Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
3.jpgНа 15 април почина един от най-известните гръцки богослови протопрезв. Михаил Кардамакис. Отец Михаил Кардамакис остави дълбока следа в гръцкото богословие с многобройните си книги, които имаха една обща отличителна черта – бяха писани с любов. Доктор по богословие, ректор на Атинското средно църковно училище, той ще остане в летописите на гръцкото богословие преди всичко като духовник, който показа на дело какво означава да поставяш на първо място в живота си правдата на Христос. Възпитал няколко поколения гръцки богослови, той им остави наистина светъл пример: свидетел на красотата, го наричат учениците му, тъй като за него красотата – въплътена, страдаща и разпната на кръст, бе проповядвана като единственото мерило за съжденията и всекидневния ни избор. Думата "свидетел" на гръцки има значение и на мъченик. Верността на отец Михаил Кардамакис към красотата на Христовата истина му коства много – включително и гонения от страна на тези, с които трябваше да бъде съработник на Божията нива.

„Той беше един светъл дух, – пишат учениците му – който те разтърсваше, когато го слушаш, тъй като говореше ясно и ти предаваше своята тревога за света и мястото на Църквата в него: Църквата не съществува, за да украсява нещата, а за да более за тях! Които се вслушваха в думите му за Църквата като прекрасната Божия любов (по името на едноименната книга „Църквата – Божията прекрасна Любов”), разбираха величието на човека. Останалите просто отминаваха... Въпреки че посвети целия си живот на църковното образование, църковната управа не потърси помощта му в разработването на концепциите за религиозно образование, което сега е в задънена улица. Предпочете безплодните теоретици, които в различните комисии прокарваха единствено своето „его”, а не болката си за решаването на този проблем. Естествено, дойде момент, когато отец Михаил Кардамакис бе подложен на гонение от пряката си църковна власт, която не беше в състояние да разбере, дори отчасти, настоятелната му потребност да остане верен на красотата. Искаше от него да прави компромиси с грозотата, но той не можеше да изневери на себе си..”

Отец Михаил Кардамакис бе погребан на 17 април в Атина, а опелото му бе отслужено от Пергамския митр. Йоан (Зизиулас).

Най-известните негови книги са Православната духовност, Глави за умилението, Евхаристийна антропология, Църквата – Божията прекрасна Любов, Кръстът – мярка за нашите съждения, Любов и брак, Изкушенията на историята и свидетелството на Църквата, Да се учиш в красотата и мн. др. В предговора на една от тях, издаделят е дал най-кратката им характеристика: „Те са написани с кръв, в болезнените условия, които създава изоборът да бъдеш свещеник на Христос, а не просто ефимерий. Написани с опита на цял живот, посветен на свещеническото служение. Написани с дух – вик на протест и химн за прослава. Защото богословието не е само в минало време... Понякога си длъжен да сложиш пръст в раната”. За читателите на „Двери” публикуваме откъси от някои от книгите му:

„Адът не е за грешниците, а за неразкайващите се” („Глави за умилението”).

„Ако се отричаме от нашата мисия, която е надеждата за света, тогава най-критичният, истински скандал за християнина не е светът, тънещ в която и да е от своите трагедии. Най-големият скандал е самата Църква, отричаща се от своето апостолско призвание и продължаваща да се изменя така, че става непозната за Господа и непознаваема от хората. Имаме предвид измяната на първото и последното в нейното битие – любовта, в която е призвана да разкрива цялото Божие правосъдие за света. Колко болезнено е за човек да вижда как Православната църква, Църквата на Добротолюбието, на любовта към красотата, престава да бъде свидетел на спасяващата красота, на сбъдващата се в любовта истина, в един все по-грозен свят... Да вижда, че Църквата не брани поругаваната и гонена красота на човешките лица и на иконата на творението. Църквата, най-вече чрез своя клир, е длъжна да побеждава всяко изкушение на лицемерието и грозотата, избягвайки скандализирането на всеки човек, бидейки вярна на есхатологичния си опит в християнския живот и на православния характер” („Да се учиш в красотата”).

„Великата Четиридесетница е гръбнакът на цялото православно предание, в чието сърце живее истината или красотата на духовния живот. Защото духовен живот или както днес го наричаме православната духовност, не са някакви неясни благочестиви чувства, или отвлечен религиозен романтизъм, или някаква носталгия към метафизично скитане. Тя е етап или път на аскезата, истината, красотата на православната аскеза, която според св. Исаак Сириец е „майка на освещаването, от което се ражда първият усет на Христовите тайни”. Красотата на Великата четиридесетница е във възторга и напрежението на аскетичната борба, на духовната бран на вярващия, на свободното му решение да „носи на смъртното си тяло раните на Христос”. Достоевски казваше, че красотата ще спаси света и имаше предвид истината, която е въплътена и аскетична, страдаща и разпъната. Аскетичното предание пази опита, че „трябва да дадеш кръв, за да получиш дух”. Андрей Тарковски е убеден, че красотата е в истината на живота и повтаря убеждението си, че трябва да живееш истината, а не да учиш на нея, затова и трябва да се приготвим за бран. А една украинска песен съветва: Която душа иска да живее за истината, трябва да се бори. Няма истина на земята за този, който не търси. Истината и красотата се плащат скъпо” („Глави за умилението”).

„Не съм привърженик на някое специализирано научно направление в образованието, което да поставя официално красотата в центъра си. Но не можах да се разделя с детинската си любов към красотата, която държеше душата ми в своеобразен плен, затова и ми харесваше да рисувам. Считах минутите, прекарани в това занимание, за мигове на истинска невинност и стойностно използване на времето. Накрая тази любов намери израз, най-дейния си отговор в Свещенството, което е действие и служение в благородството на висшите неща и в красотата на обичайните” („Да се учиш в красотата”).

„Цялото християнство като православна догма и характер е постоянен аскетизъм. От вярата до любовта и от трезвението до безстрастието се простира безкраен път, скръбен живот, търпеливият труд на аскезата. Аскеза, която не е затворена система от техники за извисяване и усъвършенстване на човешките способности, но борба за освобождаване и преобразяване на целия човек, борба за завръщането на човека в първосъзданното му достойнство и цялостност отпреди грехопадението. Аскезата с цялото многообразие на своите прояви, които обхващат целия живот, е пътят на Бога, който бива познат като ежедневен кръст. Чрез църковната аскеза животът достига крайното си предназначение – целият се превръща в зрение и огън”.

„Има моменти, когато трябва да мълчиш и моменти, когато трябва да говориш. Има условия, когато мълчанието е злато и други, когато мълчанието ранява и става съ-участие във вината...” („Църквата – Божията прекрасна Любов”)...

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3krr6 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.