Думата буна е сродна с глагола буня, подбуждам. Исторически се свързва с опити за въстания в Северозападна България като Димитракиевата буна, Тимошката буна и пр. Там опитите са били благородни, но неуспели по редица причини. В Неврокопска епархия опитите обаче са мерзки и вероломни, и при това… свързани със Северозападна България, тоест с Видинска епархия.
В Неврокопска епархия почина митрополитът й Натанаил след дълго и тежко боледуване. С много сълзи на обич и признателност го изпратиха клирици, монашестващи и миряни от цялата страна и от няколко други поместни православни църкви в присъствието на патриарха, митрополити, епископи. Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, както е редно, определи за наместник на овдовелия митрополитски престол (и тук като във Варна – напук на изявеното желание от свещенството) престарелия Видински митрополит Дометиан (роден през 1932 г.). Той до 40-ия ден от смъртта на „обичния си събрат”, както „през сълзи” нарича покойния Неврокопски кириарх, въобще не стъпи в епархията, която иначе с готовност прие да ръководи и да получава удвоената си митрополитска заплата. Затова пък на няколко пъти изпрати своя видински протосингел архимандрит Антим – къде официално, къде тайно, да изпълнява някакви негови поръчения. Владиката не контактуваше с местния си викарий и протосингел, нито с епархийския си съвет, защото си имал доверие само на архимандрит Антим. Дори се опита да го вкара да участва и в заседание на Неврокопския епархийски съвет на 3 декември, но съветниците основателно не го допуснаха. Това не спря архимандритчето да шета и да кадрува из чуждата епархия, докато накрая си показаха рогата и няколко (ново)разколници от Санданската духовна околия. Там за подкрепа се появи и един одиозен „синдикалист” от КТ „Подкрепа”, небезизвестният Христо Латинов. И нещата наистина загрубяха. Владика Дометиан по коледните празници сутринта плачеше над гроба на „събрата” си, следобед петнеше паметта му, като го обвиняваше в какво ли не; сутринта на светата литургия изобличаваше сеещите разделение, наричайки ги дяволи, а следобед ги поставяше на ключови позиции, от които те сами са отпаднали поради свои немалко прегрешения. Така двуликият църковен Янус надмина себе си.
Не че обществеността не знае, кой е митрополит Дометиан, или че „подвизите” му не са занимавали медии и институции. Но сега наистина той с много чувство изпя своята лебедова песен и съзнателно стана за резил. Защото явно не е следил пряко развитието на нещата във Варненска епархия, откъдето – като най-източна точка на Отечеството – първо изгря слънцето на народното църковно съзнание. Той, горкият, не знаеше, че времето на мръсните машинации и деспотократията вече е отминало. Затова не се и опита да възпре напористия си протосингел, ами го пусна да си разиграва коня в най-добрата в църковно отношение българска епархия.
Нищо, че Антим (някога Тони) води произхода си от малешевско планинско селце, Санданска духовна околия, той още като семинарист предпочете лесна кариера и не пожела да стане монах в своята епархия, а отиде във Видинска. Нататък животът му беше лесен, защото си осигури кариерата в това оскъдно на кадри време, успя да влезе под кожата на митрополита и на най-близката му, така че да може да го води за носа най-спокойно. И това са реалности, не са клевети. Просто момчето е много „изучено” в тия работи. Той не се посвени да каже пред очите на покойния вече митрополит Кирил Варненски и при жив патриарх Максим, че нямало нищо лошо, ако бъдещият патриарх се казва Кирил ІІ. Ами, то така се прави кариера, я!
Не е много ясно какви са сега интересите на Антим в Неврокопска епархия или той изпълнява чужди поръчки, но така или иначе натрапникът непозволено се намеси в делата на тази епархия след смъртта на митр. Натанаил, чиято памет той нагло скверни. Действа безскрупулно от името на митр. Дометиан, упражнява натиск, заплашва, подвежда, интригантства. Всички в епархията се възмущават, но „срещу владика не се рита”, както казва старата поговорка.
Заедно с Антим в епархията се появи и Христо Латинов. Пловдивчанин (без повече определения), завършил паралелния курс на СДС в Черепиш, после Духовната академия, работил в Софийска митрополия до разкола и тогава в един хубав ден преминал „на другия бряг” заедно с документите на всички имоти на тази епархия. Оттогава разколниците естествено взеха връх в „овладяването” на църковните имоти, а видните дейци на разкола си направиха фирми, къщи по морето и прочие благини. По едно време Латинов се представяше като „прокурор” на разколническия „синод”. Е, то и Пилат Понтийски е бил прокур(ат)ор, но всички знаем каква я свърши. Да не пропуснете да отбележите, че през всичките години на разкола Христо Латинов остана в най-близки отношения с иначе уж лоялния към патриарха и синода митрополит Дометиан. Това го свидетелстват всички членове на синода от онова време.
Когато поокапаха разколнически редици и „фронтът” им се продъни, прокурор-разколникът Латинов стана… синдикалист. Защо и как, това е „от друг анекдот”. Но Латинов започна да вербува за хилавата си организацийка свещеници, които са… недоволни от наложените им църковни наказания. А такива винаги се намират. Но в крайна сметка се получи една почти заговорническа организация, която Св. Синод не признава, нито иска да я чуе, а свещенството се отдръпна от нея, но не защото няма нужда от защита на своите права, а защото пионери на тая организация станаха компрометирали се хора. Сега, при неврокопските избори, не е ясно, защо Латинов шета из епархията, след като изборджийството не е сред синдикалните дейности. Тоест, той или изпълнява поръчки на външни лица, или подкрепя „синдикалните си членове”. Но така или иначе работи активно и координирано с Антим, който по-рано не е бил разколник, понеже… още е бил невръстен.
Другите, местните юнаци, начело с Никола Ризов и Георги Менчев, са също достатъчно известни. От млади се бяха посветили на църковно служение, завършиха кои семинария и академия, кои само академия, станаха свещеници и в критичен момент защитиха каноничността на БПЦ срещу Пименовия разкол. Подкрепиха и избора на каноничния Неврокопски митрополит Натанаил, преживяха трудни години в защита на каноничността, която се громеше от разколниците и се неглижираше от управляващите демократи и квази-такива. Но като дойде преломната година 2004 и разколниците масово се върнаха в БПЦ (вярно е – много от тях не по убеждение, а понеже трябваше материално да оцелеят и те не го отричат), веднага се прояви синдромът на стария брат от притчата за блудния син. Основното им обвинение срещу духовния им баща, митрополита, беше класическо: „Защо, ние, които ти бяхме верни, не получихме награди, а ти прие бившите разколници и им даде същите почести като на нас, че и повече от нас?”. Този синдром го живя целият ни народ десетилетия след 9 септември 1944 г. с привилегиите на така наречените „активни борци”, а то виж, че се оказа жив и в Църквата 15 години след 10 ноември 1989 г.! Заредиха се и редица нарушения на църковната дисциплина. Не говорим за личния морал на един или друг, както го спестяваме и при владиката и протосингела му. Но наистина нещата в Сандански са били стигнали до нетърпимост, за да освободи покойният митрополит въпросните клирици от постовете им и да ги прати за назидание по селските енории. Те в отговор излязоха в „тих разкол” – спряха да поменават в службите си своя епархийски епископ, т. е. не признаваха вече митрополита, но не спряха да си получават заплатата, давана им с неговия подпис! Не се посвениха да се съюзят с хора като Христо Латинов и други разколници (поради липса на място спестяваме имената им), дори накрая за награда бяха „реабилитирани” със стара дата от услужливия управляващ митрополит. Сладури (и те, и той)!
Това са главните дейци на неврокопската буна. Могат да се кажат още много неща за тях, но няма смисъл, защото и изброеното е предостатъчно. За видинските гастрольори не си заслужава въобще повече да се говори. За разколниците пък всичко е ясно по презумпция. Жал ми е обаче за ония, които са призвани да са пастири народни, а сякаш насила се правят на други (не искам да уточнявам на какви). А не случайно Господ е казал: „Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник. Крадецът дохожда, само за да открадне, убие и погуби”.
