Блаженството тук не се разбира в евангелския му смисъл, както се досещате. А е употребено в смисъла на онова, което е коренно противоположно на учението на Онзи, Който поучително и спасително прознесе дузината изречения, започващи с „Блажени…”. Излишно е да уточняваме, какво е това „блаженство”. Така или иначе тия дни се изправихме пред парадоксалното положение на онези манастири у нас, определени от устава на Българската православна църква – Българска патриаршия като ставропигии. Последната дума означава „забит кръст”, а тълкуването й ни отнася към древна практика, когато някой манастир или друго църковно поделение (понятието е от устава на БПЦ-БП) минава от юрисдикцията (властта) на местния епископ (бил той и архиепископ или митрополит) към юрисдикцията на патриарха или на синода, така или иначе към централната власт в дадената поместна църква. У нас три манастира – Рилски, Бачковски и Троянски – се ползват с този статус, който им е даден преди векове от Цариградската патриаршия, когато те са били под нейна власт. В устава на БПЦ-БП от 2008 г. този статус само се констатира (чл. 162, ал. 3). БПЦ се е опитала през миналия век да даде такъв статус на някои епархийски манастири (напр. Преображенски, Поморийски), но не се е получило. Не говорим за отделни храмове с подобно положение като „Св. Александър Невски”, семинарските храмове, параклиси в софийския богословски факултет и др.
Това положение на въпросните манастири е нож с две остриета или „двуостър меч”, за да ползваме библейското определение. Защото практиката показва, че един митрополит криво-ляво се справя с положението в епархийските си манастири, но Светият Синод комай не успява да прави същото. Причините са много и не са свързани само с управленските качества на синодните членове, т. е. митрополитите. Защото Св. Синод, за да реши нещо относно ставропигиален манастир, трябва да има действаща система на надзор (по европейски – „мониторинг”), трябва да му се докладва навреме и обективно, при това не само от игумена, но и от някой друг, който да надзирава и делата на игумена! А такава система просто няма. Примери в общественото пространство през последните седмици, колкото искате. Някой да е видял някой игумен на ставропигиален манастир да си е признал слабости? Ако игуменът е свестен, каквито примери има и сега, нещата са наред и има надежда за манастира. Но ако е калпав, никой не го маха от мястото му и положението се влошава.
За съжаление проблемът с този вид манастири не е само и не е толкова проблем със самите игумени. Наистина игумените често са неуправляеми, защото има редица фактори, които ги правят трудно досегаеми от началството, разбирай Св. Синод. Защо и как, тук няма да се спираме. Но положението с отношението игумен-монаси също е далече от нормалното. Много често става така, че игумените се поставят на този пост, защото им се търси място, понякога и само за кратко време. Така обаче те нямат възможност да навлязат в живота на манастира като духовна обител, а от началството се гледа на тях повече като на мениджъри на определена стопанска единица (печално, но факт!). Никой не ги контролира за това, доколко спазват богослужебния ред, доколко привличат и обгрижват поклонници, дали привличат послушници и дали обновяват кадрово братството. Тези показатели обикновено не се отразяват никъде. Нарочно не се спираме на личния живот на игумените, който твърде често съвсем не е за пример.
Освен това игумените, понеже обикновено не се избират нито от братството, но и нито изсред братството, а се „спускат отгоре”, нямат пряка духовна връзка с монасите-населници на ставропигиалния манастир. Колкото и парадоксално да звучи за всеки поне малко запознат с духовния живот в Православната църква, игумените на ставропигиите фактически не са изповедници на монасите, не са им духовни старци в истинския смисъл на тази дума. Те не знаят и не могат да знаят, какво става в душите им, в сърцата им, какви са им личните духовни – и не само – трудности. Защото монасите са духовни чеда на някой предишен игумен или пък са дошли от някой друг манастир и претендират да си запазят духовната зависимост от някой външен за ставропигията духовник. И никой не им се противопоставя на тази разрушителна зависимост.
При такива обстоятелства монасите също се „автономизират” от игумена, от ръководството, наречено манастирски събор, доколкото тази структура функционира. Те не търсят игумена като игумен (буквално: ръководител, водач), той не ги търси също. Готови са да се оплачат от игумена в Св. Синод, ако игуменът се опита да ги „вкара в пътя”. Де факто игуменът не може да изгони или да премести един монах от манастира без решение на Св. Синод. Той се оказва без реална власт над монасите. При това получаването на възнаграждение – заплати, пари от треби и пр. – допълнително създава на монасите в ставропигията чувство за самостойност. И така онова, което се нарича монашеска общност, се оказва теория, нямаща нищо общо с практиката. А практиката лъсна от екраните на вашите телевизори и боде очите и съвестта на всички с безперспективността си…
А колкото до онова за „блаженството” от заглавието и първия абзац, по-добре го забравете! Защото Иисус Христос е изрекъл и друго, не по-малко важно. Прочетете го в Евангелие от Матей, глава 23:
„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас”.
Тези думи ще са полезни за всички ни, не само за монаси и игумени, и владици.
