Мобилно меню

4.6133333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.61 (150 Votes)

agio pneuma2Православната църква в сянката на Всеправославния събор

ПОЖАРОГАСИТЕЛЯТ В СИОНСКАТА ГОРНИЦА

На 13 юни 2016 г. стана очевидно, че празникът Петдесетница ще бъде помрачен от видим, фактически разкол в Православната църква, за която се оказа непосилно да проведе в относително единство дългоочаквания Всеправославен събор. След Българската, Антиохийската и Грузинската църква от участие в събора се отказа и Руската православна църква, за което заяви председателят на Отдела за външни църковни връзки митрополит Иларион (Алфеев) след извънредно заседание на Светия Синод на Московска патриаршия. Подобно решение не беше изненадващо, но все пак в сърцата си до последно таяхме надежда, че не всичко може да е толкова лошо, че в последните дни преди събора ще се откажат една, максимум две църкви, или пък просто не всички ще се съгласят да подпишат съборния документ.

Реалността се оказа по-страшна. Фактически половината Православна църква (по-голямата й половина, ако вземем числеността на паствата в различните юрисдикции) се отказа от събора. Целият патос от идеята за среща между четиринадесетте поместни църкви в деня Петдесетница изчезна и остави след себе си горчивина, спорове, разделение. Все едно в деня на първата Петдесетница някои от апостолите, въоръжени с пожарогасители, да бяха загасили огнените езици, слизащи в Сионската горница, водени от съображения за противопожарна безопасност и от разумното желание да помолят Господ за още малко време, за да постигнат консенсус и общо решение относно това аномално явление.

Ако подобно решение – въздържане от пътуване до Крит и отлагане Всеправославния събор „за по-добри времена” – беше взето от синодите на Руската, Грузинската, Българската църква през януари или февруари 2016 г. след последното предсъборно съвещание в Шамбези, тогава можеше да се говори за открити противоречия и протест, които Константинопол не е чул. Но сегашната позиция на синодите на горепосочените поместни църкви твърде силно прилича на съзнателно проваляне на събора. Относително последователна изглежда позицията на Антиохийската православна църква, която наистина вече повече от две години заявява, че е възможно да не участва в събора заради нерешения конфликт с Йерусалимската патриаршия. Дали обаче си струва заради една немногобройна общност в Катар провалянето на събора или неучастието в него на една от най-големите поместни църкви, известна и с наследството, и с диаспората, и с мисията, и с мъченичеството си?

Прави впечатление и това, че рускоезичните медии изцяло са насочили вниманието на аудиторията към изявленията и обръщенията на противниците на събора – българския и грузинския синод, някои дейци на Руската и на Гръцката църква, антиохийците, сърбите. Междувременно обръщенията на двама изтъкнати мисионери и йерарси – предстоятелите на Александрийската църква и на Православната църква в Албания (патриарх Теодор II и архиепископ Анастасий), които призоваха всички към задължително участие в събора, останаха без внимание. Те, доколкото е известно на автора, не бяха преведени на руски и не бяха огласени в големи руски източници, отразяващи подготовката за Събора. Същото се отнася и до аналогичното обръщение на Кипърския архиепископ Хризостом II.

РЕАЛНОСТТА НА РАЗДЕЛЕНИЕТО. „ПАПИСТИТЕ-ГЪРЦИ”, „СЪБОРНИТЕ СЛАВЯНИ”

Сега, извън всякакво съмнение, ще се излеят потоци от злословия по адрес на Вселенския патриарх, обвинения в „източен папизъм”. Но е достатъчно само да прегледаме уставите и различните административни документи, свързани с епархиите на Константинополската църква, за да разберем, че нито патриарх Вартоломей, нито архиереите на Вселенския престол притежават правото безапелационно, по свое усмотрение, без съвещания и одобрение на паството да преместват епископи, игумени и предстоятели на църкви на територията на своята патриаршия. Поне не така просто и безконтролно, както това се прави на територията на Московската патриаршия, където патриархът е свободен във всеки един момент да постави на катедрата или да свали някой архиерей, а архиереят – енорийския свещеник. Тъй че не бива да се упреква Вселенският патриарх в „папизъм”: „поместният папизъм” на свещеноначалието на Руската православна църква в момента няма аналог в православния свят.

Също така се срещат твърдения, че на събора, ако той все пак се събере, ще бъдат представени само „гърци”. Но какви именно „гърци”? Сред гръкоезичните йерарси, монашестващите и клириците има най-различни течения, противоречия, спорове далеч по-оживени от онова, което виждаме сега в „славянските” църкви. При това, ако зависи от Константинополския патриарх или другите йерарси, тези противоречия биха получили пълноценен израз на събора. Но именно Руската църква и нейните балкански сестри настояваха за вземане на решенията с консенсус, а не с гласуване. Да лишиш събратята от право на глас на събора, а после да се откажеш да заминеш на този събор, като обвиняваш защитниците на съборния процес в папизъм, е маневра, на която биха завидели политици и военачалници от целия свят. Така че и съществуващият регламент, и формата на гласуване (по-точно липсата на гласуване) до голяма степен е заслуга именно на Руската православна църква и „славяните”, обаче виновни, от гледна точка на руснаците и българите, са както винаги „лукавите гърци”.

Та кого ще видим сега на събора? Действително, шестима предстоятели (от девет очаквани) са гърци по език и култура. Но колко различни са тези „гърци”… Йерусалимската патриаршия и Светата гора - Атон исторически са обединявали най-консервативната част на гръцкия клир; тези, които могат да бъдат наречени „канонични старостилци” на съвременната Православна църква, с всичките им проявления, отнасящи се не само до календарния въпрос, но и до икуменизма. Доста консервативният Атински архиепископ Йероним II упорито поддържа разклатеното равновесие между йерарсите, лоялни към линията на Вселенската патриаршия, и изключително популярните гръцки традиционалисти и антиикуменисти… „Гъркът” Анастасий Янулатос – Блаженейшият Албански архиепископ - е един от редките, наистина уникални архиереи, под омофора на когото отново процъфтя православната мисия в Кения, а после възкръсна от пепелта и Православната църква в Албания. При това архиепископ Анастасий е единственият „грък” в синода на своята Църква, всички останали архиереи са ръкоположени от него албанци. Не по-малко ярка е фигурата на Александрийския патриарх Теодор II и неговите архиереи, отговорни за православната мисия и служение на Африканския континент. Между другото, единствено в състава на александрийската делегация има африкански архиереи, което е много важно от гледна точка на свидетелството за това, че Православната църква наистина обединява паството, клира и епископата на всички народи, всички страни, всички раси. В това отношение крайно прискърбен е фактът, че решението на синода на Руската православна църква (от 13 юни 2016 г.) е въздържало от участие в Събора йерарсите на Японската автономна православна църква. И само две делегации, доколкото сега е известно, са взели решение да включат жени сред консултантите (делегациите на Константинополската и Албанската църква).

В делегацията на Вселенската патриаршия виждаме няколко епископа от Америка, знаменития английски богослов Калистос (Уеър), архиереи, отговарящи за многобройни православни епархии с финландци, естонци, руснаци, украинци, карпаторуси, корейци. Без съмнение присъствието на митрополит Стефан – главата на Естонската Апостолска Православна Църква и на митрополит Антоний – главата на Украинската православна църква в САЩ „е доляло масло в огъня” на откритото или скритото негодувание на Московската патриаршия. Наистина за немалко от дейците и адептите на идеологията на „Русский мир” (Концепция за международна наддържавна и трансконтинентална общност, обединена от причастност към Русия и привързаност към руския език и култура – бел. прев.) очевидно е неприятна мисълта, че има канонични руски, естонски, украински общности извън Руската православна църква на Московската патриаршия; та нали идеята за „Русский мир” за мнозина натежава пред идеята за единство на Църквата, нейните канони, апостолската заповед за това, че „няма нито юдеи, нито елини”!

Присъствието на епископи, управляващи руснаци, украинци, карпаторуси, поляци, чехи, словаци, вече не дава правото да се говори, че съборът се провежда от „гърци” или „гърци и румънци” без славяни. Особено като се вземе предвид решението на Сръбската православна църква все пак да участва в събора. Между другото, когато някой започне да разсъждава на тема противоборство между „гърци” и „славяни”, кой знае защо никой не включва и Румънската православна църква: все пак румънците не се отнасят нито към гърците, нито към славяните. Въпреки това тази втора по численост след РПЦ поместна църква изцяло подкрепя Всеправославния събор.

Каква аргументация обаче звучи от устата на противниците на провеждането на събора?

ТРЯБВА ДА УЧАСТВАТ ВСИЧКИ ЦЪРКВИ. ИНАЧЕ ТОВА НЕ Е "ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР" 

Едно от главните препятствия за провеждане на събора, според неговите противници, е това, че във Всеправославния събор трябва да участват всички делегации от всички поместни църкви. На пръв поглед това изглежда справедливо. Но нека се вгледаме по-ясно в аргументацията. Във Всеправославния събор трябва да участват всички църкви или на него трябва да бъдат поканени всички поместни църкви или всички епископи? Поканени са били всички освен Православната църква в Америка. Петима участници са отказали да заминат, като четирима от отказалите се са настоявали за гласуване с „консенсус”, което отново лишава участниците от шанса за свободно, съборно заявяване на своето несъгласие. Църквата не отговаря за онези, които не искат да идват на събори, не искат да се срещат и не желаят живо общуване по натрупаните проблеми.

В светлината на изявленията на грузинския и на българския синод за техния стремеж строго да спазват каноните на Църквата (и затова да не дойдат на Критския събор), трябва да напомним на достопочтените архиереи 40-то правило на Лаодикийския събор: "Повикани на събор епископи не трябва да се отнасят с пренебрежение, а трябва да отиват да учат или да се учат за благоустрояването на Църквата и за друго (полезно). А който пренебрегне това, сам себе си е обвинил, освен ако остане по причина на болест." Макар че, разбира се, православните традиционалисти са твърди избирателни в защитата на каноните и преданията ‒ строги, когато става дума за контакти с друговерци, и крайно склонни към „икономия” (по отношение на себе си), когато се касае за административното единство на Църквата, за посещението на съборите, за нарушението на юрисдикцията, за ереста на филетизма.

Връщайки се към въпроса за непризнаването на събора на Крит, за отказа да бъде признат за „всеправославен” и поради това – за желанието да смяташ себе си и своето паство за свободни от неговите постановления: исторически Църквата никога не е настоявала за 100% присъствие на всички епископи. Отците на Църквата са жадували съборни обсъждания и съдействие на Светия Дух, а далеч не пристигането на всички несъгласни и нежелаещи епископи. Повечето събори – вселенски и поместни – са обединявали главно епископи от Балканския полуостров и Мала Азия, тоест от територията на Константинополската патриаршия. И близкоизточните патриаршии (на Александрия, Антиохия, Йерусалим), и Римската църква са били представени от доста малобройни делегации, фактически само от апокрисиариите (своего рода църковен посланик в Константинопол - б. р.) на своите предстоятели. Грузинската църква по принцип не е била представяна на византийските събори (с изключение само на Фераро-Флорентинския). И макар тогава да са гласували не по „поместни блокове”, а на принципа „един епископ – един глас”, никой дори не си помислял да протестира, никой не е заявявал за „злостните амбиции” и домогвания на Константинопол.

Липсата на голям брой архиереи (а понякога и на цели поместни църкви) не се е смятала за пречка за събора, включително и за признаването му за вселенски. Съборът се е възприемал като събиране на епископите на единната Църква, като място за прения и дискусии и като място за очакване на действие и насоки на Светия Дух.

Така например Православната църква признава Халкидонския събор през 451 г. за Четвърти вселенски, въпреки че на него не присъства триадата кавказки Църкви (Арменската, Грузинската, Албанската ‒ става дума, разбира се, за Кавказка Албания, а не за съвременната Православна църква в Албания) и неговите решения не са признати от Александрийската църква. Между другото, спомените от Халкидонския събор ни връщат към проблема за „неявяването” на някои предстоятели и някои делегации. През 451 г. Александрийският патриарх Диоскор три пъти е призоваван да се яви пред събора: когато той отказва, бива освободен от поста – не като „еретик” (той не е бил смятан за такъв до средновизантийския период), а като нарушител на един от фундаменталните дисциплинарни канони. Александрийската църква тогава, в знак на протест, не участва в събора, но съборът се състои и поне от по-голямата част от християнския свят е възприет като Вселенски (за трагедията на разкола на Изток и многовековното разделение между миафизитите и халкидонитите ние сега, за съжаление, подробно не можем да говорим – това ще ни отдалечи твърде много от темата на тази статия).

Историята с патриарх Диоскор и с подчертания отказ на съвременните йерарси да участват във Всеправославния събор ни кара сериозно да се замислим за това: имат ли право, да речем, пет (или седем, или десет, или петнадесет) предстоятели да призовават един от своите събратя на събор или синод, а при неговото неявяване да го смятат за свален от катедрата или поне намиращ се извън общение със своите събратя? Съществува ли по принцип възможност за съборно въздействие върху един от предстоятелите или един от синодите? Очевидно не. Какво тогава служи за потвърждение на това, че Православната църква днес представлява конфедерация на абсолютно независими една от друга поместни (а понякога и национални) църкви, споделящи общо вероучение и относителна близост (но далеч не тъждество) в трактовката на тайнствата, каноните и Свещеното Предание?

ОТ ЧЕРВЕНО ДО БАЛТИЙСКО МОРЕ. СПОРОВЕ ЗА КАНОНИЧНИТЕ ТЕРИТОРИИ

В словото си на 13 юни, изброявайки проблемите, свързани с провеждането на Всеправославния събор, митрополит Иларион (Алфеев) на първо място сметна за необходимо да напомни, че „редица поместни църкви имат проблеми във взаимоотношенията с други църкви”. Няколко дни преди предполагаемата дата на началото на събора става дума не толкова за конфликт между Антиохия и Йерусалим заради общността в Катар и не само за конфликт между румънците и сърбите. Митрополит Иларион отново напомни и за отдавна известните (и като че ли вече утихнали) конфликти на Москва с Константинопол заради Естония и за аналогичния конфликт на Руската и Румънската църква заради Молдова, а също за признаването на автокефалията на Православната църква в Америка. Последната впрочем направо заяви в неотдавнашно синодално послание подкрепата си за Вселенския патриарх и за необходимостта от провеждане на събора през 2016 г., макар да не участва в него. Така че радетелството за признаване на американската автокефалия от страна на Отдела за външни църковни връзки на РПЦ още не означава ориентация на Православната църква на Америка към Москва, по-скоро фактите говорят, че тази поместна църква, която не е призната от всички, се придържа към независима позиция, поддържа постоянни и приятелски отношения както с Цариград, така и с Москва и в този момент по-скоро ратува за провеждане на Събора.

Изказаните от председателя на ОВЦВ въпроси за териториалните конфликти са комай най-действената заплаха за събора, тъй като фактически отлагат неговото провеждане до пълното разрешаване на всички канонични спорове в и без туй раздробеното Православие. Вместо да се съберат и да подготвят така необходимите документи за автокефалията и автономията, за брака, за мисията, за взаимоотношенията на Православната църква с другите християни, отново на преден план излизат териториалните спорове ‒ Молдова, Естония, Катар. При това РПЦ очевидно не възнамерява да разглежда въпроса за наличието на патриаршите енории на РПЦ в Америка или във Финландия; за епархиите на Руската православна църква в чужбина на територията на същата тази Америка; за възникването на паралелна йерархия в Куба (по инициатива на Москва)… По принцип за странната тенденция на РПЦ да установява своята канонична власт на всички територии, където е установявала властта си Руската империя, СССР или Руската Федерация (в XVII-XXI в. подобна политика пряко засяга и Грузия, и Молдова, и Украйна, и Естония, и дори Ница) (авторът намеква за неотдавнашния спор в южния френски град Ница за собственост над руска църква - б. р.). Очевидно сега на Църквата е предложено да отложи събора и да се въвлече в поредица от териториални войни, в които нито една юрисдикция няма да пожелае да отстъпи педята земя, шепата миряни, още по-малко мястото в диптиха, титлата на отдавна изчезнала епархия или на някой виден архитектурен ансамбъл.

ПЕТДЕСЕТНИЦА 2016. КАКВО СЛЕДВА?

На въпроса, какво им остава да правят онези Църкви, които желаят да участват в събора, отговорът може да бъде само един: съборът трябва да се състои. Отказът или нежеланието на макар и значителна част от йерарсите да участват наистина не е пречка да се проведе съборът, не бива да ограничават тези, които искат да се срещнат, да свидетелстват за своето единство, които жадуват съборния процес и затова чакат срещата не само с братята, но и с Духа. Нека този събор стане известен като „Критския събор”. Макар че той може да запази (и очевидно ще запази) предишното название "Всеправославен събор" ‒ не защото там са заседавали всички православни, а защото на него са били поканени всички православни. И са отишли онези, които реално са искали да участват. Това ще бъде свидетелство, че поне част от поместните църкви може да проведе събор, че те могат да обявят своя стремеж към единство и към съборно (а не «предсъборно», кулоарно) решаване на назрелите проблеми. Между другото, щеше да е разумно все пак да се предвидят и места за Православната църква в Америка за сметка на отсъстващите йерарси. И отново настоятелно да се призове Антиохийската църква с обещание съборно да бъде разгледа конфликтът с Йерусалим. [Напълно приемлива форма на помирение на двете близкоизточни патриаршии би могла да стане практиката (макар и временно) на „двойното” упоменаване на предстоятелите в Катар: първо Блаженейшия Йоан X Антиохийски, после Блаженейшия Теофил III Йерусалимски. И оформянето на общността в Катар като подворие на Йерусалимската патриаршия на територията на Антиохийската църква.] И да се изпратят покани до всички руски, сръбски, български и грузински епископи (а също на клира и миряните), които пожелаят, да дойдат на събора – дори и като наблюдатели. Макар че очевидно последните пожелания ще си останат една утопия.

Дори да не видим всички събрани, но можем да чуем съжденията на поне девет поместни църкви, на поне 250 епископа и съпровождащите ги съветници за брака, за поста, за взаимоотношенията с другите християни, за „диаспората”. Тъкмо най-важното решение относно така наречената православна „диаспора” може да стане постановление на Критския събор да не се разпускат събранията на православните епископи в Америка, Западна Европа, Австралия. Ако Съборът може да убеди православните епископи на Новия свят и Западна Европа и да запази това събрание, то да провежда две или три заседания годишно, да изготвя общи програми, касаещи мисията, социалното служение, образованието и взаимопомощта на „спорните” територии, това ще бъде голяма крачка по пътя към православното единство.

Възможно е следващия път, след три години, след пет години, сред събралите се да има вече не девет, а десет или единадесет поместни църкви, но покани, призив за пълноценно участие в събора, за пълноправно участие в неговата разработка и подготовка трябва да се изпращат на всички. И такава решимост, такова видимо желание да се организират и провеждат събори може – стъпка по стъпка – да върне истинската „съборност” в лоното на Православието.

Както показва историческият опит на Православната църква, вече е невъзможно да се отстъпва и отлага. Нито за няколко години, нито дори за няколко месеца. Схизмите на поместните църкви и войните на православните народи (руско-грузинският конфликт от 2008 г., продължаващата война в Украйна) са прекалено ясно и страшно свидетелство за това, че Православната църква като никога се нуждае от възстановяване и утвърждаване на своето единство.

Следователно остава само да се молим за онези, у които е останало мъжество и смирение, да се съберат в Крит и това тяхното събрание да мине под водачеството на Светия Дух. И да се надяваме, че Крит ще отвори поредица от събори или единен събор, чиито сесии ще се разлеят в няколко месеца или години (като в случая с Трулския или Втория Ватикански събор). И че всяка нова сесия, всеки нов събор ще привлича все повече участници и че накрая реалността на това „съборно” възраждане ще бъде призната от всички поместни църкви.

ПНЕВМАТОФОБИЯ

И така, в навечерието на Петдесетница 2016 г. Православната църква показа на света безпрецедентен пример за разделение и абсолютна неспособност да възприеме и да води съборния процес. По същество това е третият и най-страшният от „съборните провали” в последната четвърт на века – четвърт век от момента на падане на Желязната завеса и комунистическия терор.

В началото, през 1990 г., е бил провален единният, съборен диалог на Православната църква с дохалкидонските православни църкви на Изтока. Преди решителната крачка има протест на отделни поместни църкви и разпад на цялостния, активен диалог с редица „двустранни консултации”, безкрайно разтеглени във времето и пространството. [Особено внимание заслужава дори това, че съществува отделен диалог между Руската православна и Коптската църква, като срещите протичат на територията на Египет, без каквото и да било участие от страна на православната Александрийска патриаршия. Трудно може да си представим голям православно-католически богословски форум или двустранен диалог, организиран например от Вселенския патриарх (или друга поместна църква) на територията на Русия без участието на Московската патриаршия. Подобна практика е свидетелство не за диалог, а за изумително разделение – не само между миафизитите и халкидонитите, но и разделение вътре в уж „единната” Православна църква.]

След това, през 1994 г., а бил провален опитът на православните епископи в Америка да създадат единен синод и открито да ратуват за единството на всички православни на северноамериканския континент. Става дума за знаменитата среща на 29 архиереи (гръцки, антиохийски, Православната църква в Америка, сърби, румънци, българи, а също и „константинополски” украинци и карпаторуси) в Legioneer, Пенсилвания. Сега, в навечерието на Петдесетница 2016 г., в още по-голяма степен, отколкото през 1990 или в 1994 г., виждаме упоритото нежелание на мнозина православни да свидетелстват за единството на Църквата и да осъществяват – с общи усилия – истински съборен процес. Понятието „съборност” и „единство” се подменят с „консенсус” и „липса на конфликти и противоречия”. Призивът на Вселенския патриарх за обща литургия на големия празник се посреща с вежлив или груб отказ и обвинение в „папизъм”.

Позицията на поместните църкви, предлагащи отново и отново да се отложи съборът, може да се нарече с една дума ‒ „синодофобия”. А по-правилно ‒ „пневматофобия”. По същество това е желание да продължим да живеем с „регионалните”, геополитическите „поместни” блокове, да провеждаме общи заседания (безкрайни предсъборни съвещания или синаксиси), напомнящи по-скоро заседание на ООН или Г-8, отколкото срещи на чедата на Единия Христос и Едната Църква – с една дума: желание за всичко друго, но не и за събиране в Деня Петдесетница, за свободни дискусии със своите събратя в Христа, за ненаричане на своето събрание „събор”…

Ако пък обявим на целия свят, пред Господ, че епископите на Църквата Христова се събират на събор, то с това може неволно да призовем да участва и още един „делегат” – Светия Дух. А това е риск, защото повеят на Духа може през разколите и споровете, през противостоянието, да изведе Църквата далеч извън „зоната на комфорт” и да я поведе след Себе Си. А именно това очевидно не желаят твърде много съвременни йерарси. Ние виждаме отрицание на жертвата, нежелание да се лишиш от постове, църковни сгради, утвърдила се практика или педя канонична територия. Ние виждаме отрицание и истински страх от съборния процес, а съответно и страх пред възможността за слизане и участие на Светия Дух.

Пневматофобията е печалната реалност за значителна част от Православието. Макар че сигурно не е толкова ново явление. Това е страх от Светия Дух. Това е страх от Неговото действие или от Неговото отсъствие на събора. [Между другото, пневматофобията се проявява и в упоритото нежелание на традиционалистите и особено на атонските зилоти да постригват и причастяват приетите в Православната църква чрез миропомазване, тъй като не приемат факта, че те са познали Тайнството на Кръщението, не приемат факта, че Духът действително пребивава с тях. Това е нежелание да видиш кръстения човек в католика – няма значение дали приемаме този католик в лоното на нашата Църква, дали заедно извършваме социално служение, встъпваме в брак или виждаме как този католик в своя храм, от своя клир приема Тялото и Кръвта Христови.] Това е страх от самия събор.

Именно затова тази Петдесетница не всички приемници на апостолите се събраха заедно – провеждането на събора или най-малкото отслужването на обща литургия за мнозина се оказа непосилно. Остава ни само да вярваме в действието и присъствието на Светия Дух, да го молим да ни води, да се молим за онези, които ще присъстват на Светия и велик събор, също както и за онези, които тази Петдесетница няма да заминат за Крит.

За автора: Сергей Павлович Брюн (роден през 1986 г.) е руски историк, публицист. Автор на редица научни и научно-популярни работи по история на Латинския Изток, кръстоносните походи, близкоизточната и византийската църковна история, етиопското изкуство. Автор е и на двутомната монография «Ромеи и франки в Антиохии, Сирии и Киликии XI-XIII вв. К истории соприкосновения латинских и византийских христиан на рубежах Востока» (М.: Маска, 2015 г.).

Превод: Анна Георгиева

Източник: Киевская Русь


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8ahd 

Разпространяване на статията:

 

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.