След бурните събития от изминалата седмица и още по-напрегнатия вчерашен ден днес е време за размисъл и осмисляне на случилото се в нашата църква. Както при варненските събития от миналата година, така и сега тези няколко дни накараха църковното общество да излезе извън виртуалното си съществуване, в което се ограничава обсъждането на църковните проблеми, и да ги назове открито. Големият пробив от интернет-говоренето до конкретните действия и промените, които това предизвика, се дължат на три важни фактора:
1. Саможертвата на свещениците. Един съвременен светогорски монах обобщава служението на Бога в Църквата със следните думи: „Всеки служи на Бога според особеностите на своя характер и готовността си за саможертва, стига да е безкористен в действията си”. Въпреки примера за саможертва, даден ни от Иисус Христос, най-големият дефицит в църковния живот днес е готовността за саможертва – била тя малка, или голяма. Именно тази липса на жертвеност поддържа статуквото и постоянно задълбочава проблемите. Затова незабравима за всички, които бяха пред сградата на Св. Синод на 9 декември – празника Зачатие на света Анна (т. е. зачеването от св. Анна на св. Богородица), ще остане картината на свещениците, застанали в плътна редица с икони и хоругви и зад тях – мъже, жени, младежи, деца. Като образ на църквата-енория – предстоятелят и народът с него. Както във Варна, така и в София решаваща роля за успеха на начинанието – избирането на достоен епископ – имаха духовниците, свещеници и монаси. Тяхното участие беше проява на саможертва, истинска, искрена и безкористна. Те заложиха в протеста срещу недостойната кандидатура за епископ всичко (мястото си на свещеници в софийските храмове, средствата за издръжка на семействата си, благоволението на митрополита-патриарх и личното си спокойствие), но предпочетоха да останат верни на Христос и на правдата. В първите редици на молитвеното бдение бяха най-младото поколение духовници, които дадоха на своите пасоми нагледен урок за саможертва и се показаха като истински и достойни пастири, които могат да бъдат духовни водачи.
2. Единството на клир и народ. Основната теза на привържениците на епископската хиротония на архим. Дионисий (сред тях на първо място той самият, естествено, макар и да не пишеше с името си) беше, че протестът срещу архимандрита е „дело на миряните”, които нямат право да участват в църковните дела. Това ясно беше написано и в писмото им до патриарха. Успехът на усилията на хората, обявили се срещу хиротонията на Дионисий, беше именно в липсата на разделение между клир и миряни, в преживяването на църковния живот в единство, като един народ Божи. Всеки даде своя принос в делото – без противопоставяне, без претенции за първенство в идеи и действия, а чрез търсене на правдата и мира.
3. Сътрудничеството. Третият фактор, който произтича от предните два и който спомогна за успеха на делото, беше сътрудничеството не само между клир и миряни, но и между самите миряни. Бяха обединени силите на хора, работещи на различни поприща, и всеки даде своя принос според възможностите си, без да търси лична слава или облаги, воден от желанието Църквата да остане вярна на своите принципи. Това сътрудничество се изрази и в самия подход към възникналия проблем: протестиращите не се опълчиха срещу Негово Светейшество и Св. Синод, а се обърнаха към тях, търсейки помощ, призовавайки да не се допусне недостоен човек да получи епископски сан. Всички писма, отправени до Негово Светейшество и синодните митрополити, нямаха ултимативен тон, а смирено молеха да се намери приемливо църковно решение на създалата се ситуация. И за помощ взеха молитвата - искрена, гореща, неспирна, непоказна, отдадена. А накрая: в изявлението си пред събралите се пред Синодната палата Патриарх Неофит заяви, че е било намерено решение, което е съобразено с волята на духовниците и миряните и което ще донесе мир в Църквата. Този мир беше постигнат благодарение на стремежа към диалог, продиктуван от смирението, от желанието за съвместно намиране на решение, породено от любовта и чувството за общност в Христос между участниците в тези бурни събития.
Тези три фактора не само определиха изхода от създалата се ситуация, но те държаха надалеч другата страна в спора – онези, които настояваха насила да бъде наложена спорната хиротония, които обиждаха, противопоставяха, заплашваха, които си кривяха душата заради бъдещи лични ползи или заради нещо друго.
Подобни кризисни ситуации в църковния живот, макар да носят болка и смут, ни карат да израстваме като християни, да изпитваме чрез личния си опит срещата с неправдата, отстояването на истината и трудността да останем верни на Христос.
Снимка: Стефка Борисова
