„Щом котката я няма, мишките пируват“
Нова мода се появи в родната ни Църква през последната година: архимандрити завеждат наказателни дела за... възпрепятстване на развитието в кариерата им. Или пък обжалват пред светски съд решения на синода за професионалното им поприще. Неудовлетворени амбиции карат такива неразумни клирици да търсят навсякъде врагове, които тайно или явно им кроят капани, само и само да ги отдалечат от заветната цел. А каква е тя? Изкачване в църковната йерархия! И като се оплетат като котета в кълчища в собствените си дела, които никой не ги е карал да вършат насила, решават да прехвърлят товара за личния си крах на някой друг. А за арбитър избират светски съд – засега Софийски районен, занапред очаквайте и в цялата страна. В качеството на обвиняем може да застане всеки – патриарх, митрополит, конкурентен духовник, обикновен мирянин. Фантазията им е неограничена, а услужливи адвокати около тях наливат масло в огъня на „оскърбеното им достойнство“ и „спрян кариерен ръст“. Исковете си приличат, при по-голяма липса на срам може да поискат и парично обезщетение от „обвиняемите“ – в петцифрена сума, примерно...
Не без основание преди десетина години, в самото начало на дълбоката криза, обхванала Гръцката църква, главният редактор на един гръцки вестник беше нарекъл съвременното архимандритство „модерната църковна болест“. От прозвище на игумен на голям манастир то се превърна в кариерно стъпало. „Какво е архимандритството? – пише той. – Архимандритите са неженени свещеници в света, но те не са монаси – те просто са регистрирани по формални причини към някой манастир. Този трети вид в Църквата – след семейните свещеници и монасите – са кариерните духовници. Сложили расото още в ранна възраст, те са жадни за църковни отличия и, разбира се, за епископска корона. Те стават архимандрити, за да станат владици. Безбрачни клирици в света е имало винаги в Църквата, само че днес и особено в Гърцката църква те образуваха една отделна институция, която придоби голяма сила. Нашата Гръцка църква се управлява – и то династично – от архимандритите, от този институт на амбициозни, богословски неграмотни, необразовани, своенравни и психично объркани (да не кажем и по-лоша дума) хора. Когато едно дете на 17 или 18 години пожелае да сложи расо, но не за да стане свещеник или монах, а архимандрит, това е сигурен знак, че нещо не е наред в психическото му равновесие. Архимандритите владеят добре само едно нещо, което го знае всеки кариерист: изкуството на съюзяването – към кого да се прилепят, с кого и кога да се съюзят, с кого да сключат изгодна сделка. Както показва и настоящата криза в Гърция, в това отношение те могат да стигнат твърде далеч... Няма какво да се лъжем, днешните архимандрити смятат своите места за преддверие към епископския трон“ (в-к Катимерини, 27 февруари 2005 г.).
Тази нелицеприятна картина визира състоянието в нашата южна съседка. У нас, за добро или зло, нещата изглеждат по-провинциално. Слава Богу, не ни стигат силите да превърнем проблемите в институции. Нямаме, например, отдел „Жалби за спряна кариера“ или пък синдикат на обидените. При нас важи прозаичното правило, че когато котката я няма, мишките лудуват. Наемат адвокати и си играят на съд. За нас остава надеждата, че както подобава на всеки църковен дом, един ден котката ще сложи ред в цялата тази суматоха.