Украинската православна църква по пътя към автокефалията?

„И накрая, ако следваме нормите на Устава на Руската църква от 2000 г., приет от пълния състав на епископата на Московската патриаршия, Уставът за управлението на Украинската църква от 2007 г. влиза в сила едва след като бъде одобрен от Св. Синод на Руската православна църква и утвърден от Светейшия патриарх на Москва и цяла Русия. Най-малкото странно е, че за този факт не се споменава нищо в новия Устав на УПЦ, нито в някой от материалите на Събора на епископите на Украинската православна църква от 21 декември 2007 г.”.

Явно е, че тези „странности” се явяват само прояви на онези процеси, които протичат сред членовете на единствената канонична Църква на Украйна. На тази тема може да приведем още един цитат, вече от една друга статия: „Вътре в самата Украинска православна църква (Московска патриаршия) протичат процеси, които неизбежно я въвличат в руслото на автокефалията. За 16 години независимост в Украйна се осъществи смяна на поколенията в самия епископат на УПЦ. Значителна част от духовенството и енориашите са ориентарани към ценностите на „оранжевата” революция. Един от украинските архиереи още като архимандрит открито сътрудничеше с депутатската група „За поместна украинска църква”. Даже в средите на украинските семинаристи, които учат в московските духовни школи преобладават „оранжеви” и автокефални настроения” (Максим Хижий, „Украинская Православная церковь накануне автокефалии”).

Има и други обстоятелства, като например проектът за свикване на „Поместен събор на Украинската православна църква”, при все, че самата тя не се явява „поместна православна църква” и следователно няма право да свиква поместни събори. А и Уставът на Руската църква предполага само едно разбиране на израза „Поместен събор” – Събор на поместната Руската църква. Тук можем да причислим и съвсем скорошният факт, когато на официалния сайт на УПЦ украинският превод на Рождественското послание на Московския патриарх беше публикувано със сериозни съкращения, за които читателят дори не беше предупреден.

Йеромонах Тихон (Васильов) в статията „Към въпроса за автокефалията на Украинската православна църква (Московска патриаршия)” посочва и други признаци, между които и прибавянето към титула на Киевския митрополит думите „и нашия отец”, „отсъствието на името на Московския патриарх от някои антиминси, изготвени в Киевска митрополия”, „неспоменаването на Светейшия патриарх в богослуженията на много епархии”, въпреки Устава на РПЦ (8.7) и свещените канони.

Освен идейните течения вътре в Украинската църква, днес съществува и огромно външно влияние върху нея, с искане за автокефалия. На първо място, това е натискът от страна на държавата. Той се провежда както лично от президента на Украйна, така и от множество други чиновници с различни рангове. Във Върховната рада също е създадена депутатска група „За единна поместна църква”. Светските власти по правило намесват в църковните дела политически елемент – за тях е по-добра една незаконна автокефалия, отколкото законна автономия, тъй като за държавата е по-лесно да управлява една автокефална църква.

Второ, това е натискът от страна на разколниците. Така например, неотдавна по повод бъдещия „Поместен събор на УПЦ” бяха направени обръщения и от двете най-големи разколнически организаци – Украинска автономна православна църква (УАПц) и Украинска православна църква – Киевска патриаршия (УПцКП). Двете обръщения съдържаха призив на събора да се приеме автокефалия и обещание те да се присъединят към новообразуваната автокефална Украинска православна църква.

Според някои информации, на Украинския събор, който се планира да бъде проведен през лятото на 2008 г., се подготвя обръщение към Московския патриарх с молба за предоставяне на автокефалия на УПЦ. Отчитайки споменатия външен и вътрешен натиск, напълно е възможно това да се случи.

Нека се опитаме да проследим събитията, ако такава стъпка бъде наистина предприета.

Първо, Московската патриаршия може и да не отговори положително на тази молба. И тогава нейните автори и привържениците на тази идея ще трябва или да се смирят и успокоят или да тръгнат по стъпките на Денисенко и да провъзгласят самостоятелна автокефалия – с всички последствия от това. В този случай това би значело само възникавнето на още един разкол в Украйна. Епархиите, верни на Московската патриаршия, ще продължат битието на каноническата УПЦ (МП), която просто ще се очисти от тези, за които автокефалията е по-важна от Небесното царство.

Второ, да допуснем чисто теоретично, че Московската патриаршия отговори положително на това искане. Тук на първи план ще излезе фактът, че значителна част от епископите, свещенството, монашеството и миряните на УПЦ-МП са настроени негативно към автокефалията и възнемеряват при всяко положение да останат на подчинение на Московската патриаршия. Подобна беше ситуацията в руските енории в САЩ през 60-е години. Затова в томоса за автокефалията, даруван от Московската патриаршия на Православната църква в Америка, се казва, че всички енории са свободни да се самоопределят, и тези, които желаят, може да останат в подчинение на Московската патриаршия.

Нямаме никакви основания да се съмняваме, че и в Украйна ще се случи така. А значи, една немалка част от енориите, манастирите и даже цели епархии в случай на даруване на аналогичен томос за автокефалия, ще напуснат УПЦ и ще преминат в непосредствено подчинение на Московската патриаршия.

Украинските привърженици на автокефалията видимо не си дават сметка за това, че получаването на автокефалия не е вълшебство, което се случва с махването на магичната пръчица, а много дълъг процес, който ще завърши едва тогава, когато новосъздадената Църква бъде призната от всички останали поместни църкви.

И даже да предположим, че Московската патриаршия даде автокефалия на Украинската православна църква, то нейното признаване от страна на другите поместни църкви ще отнеме десетилетия и за всичкото това време статутът на УПЦ в православния свят ще бъде неясен и „спорен”. Тази нестабилност неминуемо ще се отрази и на вътрешното положение на Църквата. Така че в каноничен план това би означавало стъпка назад в сравнение със статута, който УПЦ притежава сега.

Ако привържениците на автокефалията се надяват, че Константинополската патриаршия ще ги подкрепи, то те силно се заблуждават. Древните патриаршии винаги са твърде сдържани към появата на нови автокефални църкви – затова през 20 век признанието на Българската, Полската, Чехословашката църкви отне десетилетия, а напълно законно получената автокефалия на Православната църква в Америка не е призната от тях и досега.

И това важи с още по-голяма сила за Вселенската патриаршия. Там могат благосклонно да се отнесат към идеи за преминаване на територията на Украйна на подчинение от Москва към Константинопол, но автокефална Украинска църква – това автоматично поставя въпроса за юрисдикционния статут на задграничните украински епархии, които сега се намират в лоното на Константинополската патриаршия и е напълно реално да преминат към юрисдикцията на хипотетичната автокефална УПЦ. А дори не самата възможност, а само намекът за такава предизвиква рязката съпротива на Фенер. Цялата история на 20 век ни показва, колко болезнено и решително се отнася Константинополският патриарх към всичко, което му се струва посегателство върху неговото паство.

Затова поведението на Константинопол, в случай че УПЦ получи томос за автокефалия, не е трудно да бъде прогнозирано. Единственото, което в настоящия момент сдържа Константинопол да прояви претенции към Украйна е твърдата и ясна позиция на Руската православна църква относно каноническата принадлежност на тези земи. И това е позиция, която официално се признава и от останалите поместни църкви. Но ако внезапно Московската патриаршия се откаже от това, Украйна да влиза в нейната юрисдикция и й даде църковна структура, която Константинополската патриаршия не признае, то най-логичната реакция от нейна страна би било създаването на собствена юрисдикция в Украйна.

В тази юрисдикция най-вероятно ще влязат част от разколническите енории, но също и някаква част от енориите на „законно-автокефалната УПЦ”. При такова многообразие задграничните украински енории към Константинополската патриаршия ще усилват единствено значението на КП в самата Украйна. Разбира се, няма да се забави със своите действия и Румънската патриашия, която вече декларира намеренията си да открие свои епархии в страната.  В светлината на нейната политика в последно време, е очевидно, че румънците също няма да бързат да признаят „законната” автокефалия на УПЦ.

И така, в случай, че УПЦ получи автокефалия от МП, първите и най-вероятни последици от този акт ще бъдат появата на четири канонични юрисдикции – оредялата и недопризната Украинска православна църква, енориите на Московската патриаршия, енориите на Константинополската патриаршия и енориите на Румънската патриаршия.

Излишно е да казваме, че такова състояние на нещата няма да допринесе нищо полезно за православието в Украйна, а единствено зло и особено що се отнася до самата Украинска православна църква. Тя ще загуби немалка част от своите енории и манастири, значителна част от своите енориаши, ще загуби влиянието си в Руската църква, ще загуби статута си на единствена канонична Църква на Украйна и на това отгоре, нейното положение ще остане за дължо време спорно, докато въпросът с признаването на нейната независимост бъде разглеждан от останалите поместни църкви.

Но може би тя все пак ще спечели нещо – например така желаното обединение с Украинска православна църква (Киевска патриаршия) и Украинската авнономна православна църква?

Твърде съмнително е.

Тяхното обръщане към Украинската църква сега е само политически ход, насочен към разпада на каноничната Украинска православна църква (Московска патриаршия). Ако те наистина бяха осъзнали своя неканоничен разколнически статут, че се намират вън от Църквата, а значи и вън от спасението, то те биха побързали да се върнат незабавно в истинската Христова църква, а едва след това, връщайки се в лоното й, щяха да повдигнат въпроса за каноничната й автокефалност.

Но тъй като те не бързат да се върнат в каноничната УПЦ, то видно е, че със своите призиви те целят единствено да накарат УПЦ (МП) да ги последва, а заедно с това и да ги легитимира чрез съединението й с тях. Нима не беше това целта и на Филарет (Денисенко) – една автокефална Украинска църква, призната от целия православен свят?

И как точно ще се осъществи обединението на УПЦ с тези разколнически сборища? Нима Филарет признава своето низвержение, или архиереите на УПЦ ще отменят съборните постановления за него? Като какъв ще влезе Филарет в тази синкретична УПЦ – като патриарх? По-лошо нещо едва ли може да пожелае човек на Украинската църква. Ако той беше склонен да се съгласи за нещо по-малко, то отдавна би се върнал в каноничната църква.

Впрочем, не е изключено под натиска на държавата да се постигне някакво ефимерно обединение, но то не може да продължи дълго. Защото това не са кубчета, а живи хора със своите страсти и амбиции, от които те не могат да избягат. Този разколнически дух, който ги изведе от истинската Христова църква, скоро ще се прояви на друго място – ще се намерят нови поводи, и първият от тях ще бъде за властта в единната Поместна църква на Украйна.

Друг духовен проблем е фактът, че основният стимул на привържениците на автокефалията и отделянето на Украинската църква от Руската е етнофилетизмът. А това едва ли може да се сметне за достатъчно основание от гледна точка на истината за предоставяне на автокефалия.

Всичко добро, което може да получи от независимостта и самоуправлението, УПЦ вече го има при статута си на широка автономия – пълна самостоятелност във финансовите и в имуществените дела, и в административните въпроси. Може би единственото, което те нямат в сравнение със своите приятели в разкол е, че за разлика от тях те не могат да блеснат с „юридикционно-обоснована ненавист към московците”.

В желанието да се раздели Христовото тяло по национален признак, заради подхранването на националната гордост и междунационалните спорове няма нищо здраво. Не е излишно да напомним, че на Константинополския събор през 1872 г. Вселенската православна църква осъди филетизма като ерес, казвайки: „Ние отхвърляме и осъждаме племенното деление, т. е. племенното различие, народните разпри и разногласия в Христовата църква като противни на евангелското учение и свещените закони на блажените наши отци, върху които е утвърдена св. Църква и които, украсявайки човешкото общество, ни водят към благочестие. Приемащите такова разделение по племена и дръзващите да основават върху него небивали досега племенни сборища, ние провъзгласяваме съгласно св. канони за чужди на едната, съборна и апостолска Църква и за истински схизматици”.

От автокефалията ще загуби само Украинската православна църква. При това загубите ще бъдат толкова големи, че тази стъпка може да се нарече самоубийство. Ревнителите на автокефалията се утешават с надеждите, че получаването на „законна автокефалия” ще разреши всички проблеми на УПЦ – реално тя само ще създаде нови.

Гледайки чисто човешки на съвременните процеси в Украйна, на това, колко силно е влиянието върху каноничната църква отвън и отвътре, колко високи постове заемат хората, упражняващи такова влияние, наистина изглежда, че съдбоносната стъпка към автокефалия ще бъде направена. Но не бива да забравяме, че Църквата са не само хората. В нея е и Господ, Който е силен да извърши невъзможното и да удържи украинската част от Вселенската православна църква от крачката в бездната.

Превод: Златина Иванова

* Максимов, Г. „Что будет, если Украинская Православная Церковь станет автокефальной” – В: Радонеж.ру (бел. прев.).