На 1 юни 2016 г. управителният орган на Българската православна църква (Св. Синод) обяви решение, с което се настоява Светият и Велик Събор на Православната Църква, който трябва да се състои през юни т.г. на остров Крит, за бъде отложен. Митрополитите единодушно се съгласяват, че ако Критският Събор се състои, както отдавна е планирано, БПЦ няма да участва в него.
Българският Синод излага шест причини, които разглежда не само като непреодолими препятствия за участие, но и като съществени аргументи за отлагане на Събора. Митрополитите са убедени, че пътуването им до Крит не е наложително, доколкото внесените за обсъждане въпроси нямат жизненоважно значение за Православната църква. Според тях важни въпроси за съвременния живот на Православната църква в България са вторият брак на свещениците и т. нар. смесени бракове, но тези теми не са засегнати в документите на Събора. Втората причина е, че гласове от различни поместни православни църкви изразиха резерви към много текстове от проектодокументите. На трето място митрополитите подчертават, че приетата процедура за работата на Събора прави невъзможно внасянето на поправки в текстовете. Четвъртото и пето препятствие се отнасят до разположението на делегатите и гостите в залата на Критската богословска академия. В заключение Св. Синод на БПЦ изразява своето безпокойство от това, че разходите са прекалено високи и необосновани. В интервю за БНТ говорителят на Св. Синод съобщи, че от Българската Патриаршия е била поискана сума в размер на 120 000 евро без разходна разбивка.
Обективният и трезв анализ показва, че тези аргументи се неверни, слаби и несъстоятелни:
Тук само ще напомним, че Член 11 от Правилата за работа на Светия и Велик събор допуска внасяне на предложения за изменение на предложените документи, които се приемат с единодушие от всички делегации. Член 12 посочва, че приемането на всички текстове става с пълно единодушие, поради което всяка делегация има право на вето. В същата разпоредба се уточнява изрично, че ако един или повече членове на делегация изразят несъгласие по дадено изменение или изобщо по даден текст, това се вписва в протокола на Събора[1]. За онези обаче, които познават стила на тази поместна църква, подобно поведение не е изненада.
То е елемент от цялостна и последователна стратегия на самостоятелно избрана маргинализация. Нежеланието да се води диалог с православните сестри – църкви, както и с останалия християнски и нехристиянски свят на различни нива е дълбоко вкоренено на историческо, културно и ментално ниво.
Опасните последствия на тази политика причиняват болка на паството на БПЦ – клирици, монашестващи и миряни.
След вдигането на схизмата през 1945 г. Българската Църква не можа дори за секунда да вдиша радостта от възстановеното Всеправославното общение. Същата година бележи начало на суровия болшевишки терор над целия народ на България. В продължение на 45 години всички религиозни организации в страната бяха подложени на гонение, много от тях бяха забранени, а стотици свещеници от всички деноминации бяха изпратени в концентрационни лагери и/или убити. Неврокопският митрополит Борис бива убит от лица, свързани с режима, в един неделен ден, след като е служил св. Литургия.
Наред с това мъченичество обаче, тече разрушаване на Българската църква отвътре чрез почти пълно подчинение на църковната йерархия на комунистическата държава: по-голямата част от епископите биват задължени да работят под различна форма за разните идеологически, командни и репресивни структури на режима.
В този контекст международните контакти са източник на силна фрустрация за паството, тъй като всички срещи с представители на други църкви и деноминации (в това число и работата в Световния съвет на църквите), се използват от държавата в подкрепа на интересите на комунистическата партия и Съветския съюз. За съжаление, след падането на „желязната завеса” през 1989 г. този модел не беше напълно демонтиран, а в някои отношения положението дори се влоши. Сериозно доказателство за това е разколът в БПЦ (1992-1998), който беше инсцениран от кръгове, свързани с бившите центрове на власт, както и от някои лидери на демократичната опозиция, зависими манталитетно от миналото, срещу което се бореха. В резултат на всичко това днес върху БПЦ оказват влияние формални и неформални лобита с различна геополитическа ориентация. Това естествено води до нежелание да се работи на международно ниво, особено що се отнася до неславянските православни юрисдикции и представителите на други религии.
Историческият контекст, описан по-горе, хвърля светлина относно специфичното разбиране на българската църковна йерархия за богословие и академичен живот. БПЦ се дистанцира десетилетия наред от богословската наука и от академичните изследвания изобщо – области, които по дефиниция излизат отвъд националните граници. За разлика от други традиционно православни страни, никой от българските митрополити, с изключение на патриарха, не е бил ангажиран с преподавателска работа в държавен университет. Пропастта между образованието и църковния живот води до непрецизност на решенията и затруднява формулирането на адекватни позиции например по въпросите на икуменическия диалог. Това се явява сериозно препятствие за участие в какъвто и да било богословски взаимообмен и е един от основните мотиви за избягване на такъв.
Когато все пак се налага да се осъществяват международни контакти, българската страна много често следва позицията на Руската църква. Не е просто съвпадение фактът, че в решението си за отказ от участие на Събора три от шестте аргумента са заимствани от писмото на Московския до Константинополския патриарх. Въпреки това изводът, че решението за неучастие е резултат от прякото вмешателство от страна на Москва е недоказуем. Действително, макар от страна на Руската църква да бяха направени много критични забележки по проектодокументите, Московската патриаршия не се е отказала засега от участие в Събора, а Волоколамският митрополит Иларион (Алфеев) изрази решителна поддръжка на документа за отношенията с инославните християни. Вероятно тези диференцирана позиция на РПЦ затруднява Синода в София. Критиката от страна на гръкоезичните църкви и богословски кръгове, както и позицията на Атонското монашество, е също нюансирана и многопластова. Макар БПЦ да повтаря в своята официално становище във връзка с проектодокументите за Събора някои критични мнения от гореспоменатите центрове на Православието, тя не дава последователна и богословски обоснована оценка на тези текстове. Тази несигурност вероятно също е станала причина за решението за неучастие в предстоящия Събор.
Става дума за принцип на поведение, който можем да обозначим с латинския израз: in dubio non agere (в случай на съмнение не действай). Колкото и невинна да изглежда, тази политика на „неутралитет” е деструктивна за духовния живот на поместната църква. Такава стратегия означава неверие в обещания от Господа дар на разсъдителност в подвига на свидетелството: „Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, […] ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26). Изолацията от животворящото дихание на Светия Дух, което се проявява в диалозите, а най-вече – когато вселенската църква се събира „заедно“ (Деян. 2, 1), прави православната общност в България податлива на различни културни комплекси, в това число националистически предубеждения, етнофилетизъм и ксенофобия. Два от многото примери за последното са: неотдавнашното заявление на Св. Синод на БПЦ относно бежанците, търсещи убежище, които бяха определени като заплаха за „духовната среда“ в България; настояването, изразено в официален документ, че всички съвременни неправославни християни са еретици.
Казаното дотук сочи необходимост от намиране на лек. Помощта трябва да включва неуморно търсене на нови възможности за привличане на повече членове на православното паство в България към всеправославно общение, към смирено изследване на собствената вяра и към подвига на диалога. По такъв начин, стъпка по стъпка, радостта от взаимната любов, от разсъдителността и разбирането неминуемо ще се разпространи над цялата общност на БПЦ, в това число и над нейното управително тяло.
[1] За критичен анализ на Становището на Синода на БПЦ вж: Калин Янакиев, За противосъборното решение на Светия Синод, част I; в: Портал Култура ( - 05.06.2016) и Калин Янакиев, За противосъборното решение на Светия Синод, част II; в: Портал Култура ( - 13.06.2016).
