Чували ли сте определението „албански реотан” за някого, който „бавно загрява” (т. е. разбира) прости неща? И аз съм го чувал и съм го употребявал. И през последните 20-ина години все повече се срамувам, че съм го правил. Защото Албанската православна църква „мъртва беше и оживя, изгубена беше и се намери”. След четвърт век на пълна, тотална забрана на всяка религиозна дейност в тази малка страна от тоталитарния комунистически режим (от 1967 г. до промените в Източна Европа, в т. ч. и в Албания), веднага след промените вероизповеданията там се възстановиха от нищото, като „феникс от пепелта”, ако мога да употребя този образ от езическата древност. И Албанската православна църква не от последно място сред поместните православни църкви, а направо „от нищото” излезе сред първите, застана в челото на класацията (а къде сме ние, по-добре не питайте!).
Начело й беше поставен един истински мисионер, който прекара десетилетия наред в Африка, изграждайки православни енории и епархии на Александрийската патриаршия. Архимандрит, после епископ и митрополит на Гръцката православна църква, д-р Анастасий (Янулатос) беше и професор в Атинския университет, написа множество книги и статии за мисията на Православната църква сред исторически православните народи и сред народи и племена, които тепъра чуват за православната вяра. И накрая Бог го постави на този пост, където като истински апостол създаде отново Албанската православна църква. Така тази „възкресена” църква бързо задмина много от поместните православни църкви по всички показатели (говоря за положителните, не за отрицателните!). И днес наистина може основателно да се говори за „челния албански опит” в православието, колкото и за по-възрастните този израз да се свързва с комунистическото минало. Албанците изпревариха повечето църкви по ръст на броя на клириците и на новопостроените храмове, на просветната и социалната дейност сред православни и неправослани. Същевременно се развиват не на клерикалистка, а на църковно-народна основа, както показва и последният им събор. Жените и младежите са равноправни участници в управлението на църквата им, защото сам архиепископът има твърде дълъг опит от работата на международни организации и отлично знае, че без народа клирът е с вързани ръце (и ум!), че народът, а не само клирът е Църквата!
И ми идва една хубава идея: какво ще кажете, да вземем да ги поканим албаците, да ни направят и нашия църковен събор?! Сигурен съм, че ще се справят. И при това в срок, а няма да разправят като някои наши владици, че то не можело да се организира нашият събор, защото било много сложно! Ами сложно е! Простото е на нивата: ори, мели, яж! Ама те са избягали от онази нива и са дошли на Господнята нива, където също са задължени да си вършат работата. За да не се срамуваме и ние заради тях, че вече владиците ни изтърваха един (1) период на църковно-народен събор, а както върви, ще изтърват и друг. Сигурно защото на митрополитите им е много удобно да си управляват сами, без събор.
Справка:
Църковно-народните събори на БПЦ се провеждаха така:
1997 г. – ІV ЦНС
2001 г. – V ЦНС
Трябваше да се проведат: Осъществяване:
2005 г. – VІ 2008 г.
2009 г. – VІІ вероятно през 2015 или 2016 г.
2013 г. – VІІІ до края на века (?! – не в есхатологичен смисъл).
