„Треби“ е понятие, което неправилно се свързва преди всичко със свещениците като извършители на треби. Самата дума показва, че те са наша, на християните, потребност, наша поръчка към свещениците да отговорят на нашите религиозни нужди. Така честотата и времето на извършването на требите също зависят от нашите нужди. Които много често са... сезонни. Нямам предвид обаче периодите на религиозния живот през годината според църковния календар, а тъкмо сезоните, годишните времена, които обуславят някои раздвижвания, временна миграция на населението и пр.
Представете си планинско село днес в България. То изглежда горе-долу така: една трета от населението се е преселило в други населени места, обикновено в градове, където има някаква работа за преживяване; една трета се е преселило в чужбина, независимо далечна или близка, за да оцеляват по-добре, отколкото това е възможно у нас; и последната една трета, все хора в третата и четвъртата дори възраст, пазят, доколкото могат, старите домове на село, откъдето останалите са „излетели“.
Идва обаче лято. За него цяла година мечтаят най-вече втората и третата група хора, особено последните. От чужбината си идват за броени дни или за 2-3 седмици синове и дъщери, внуци и внучки. И тъкмо в това време те искат да направят помен или опело, кръщение или венчание. Досещате се, че най-често това са религиозни нужди, възникнали доста преди това, но „нужди ради“ те се удовлетворяват, когато е възможно на живеещите в чужбина. Добре, но в селото църква може и да няма, а и да има, може тя да не е в годно или прилично състояние. И дори да е в отлично състояние, може да няма свещеник (почти 90% от българските села нямат свещеник!). Решение има – ще отидат в близкия град, където поне свещеник има. И се започват едни треби за чудо и приказ. Хората доволни, свещениците – също; нищо, че основанията за доволство са различни.
На такъв случай се натъкнах тази неделя: вилна зона в Родопите, пристига си внучката от Германия и води на вилата, където е семейството, момче от онази страна, при това православен, украинец, с германско гражданство вече. Ще се женят в най-близкото до вилната зона градче, православна сватба ще вдигнат. Свещеникът нито ги знае, нито ги познава, нито ще ги види повече. Но трябва да ги венчае. И понеже е ревностен пастир, ще се опита в малкото минути на разположение да им обясни за задълженията на брачния живот на християните, за жертвената любов, за неразлъчването от хората на „онова, което Бог е съчетал“, за възпитанието на децата в православната вяра и страх Божи. Дано запомнят поне нещичко от тия ценни напътствия, защото благословението не Църквата не е магия, трябва да има и начин да се мотивира християнско поведение в брака.
Друг пример е манастир в „селски район“, където завърналите се гурбетчии (нищо негативно няма в това определение, има само доста тъга, но това е друга приказка) отиват да извършат своите треби от предимно този тип: кръщение, венчание, опело или помен за починали. Свещениците от близките селища наоколо ревнуват (да не кажа по-силна дума), че завърналите се в летен отпуск хора от тези селища ходят в манастира, вместо в селските и градски храмове. И трябва да признаем – не без основание. Но хората имат възможност да изберат къде да отидат, имат и мотивировка за това. Така или иначе в манастира и в много такива манастири (далеч не във всички, разбира се) юли и особено август са месеци на върволици от хора, идващи за треби. Летни треби. Кого да осъдиш?!
Другият вид летни треби са по морето. Ех, морето!... През жадуваното лято селата и градчетата по нашето черноморско крайбрежие увеличават няколкократно жителите си. Много от тези крайбрежни номади също искат там, на морето, да се венчаят, да се кръстят, някои ще направят и помен, защото денят се случва по време на техния отпуск. Свещениците нямат право да откажат (щом всичко е изрядно) и извършват всички тези летни треби. Християните, които ги поръчват, обикновено остават удовлетворени от отношението на свещениците. Но – дотам. Повече (в 99% от случаите) свещеникът и християните повече няма да се видят. На всичко отгоре не се знае, дали в мястото, където живеят (хипотезата е в България), има свещеник, има църква. Но лятото е минало, религиозната потреба е удовлетворена. Летни треби. Кого да осъдиш?!
Хората, разбира се, най-малко са виновни. Свещениците не само не са виновни, но и нямат право да откажат тези летни треби. Просто има нещо сбъркано в системата. Но тя не зависи от тези хора, нито от онези свещеници. А проблемът не е летен. Той просто си е хроничен.
