На 7 февруари гръцката висша йерархия ще избере нов предстоятел на Гръцката църква. Първоначално петима митрополити бяха заявили желание да се кандидатират, но впоследствие останаха четирима. Това са митрополитът на Спарта Евстатий, на Тива Йероним, на Солун Антим и на Димитриада Игнатий. Според коментарите в гръцките медии двама са основните претенденти – митрополит Евстатий и митрополит Йероним, всеки от които има гласовете на 25 до 28 митрополита. Останалите двама претенденти – Солунският митрополит Антим и митрополит Игнатий имат по около 10 гласа, но те ще бъдат от изключително значение за определянето на окончателния избор.
Интересно е да отбележим, че според социологическите проучвания най-популярен сред четиримата е Солунският митрополит Антим, който редовно присъства в новините най-вече с изказванията си за статута на Македония и „македонския въпрос”. Ексцентричният гръцки митрополит предизвиква бурни диспути с намесата си в политическия живот на страната и затова на кандидатурата му не се гледа с особено доверие от страна на държавата. Той обаче побърза да обяви, че е получил личното уверение на 24 митрополита, че ще гласуват за него. Вътрешно-църковните отношения обаче са различни и най-вероятно 75-е гласа на висшите йерарси на Гръцката църква ще се разпределят в първия тур според очакваните прогнози. Трима митрополити от общо 78-е обявиха, че няма да присъстват на изборите по уважителни причини. За читателите на „Двери” публикуваме гледната точка на Христос Янарас за избора, който предстои да направи Гръцката църква, публикувана в неделния брой на в. „Катимерини”. Без да се ангажира с публична и поименна подкрепа за нито един от кандидатите, известният гръцки богослов и общественик очертава проблемите на избора, който предстои да направи гръцката висша йерархия:
„... Още от самото начало (на своето автокефално съществуване) националната ни Църква е поразена от балкански провинциализъм и животът й е белязан от едно шизофренично състояние: от една страна е налице летаргично ръководство, с дълбоко променено църковно съзнание, напълно подчинено на държавните цели, възгордяло се от повърхностните светски облаги – като статута на „господстваща религия”, която е точно толкова полезна, колкото и всяка друга обществена служба. И успоредно с това и независимо от управлението, наблюдаваме „движения” на миряни и „низши клирици”, които провокирани от безцърковността на официалната институция, търсят „живата” и „истинска” религиозност другаде: а именно, в образцовото рационално благочестие и юридически систематизирана етика, които бяха внесени в Гърция от протестантските мисионери в периода преди и след освобождението.
За повече от сто години това шизифренично съжителство на официалната институция със зилотизма на извънцърковния морализъм бе възможно благодарение на една взаимна търпимост, дължаща се на общи интереси: Църковното управление черпеше от зилотския морализъм благовидна причина за съществуването на Църквата и доказателство за полезността на социалното й дело. А автономният морализъм на организациите успя по този начин да бъде приет въпреки извънцърковния си характер.
След два архиепископа от началото на 20 век, които доведоха държавната подчиненост на църковната институция до върховите й прояви („анатемата” на Венизелос през 1916 г. и прогонването на венизеловия архипископ през 1920 г.), на архиепископския трон се качва с намесата на двореца първият голям покровител на моралистките движения, архиепископ Хризостом Пападопулос. Университетски преподавател, член на Атинската академия, той бе представен като „лицето на промяната”. За Църквата се твърдеше, че „излиза от обществената си изолация”, че ще има „образовано ръководство”, достолепнно присъствие. Витрина на мисионерската дейност на парацърковните общности стана следният факт: техният ръководител бе избран за главен проповедник на катедралния храм на Атина и се утвърди като свещен образец, осигурявайки триумфално легализиране на морализма. Успоредно с това обаче словоохотливият архиепископ въведе масово в епископската йерархия проблематични лица, които през следващите години ще дават непрестанни поводи за шумни скандали със сексуален характер.
След това идва ред на незаконно избрания в условията на режима на Метакса архиепископ Хрисант Филипиди – една важна за националния и религиозен живот на страната ни личност, който се зае да напълни летаргичната църковна администрация със зилоти. С навлизането на фашистите Хрисант е заменен с Дамаскин Папандреу, който за още един пореден път вкара гръцката Църква в ролята на "водач на народа", в безумно търсене на обществено признание за нейната „полезност”. В същия дух е служението и на мощния Спиридон Влахос, свързано преди всичко с освободителната борба на Кипър.
Следват последователно четирима архиепископа с незабележимо присъствие, при които драматичното противопоставяне между летаргията на управляващата Църква и религиозната активност на извънцърковния морализъм нараства. Сблъсъкът подхранва разрастването на шумни морални скандали с клирици, главно епископи. Така че, когато диктатурата на генералите през 1967 г. съставя т.нар. „аристократичен” синод, който избира за Атински архиепископ висшия член на зилотските организации Йероним Котсони и той предприема унищожително „морално прочистване” на епископата, както и да го критикуваме впоследствие, тези му действия предизвикват истинско и осезаемо облекчение сред народа. Възпитан в принципите на протестантския морализъм (както от уроците по вероучение в училищата, така и от проповедите на организациите) църковният народ не можеше да различи жизнената и основоположна разлика между егоцентричния морализъм и аскетичното участие в тялото на църковното общение с Христос. Затова и предпочиташе епископите с поне морални устои пред кариеристите без църковно съзнание, които произвеждат единствено скандали.
Архиепископ Йероним Котсони хвърля първия мост между управляващата Църква и зилотските движения. Една нова категория хора поема епископските отговорности: хора безкористни, жертвено настроени, с мисионерски плам, но които не подозират за съществуването на църковния факт, пленници са на идеологизираната религиозност и на моралната целесъобразност.
Когато Йероним се оттегля (и разочарован от църковното си служение основава международното движение „Агапизму”!), неговият наследник, избраният от хунтата на Йоанидис, Серафим Тика, ще изхвърли от епископското тяло тази смущаваща с морализма си категория духовници. За неговите 25 години архиепископско служение ацърковното съзнание в управляващата Църква ще се наложи изцяло. Въпреки че Серафим налага и хиротонисва за епископи незначителни хора, все пак той е принуден да прибегне и към клирици с типично парацърковно моралистично мислене. Някогашните организации – ядрата на егоцентричния зилотизъм, вече са заглъхнали или едва вегетират. Но единствената дейност, която могат да демонстрират църковните митрополии навсякъде в Гърция, е същото протестантско мисионерство на организациите. Мнозина отличаващи се с такъв активизъм клирици, Серафим издига за епископи.
След него в Църквата ясно се противопоставят два противоположни начина на мислене: от една страна, харизматичното богохулство на идеологизираната религиозност на организациите, моделът за съвремен религиозен водач (повече Аятолах и само съпътстващо църковен пастир). И от другата страна, един от малкото представители на онова малцинство сред епископите, които осъзнават основното различие на Църквата, както с егоцентричния морализъм, така и с безцърковното съзнание и богоборчество..".
