Или за скритите добри дела на Църквата
Преди дни завърши един семинар, посветен на отношенията Църква-медии. Там един от лекторите - Огнян Златев, директор на Центъра за развитие на медиите - говори за липсата на положителни послания на Църквата към обществото, върху които медиите биха могли да фокусират общественото внимание. Под такива послания Огнян Златев имаше предвид не новините за построяване на нови храмове, издигане на 20-30 метрови кръстове, освещавания на пътища и сгради или църковна благословия при откриването на социално заведение, за изграждането на което Църквата няма никаква роля... А в ежедневния си мониторинг на църковните новини в пресата се натъкваме почти изключително само на такива „добри новини”.
Около големите християнски празници медиите започват да търсят настървено и нещо различно, нещо, което да изпрати онова положително църковно послание, което хората всъщност очакват, и тогава започват да се въртят няколко сюжета: приютът на отец Иван в Нови хан, църковната кухня в столичния квартал Дървеница, дейността на енорията на църквата „Покров Богородичен” в София, центърът за наркомани във Варна и още една-две социални църковни инициативи.
Когато стартира официалният сайт на Българската патриаршия преди половин година, очакванията бяха той да акумулира именно такива новини, които по ред причини остават извън полезрението на светските медии и така да „компенсира” чрез „добри новини” преобладаващите негативни настроения в светската преса. Това заяви, например, Великотърновският митрополит Григорий при откриването на сайта, като каза, че досега богатата социална и благотворителна дейност в неговата епархия е оставала неизвестна. За съжаление беглият преглед на отразените „добри новини” в официоза показва, че те с няколко изключения не надхвърлят рамките на казионната новина – за нови ръкоположения, нови отличия, награди и почетни гражданства, архиерейски служби при големите празници и освещаването на нови храмове.
Естествено, нито целият обществен живот, нито целият църковен може да попадне във фокуса на медиите. Има множество лични инициативи по места, където вярващите се опитват да свидетелстват за вярата си в Христос чрез грижа за ближните си, но по правило това остават лични инициативи, които не само не срещат по-сериозна църковна подкрепа, но понякога трябва да водят истинска битка с местната църковна власт, за да се легитимират и оцелеят. Пример е сагата с бургаската кухня в двора на храма „Св. Троица”, няколкогодишната „борба” на християни в Плевен да имат катехизаторско училище за възрастни и деца и много други. Любителите на добрия църковен имидж ще възразят, че ролята на Църквата не е социална, а спасителна и ”нейният център е богослужението, в което всеки може да се освети”. „Освещаване”, обаче, което не води до смекчаване на сърцата, до тяхното одухотворяване, не е нищо повече от субективно емоционално преживяване, успокояване на съвестта и отбиване на номера. Сърцето, което е познало действието на Светия Дух в св. Евхаристия, не може да остане безразлично към заобикалящото го страдание – в което буквално се спъваме на всяка крачка. И тогава не поради християнско задължение, не в изпълнение на безсмислени „социални концепции”, а поради непреодолим вътрешен императив църквите ще развиват т. нар. „социална дейност”...
Горните редове се породиха спонтанно при днешния преглед на светската преса, който ежедневно вършим за нашите читатели. Освен чрез участието на Пловдивския митр. Николай в правителствената делегация в Израел, „църковната тема” присъства и чрез две новини във в. „Стандарт” и в. „Монитор”, съответно „лоша” и „добра”. Лошата ни информира за жалбата на селски кмет до Видинския митрополит от безобразията на местен свещеник и клисар, които били превърнали селския храм в чалга клуб. Добрата ни информира за интересната съдба на един морски капитан, открил вярата през комунизма и поел неотдавна по пътя на свещенството. За съжаление и „добрата новина”, която видимо добронамереният към Православието вестник е успял да „създаде” – за добрия свещеник, когото всички в селото обичат, носи горчивия привкус на времето ни. Време, в което крещящо липсва гласът на църковната проповед. Проповед не в смисъла на посредствен преразказ на църковни събития, а на свидетелство за истината на Христос, което просвещава, възпитава критерии за истина и лъжа, които са толкова трудно различими днес. Във финала на „добрата новина” се оказва, че свещеникът е едновременно и капелан на ордена на тамплиерите у нас (тоест, на една масонска организация) и не пропускал нито една тяхна сбирка... Лично аз съм убедена, че съвестното, сърцато и с преданост на Бога изпълнение на свещеническите задължения може да съжителства безконфликтно с амплоата на „капелан на тамплиерите” или на член на Ротари клуб (каквито примери за съжаление имаме доста сред българските свещеници). Но тази „безконфликтност” става възможна само в условията на кризата на църковността у нас, поради липсата на Проповедта с главна буква, от която се нуждаем с еднаква сила всички – и миряните, и свещениците.
