Руското православие през ХХІ век не по Бердяев

Мястото на действието е Русия. На 20 ноември зам.-шефът на външните връзки на Московската патриаршия Всеволод Чаплин предложи да бъдат създадени православни църковни дружини, които да следят за уличния ред. „Ние имаме немалко формирования в готовност, особено в малките градове и села”, отбелязва Чаплин и обещава, че в проекта за дружините могат да се включат всички заинтересувани православни. „Днес в много енории съществуват младежки военно-патриотични групи, с добра спортно-физическа подготовка, които могат да се включат в опазването на обществения ред”, цитира думите на отец Всеволод руският вестник „Комерсант”.[1]

„Бойните групи” на Православието вече се създават. „Ние вече създаваме тези дружини, по-специално готово за работа е мисионерското общество „Свети Тома”, което от 1 декември започва да патрулира по улиците (на Москва - б. а.)”, заявява шефът на Московския отдел на Дружеството на православните граждани Кирил Фролов. Конкретно, според московските правови норми, дружинникът ще има право да изисква спазването на обществения ред, да помага на милицията при проверката на документи, да иззема обектите на престъпление, а също така ще участва при отцепването на градски райони по време на масови мероприятия. А обикновено тези мероприятия са свързани именно с проявите на опозицията, която с изключение на Комунистическата партия на Генадий Зюганов не е парламентарно представена.

Инициативата на РПЦ се подкрепя от националистическото крило на прокремълската младежка организация „Наши”, което, освен при разгонването на опозиционни митинги, при които са убити, ранени и арестувани десетки хора, вече се е намесвало силово при потушаването на църковни спорове. Между другото, в Русия движението разговорно бива наричано „Нашисты” по аналогия с „фашисты”. То е специализирано в провеждането на масови силови акции, за провеждането на които организира нарочни курсове. Гордее се с нееднократните делови и неформали срещи на своите ръководители с тогавашния президент, сега премиер, Владимир Путин, комуто е подчинено лично като глава на партията „Единна Русия”.

Православното крило на „Наши” декларира, че се занимава предимно с културно-просветна политическа дейност сред православната младеж, като неговите инициативи са одобрени лично от Негово Светейшество патриарх Алексий Втори.[2]

Засега руското МВР отговаря уклончиво на инициативите за православни силови групи, но в официалното съобщение се казва, че силовата институция е готова на сътрудничество „с всяка гражданска формация, целяща съблюдаването на обществения ред”.

Износът на Православие

Между другото, връзката на бойните отряди на Православието с кремълския режим е повече от очевидна. Но православните деятели не се ограничават с Русия. Цитираният по-горе Кирил Фролов публикува във връзка с посещението в Латинска Америка на президента Дмитрий Медведев следния текст:

„Може да се предположи, че елитите на Куба и Венецуела, които се намират в конфликт с Вашингтон и са приятелски настроени към Москва, са в състояние на светогледно и религиозно търсене. В това търсене те се обръщат към Православието... Кой знае, може би Фидел, Раул и Уго ще станат новите равноапостолни светци на Боливарска Америка?”

Г-н Фролов не се ограничава географски и продължава: „Почти преди две години, под лозунга „Православие, самодържавие, чучхе”, се извърши освещаването на катедралния храм „Св. Троица” в севернокорейската столица Пхенян”, извършено от Смоленския и Калининградски митрополит Кирил. В съслужението участват трима митрополити от РПЦ... Православието ще бъде разпространявано в КНДР и от (държавния – б. а.) Комитет за Православие, оглавен от Георги Хо Ир Дин при подкрепата на държавния глава. Това кръщение на Северна Корея е дълбоко символично – тържествата по освещаването на храма са на 14 август, когато по призива на княз Владимир цялата Киевска Рус се кръщава в Днепър, но също и Денят на независимостта на КНДР, която търси своята идентичност и я намира в Православието. Да си припомним, че при подкрепата на Вашингтон Южна Корея става протестантска, а в Сеул възприемат протестанството като оръдие на експанзията на Вашингтон, отбелязва митрополит Кирил и акцентира, че възраждането на Православието в КНДР протича при подкрепата на държавния лидер – Ким Чен Ир”.[3]

Тук трябва да припомним, че именно благодарение на идеята чучхе, прокламирана от бащата на сегашния „Любим ръководител” Ким Чен Ир – Ким Ир Сен, днес КНДР, след дългогодишния масов глад през втората половина на 1990-те и началото на този век, причинил по сталински образец гибелта на милиони хора, днес се намира в пълна зависимост от хранителните помощи на „лошите” – Южна Корея, Япония и САЩ. „Приятелските” „православна” Русия и  комунистически Китай помагат само символично, тъй като те самите имат продоволствени проблеми.[4]

Освен това за разлика от Куба, където през тази година бяха разрешени Интернет и мобилните комуникации, в „готвещата се да приеме Православието” КНДР те все още са забранени.

Като външен наблюдател мога да направя извода, че Православието все повече се използва от Путиновия режим като политически инструмент. Експанзията на „руското православие” е насочена именно към страни, които геополитически са свързани с бъдещите аспирации на Кремъл, засега забавени от световната икономическа криза и най-вече от спадащите цени на природните горива, на които финансово руската експанзия разчита.

Но да не задълбаваме в геополитиката. Въпросът е, доколко това е Православие? Особено, ако, както се надява Фролов, Чавес и Кастро, а защо и не Ким Чен Ир, бъдат обявени за равноапостолни?

Защо й трябва на РПЦ износът на православие, особено подкрепен на държавно ниво? На практика той не й служи, но служи на интересите на управляващата върхушка, която, намирайки се в частична международна изолация, се стреми да засили влиянието си в държавите, враждебни на т.нар., според възприетата в Русия терминология, Запад. Това са няколко латиноамерикански страни, КНДР и Иран. Повече от ясно е, че в Иран една мисия на РПЦ не би имала особен успех, КНДР е готова на всичко, само и само да успее да излезе от дълбоката „трета глуха”. Така че износът на православие, поне формално, се концентрира върху Латинска Америка, която е отдавна християнизирана и в този смисъл посланията на държавната доктрина на приятелските до Кремъл режими могат да бъдат по-добре разбрани. В този смисъл диктаторите от Латинска Америшка могат да бъдат припознати за православни, доколкото те са близки приятели с „православния” Кремъл на КГБ.

Църква, държава и бизнес

Руското православие бездруго има проблем със своя формализъм. Изповедта е по-важна от покаянието. Носенето на забрадка от жените в храма е по-важна от смирението. Разбира се, това обобщение е грубо, то отразява не принципите на Православието, а масовата практика в днешна Русия. В Русия, където религията все по-тясно се свързва с националистически идеи, на които и Хитлер би завидял.

Хитлер? Русия си има свой такъв – Сталин. Сталин, който санктпетербургските и тези от Ленинградска област (да, в Русия има такава) комунисти, искат да бъде канонизиран от РПЦ. Беше направена и първата стъпка – в един храм беше поставена икона с изображение на Сталин. Наистина, Патриаршията беше възмутена, миряните отказаха да посещават храма, един игумен беше принуден да се оттегли...[5]

Но както се казва – крушата си има опашка. Според новите учебници, печатани в Русия, Сталин трябва да бъде оправдан, понеже е действал според историческата целесъобразност. И това са учебници, които са одобрени на административно ниво, срещу които РПЦ не проронва и дума. И как ще каже нещо против, след като в тържествените богослужения, при които участва неназованият като такъв официално, но фактически и. д. функцията на самодържец Н. П. сегашният премиер Путин, е по-важен отколкото Светейшия патриарх Алексий Втори, който във всяка проповед благодари за грижите на държавата за Православието?

Всъщност историята на колаборацията на РПЦ с политическия режим има дълбоки корени. След първоначалното отделяне на Църквата от държавата по време на Петър Велики, през периода на Руската империя и комунистическата форма на режима РПЦ винаги е била в подчинено отношение спрямо държавата, като в известни периоди се облагодетелства от това си положение. Да си припомним 1990-те години, когато РПЦ беше освободена като търговски субект по тогавашното право на Руската федерация от мита, акцизи и такси, във връзка с което се превърна в главен вносител на контрабанден алкохол и цигари в държавата, като според различни оценки „бизнесът” възлиза между 5 и 12 милиарда долара годишно (по време, когато държавната хазна на Кремъл беше неспособна да извършва най-належащите си плащания, доколкото валутният резерв се беше стопил до 12 милиарда долара). В различни години от Елциновото управление РПЦ контролира между 60 и 80% от вноса на тютюневи и алкохолни изделия в РФ изобщо, като в повечето случаи става дума за фиктивен внос на базата на фалшифицирани фактури. Днес този статут е изгубил смисъл, но в политически план РПЦ продължава да се намира в подчинено на държавата и в същото време привилигировано положение, особено що се отнася до основната цел – укрепване на великоруското самодържавие. Във всяко друго отношение като икономически субект РПЦ продължава да не плаща държавни налози, което превръща някои нейни административни структури в перачница за пари.[6]

В интерес на истината повечето от данните, изнасяни в пресата днес, не могат да бъдат намерени свободно в Интернет. Въпросните материали са затворени за достъп или отстранени.[7]

Тенденции

Вместо извод от гореописаното, ще си позволя да очертая възможните тенденции за развитие на сегашното статукво.