за присвояване на вселенското главенство с помощта на специално създадена за целта богословска аргументация; липсата на система за съборен контрол върху действията на първенствуващата катедра, отричане на необходимостта от консенсус при приемането на решения с всеправославен мащаб.
Второ – заплахата за института на автокефалията в Църквата; липсата на общоправославно признат и безспорен за всички механизъм за предоставяне на автокефалия; опити да се внесе неравенство между „старшите“ и „младшите“ автокефални църкви.
Трето – съществуващите опити да се оспорват каноническите граници на автокефалните църкви, да се преразглеждат и отменят веднъж приети документи с историческа важност, които определят тези граници.
Четвърто – претенциите на първия сред равните предстоятели в семейството на поместните православни църкви за правото да приема апелации от която и да е от църквите и заплахата да ги използва като инструмент за намеса във вътрешния живот на другите поместни църкви също, по мое дълбоко убеждение, изискват осмисляне и обсъждане.
Пето – възникването на ненормална ситуация, при която първенствуващият йерарх, въпреки базовите принципи на каноничното право, действа в качеството си на съдия в дело, в което той е една от страните, представяйки се за последна инстанция при разглеждане на даденото дело.
И шесто – проблемът със създаването на т. нар. „ставропигии“ на територията на други поместни църкви без тяхното съгласие и против тяхната воля“.
Така нашият патриарх набеляза темите, които иска да обсъди и някого да осъди.
Не е трудно да се забележи, че заключителното комюнике не включваше тези теми.
Друго нямаше как да стане: след Кирил всеки от присъстващите прочете предварително написаното си докладче и всички отидоха при „султана“.
Вечерта Теофил е предложил текста на резолюцията, написана предварително от него, без да вземе предвид горещата реч на Кирил. Ако изобщо нещо е било обсъждано, то е било в съвсем неофициална обстановка на кафе.
