Мобилно меню

4.5121951219512 1 1 1 1 1 Rating 4.51 (41 Votes)

Picture5 058На 2 и 3 ноември в София се проведе една забележителна конференция: „Църква, миряни, общество”, организирана от сп. „Християнство и култура” с подкрепата на фондациите Комунитас и Конрад Аденауер. Червената къща стана домакин на срещата на богослови, историци, политолози, журналисти и др., обединени от общото желание да участват в един ползотворен дебат за мястото на Православната църква в обществото. Общ белег на всички изказвания бе добронамереното отношение към проблемите в църковния живот и желанието да се търсят решения не по пътя на конфронтацията, а чрез задълбочаване на автентичното църковно съзнание.

Кристиян Шпар, представител на фондация Конрад Аденауер, поздрави участниците и подчерта, че смята проблемите, които ще обсъжда конференцията за част от голямата тема за комуникацията в съвременното общество. „За да може Църквата в съвременния свят да има всеобхватно влияние върху човека, както е било преди, тя трябва да има авторитет. За разлика от миналото обаче, църковният авторитет днес не е безспорен. Днес той не се възприема като даден от Бога, а трябва да се заслужи. В един свят, където Църквата все повече се отдалечава от обществото, миряните стават мост и своебразен посредник между тях”. „За Църквата е необходимо да има доверието на хората, ако иска успешно да изпълнява своя дълг към обществото, каза още Кристиян Шпар. „Тъй като обикновените хора очакват висока морална позиция от Църквата, тя трябва да е стабилна, открита и прозрачна и да не премълчава своите грешки в миналото”, допълни той.

DSCN2342 DvПървата сесия на конференцията бе посветена на темата „Клир и миряни в Църквата”. Първият доклад бе изнесен от доц. Свилен Тутеков от Великотърновския православен факултет и бе озаглавен „Клерикализмът и лаицизмът като еклисиологични болести”. Доц. Тутеков заяви, че понятието „болести”, използвано в заглавието, кореспондира с диагностиката и се явява заявка, че съществува проблем, криза, от която трябва да се търси изход. „При една диагностика подходът е изключително важен”, подчерта доц. Тутеков. Историческият преглед показва, че е налице пренасянето на различни социо-политически модели в църковния живот, от които се очаква да подобрят неговото качество. Тези социо-политически модели обаче трябва да се поставят в ясна еклисиологична перспектива и едва тогава ще може да се говори за достоверен анализ на явленията на клерикализма и лаицизма. След това доц. Тутеков изброи различните имена на Христовата църква, с които тя е описвана през вековете от св. отци – общност, кинония, икона на Св. Троица, общност на Св. Дух, „царствено свещенство”, „Божи народ”. Важен акцент в изложението на доц. Тутеков бе, че всички в Църквата са „посветени” и затова на клириците и миряните не може да се гледа като на противоположности. Клирикът е произлязъл от „царственото свещенство”, приел е особено светотайнствено служение чрез дадената му при хиротонията харизма на Светия Дух. Поради тази причина клирикът е част от царственото свещенство, с което Евангелието нарича всички вярващи, а не е нещо отделно от него.

На клерикализма протестантската реакция противопоставя следния погрешен възглед, а именно, че всеки е свободен да изпълнява своите морални и религиозни ангажименти, а Църквата само способства това да става по-качествено. Според докладчика православните онаследяват от Запада този проблем. И така през 20 век се изправяме пред една дилема: клирици срещу лаици, което е чуждо на онтологията на Църквата. И двете болести са особено рискови – не само клерикализмът, но и лаицизмът е еднакво неприемлив, защото Църквата не е ентусиазирана харизматична общност, както смятат протестантите. В своята същност тя е йерархична, тъй като имаме поставени от Светия Дух хора, които да я предстоятелстват в Христос.

Според доц. Тутеков днес не трябва да търсим начини за активизиране на миряните в църковния живот, а да търсим в миналото ясното автентично църковно съзнание. Къде е изходът, се запита той. Според него в три посоки: Първо, православното богословие и практика да имат ясното съзнание, че и клерикализмът, и лаицизмът са църковни болести и че този проблем не бива да се решава по примера на светските социално ефикасни модели. Второ, миряните трябва да възстановят своите три служения: служение на свидетелството, служение на съгласието и служение на рецепцията. С други думи, ако върнем у Божия народ съзнанието, че свидетелства за истината, служи й и казва своето „амин”, то това би отворило пътя за промяната в нашата Църква. И трето, безусловно е необходимо развитие на богословието на харизмите, което може да изяви истината, че миряните имат своята лична и църковна харизма и именно упражняването на тези харизми е необходимо за тях, а не придобиването на повече „права”.

Picture5 059Вторият докладчик беше прот. д-р Зоран Кръстич от Белградския богословски факултет. Неговият доклад бе на тема „Клерикализмът и лаицизмът – две крайности в църковния живот”. Клерикализмът, заяви той, като всички „изми” има идеологическа конотация и, следователно, отрицателно значение. Най-често той се разбира като надмощие на клира в Църквата и обществото. „Клерикализмът в обществото  подчерта гостът от Сърбия  е много по-ясно проявен на Запад, отколкото на Изток. В западния модел може да говорим за три форми на клерикализъм: политическа, икономическа и културна. Политическият клерикализъм се проявява в прекомерно голямата власт на свещениците в предмодерните общества. Когато обаче държавата престава да има нужда от сакрален източник на авторитет, тази форма запада. Днес модерността е разградила всички обществени механизми, които в миналото са осигурявали водещо място на клира. Затова е неоснователно да се говори за нова клерикализация на обществото, например, в Сърбия или в Русия. Клерикализмът в Църквата достига своята кулминация на Тридентския събор през 16 век, който постановява, че както никой не може да бъде „разкръстен”, така не може да бъде и „разръкоположен”, тоест един клирик никога не може да се върне в чина на миряните. Този възглед остава чужд на Православната църква, която не възприема ръкоположението на клириците като безусловно въвеждане в свещен чин и предвижда степени на „разчинване” на клириците при провинения, несъвместими с тяхното служение. Западната теория за ръкоположението е, че то променя самата природа на ръкополагания, а неговото служение е само функция на тази промяна. Според отец Зоран Кръстич, нито едно от служенията в Църквата – нито мирянски, нито на клира  не е само по себе си Църква. Те не могат и не бива да се сравняват по благодат и качество, различните служения не създават онтологични разлики между членовете на Христовото Тяло. Лаицизмът като църковна крайност е плод на човешката логика, която търси решение на клерикализацията чрез демократизиране на църковния живот. Сегашното разбиране е, че посветените, сиреч клириците, се занимават със сакралното, а непосветените – с профанното. Този възглед е залегнал и в църковните устави. Отец Зоран даде пример с предходния устав на Сръбската църква, където се предвижда съществуването на енория с глава свещеника, и на паралелна църковна община начело с мирянин. Има ли изход за православните или сме осъдени да гравитираме меджу двата полюса, се запита отец Зоран Кръстич. Решението е в новото откриване на Божията воля, а не по пътя на налагането на своята, заключи той. Следването на Божията воля за различните служения е пътят за решаване на проблема.

Следващият доклад бе изнесен от отец Добромир Димитров, преподавател по църковно право във Великотърновския православен богословски факултет. Той говори за служението на лаоса (Божия народ) в евхаристийното събрание на Църквата. Според него, Вавилонският плен на православното богословие, за който говори прот. Георги Флоровски, е нарушил връзката между преданието и Евхаристията. Самите верни престават да възприемат себе си като народ. Помрачено е съзнанието за „царственото свещенство” и онтологичния статус на лаоса, който избира от себе си най-достойните за епископ, свещеник и т. н. В Стария Завет Бог избира само едно коляно – Левиевото, за да служи в скинията, а всеобщото свещенство е обещано да се случи в бъдещето. Функционалното свещенство е харизма, която се дава на най-добродетелните членове на лаоса. Макар и получили това харизмата за това служение, те остават част от лаоса, от Божия народ. Лаосът избира своя предстоятел и тази връзка е неизменна. В богослужението лаосът потвърждава с „амин” думите на епископа. Верните, Божият народ, лаосът, притежава разпознавателната харизма да съдят, свидетелстват, приемат или отхвърлят – което показва, че харизмата на лаоса не е по никакъв начин в конфликт с йерархизма в Църквата, а е негово утвърждаване и съслужение. Решението според отец Добромир е клирът и лаосът да припознаят взаимно своята харизма, а не чрез борба за надмощие и контрол едни върху други.

Picture5 062Втората сесия на конференцията бе посветена на комунистическото наследство и предизвикателствата пред Българската църква. В нея с доклади се включиха доц. Костадин Нушев от Софийския богословски факултет. Според него, всички проблеми в църковния живот днес имат своите корени в комунистическия период, който е прекъснал преданието. Мрежите на ДС продължават да действат и днес, подчерта докладчикът, независимо в чий интерес: личен, корпоративен и т. н. К. Нушев си зададе въпроса, дали е преодоляна психологията на гетото, развита в църковните среди през тоталитарния режим. На тази тема беше посветен и докладът на журналистката от в-к Труд Диана Петрова „За несъстоялия се диалог на Църквата с обществото по повод ДС”. Тя проследи обществените очаквания след разкриването на досиетата на висшия клир и очерта основните проблеми, които произтичат от нежеланието на епископата да обсъжда този въпрос с обществото.

Д-р Горан Благоев от БНТ говори на тема „Неофеодалната перспектива в Църквата”, като център на изложението му бе архонтския скандал като проява на болестния процес на центробежност в Църквата. „Вместо Светият Синод да утвърждава общностното начало на Църквата, той все повече се опитва да се капсулира и да създаде неформална връзка със силните на деня. Тоест да се създаде елитарно общество, в което редовите миряни имат само формално място. Тезата за неофеодализацията на църквата може да се стори шокираща за някои, аз се опитвам да я защитя с няколко явления в съвременния живот на църквата, каза още Благоев. Едното е декларираното ограничаване на ролята на миряните от Шестия църковно-народен събор, който намали наполовина броя на миряните при избора на патриарх. И разглеждам това решение в контекста на последвалото събитие – легализацията на архонтите, обясни той. Според Благоев, това може да се разгледа като опит за формализиране на ролята на миряните и те да не дават мнение по въпросите за живота на Църквата. Това може да е много удобно за висшия клир, за техните приближени архонти, но не е полезно нито за вярата, нито за бъдещето на църквата, коментира той. Моята теза е, че така се създава едно шизофренично усещане в миряните за малоценност, за ненужност, продължи Благоев. Защото когато постоянно ти се дава за пример човек със съмнителен морал, но с много пари, ти започваш да се запитваш Моят принос в църквата какъв е, след като владиката има своите приближени новобогаташи и те винаги ще помогнат на църквата? Тогава аз за какво съм?, заяви той.

Доц. Дилян Николчев от БФ на СУ се спря върху проблема с епископската клетва и по-конкретно върху думите „Няма нищо да върша по принуда, макар и от силни на деня”. Той разгледа това обещание в контекста на обвързването на висши клирици със структурите на ДС и направи извод, че съвместяването на агентурна дейност на висшия клир с епископското служение има характер на клетвопрестъпление.

Picture5 065Третата сесия на конференцията бе озаглавена „Божият народ: богословска перспектива”. Отец Стефан Стефанов от Русе говори за смисъла на свещеническия възглас „Светинята е за святите”. Според него ние сме изгубили усета към същността на Литургията. „Правим точно обратното на това, което е самопонятно. Особено, когато на литургията се причастява само свещеникът. Църковният канон, който забранява на свещеника да служи сам литургия в храма, всъщност се отнася не до физическото присъствие на богомолци в храма, а до липсата на причастници. Сиреч, обясни отец Стефан, забранява се свещеникът да служи, ако единственият причастния, „светия”, ще бъде той. Защо ни се струва кощунствено да отнесем думите „Светинята е за светиите” към себе си, запита се отец Стефан. Защото сме свикнали да мислим за светиите като мъртви хора от църковното календарче. Така изпадаме в положението на садукеите, които Христос изобличил с думите: „Бог е Бог на живите, а не на мъртвите”. Ние се събираме на евхаристийното събрание, защото сме бедни духом, защото сме гладни. А пред Светинята всички сме равни – презвитери и миряни, допълни той. Каква е първопричината, запитва се отец Стефан. Според него това е отнемането на свободата в Църквата. „Един виден духовник ми каза, че бил закърмен с любов към църковния устав”... Без свобода обаче няма любов. В св. Литургия презвитерът три пъти се моли за дръзновение към Бога, а в нашия църковен живот тази дума е изхвърлена, обобщи отец Стефан.

Докладът на проф. Емил Трайчев от БФ в София бе на тема „Божият народ в перспективата на Деяния апостолски”. Проф. Трайчев проследи разликите в разбирането за общност в Стария и Новия завет. Древнохристиянската община вярвала, че всички обещания в книга Изход се отнасят до тях. Древните християни смятат себе си за „народ”, а не за религиозна институция.

Политологът доц. Огнян Минчев говори върху „Традиционализъм и модернизъм в търсенето на Бога”. Доц. Минчев сложи акцент върху илюзията, че този свят, в който властва агностицизмът и където всички мнения се приемат за верни, може да се самосъхрани на фона на съседните социални общности, като ислямските например, които не са толкова силно развити социално, но се развиват динамично и имат вяра. Той определи като изключително актуална потребността „Църквата и клирът да водят хората към завръщане към техния небесен Баща”. Традиционният етап от развитието на човешкото съзнание е времето на Моисеевия закон, който етап продължил дълго време, включително и в християнските времена. Модерният човек, потънал в материалното, възприема зрелостта като възможност за избор, за който той носи отговорност. Той не вини никого и не благодари никому, защото всичко дължи на себе си. Църквата трябва да намери начин да срещне този човек, пропаднал във връзката си с Небесния Баща. Да го посрещне като човек, който иска да носи отговорност за тази своя среща. За целта е необходимо тя да се промени и да не сочи Бога като външен закон, както правят някои клирици, а да проповядва един Бог, който е вътре в сърцето на човека. В противен случай, предупреди доц. Минчев, ни чака още по-голямо разрастване на магическото съзнание, защото ако човек влезе в задънена улица, ако не може да преодолее кризата и не се издигне по-нагоре, то той неминуемо слиза надолу и се връща към магическото съзнание. Затова са толкова популярни врачките и магьосниците днес. Не може клириците да говорят пред обществото само за това какво предписва канонът. Хората имат нужда от нещо много повече, защото живеят в цивилизация, която пълни магазините, по-рядко джобовете и никога сърцата.

Доц. Димитър Попмаринов, декан на ВеликотърновскияPicture5 071 Богословски факултет говори за „Божия народ в Стария Завет”. Той обясни в какво се изразява избранничеството на еврейския народ, който въпреки всички грешки и отклонения от Божия закон, все пак е изпълнил мисията, която Бог му е възложил: да стане среда, в която да се роди Иисус Христос. Света Богородица станала човекът, изпълнил до съвършенство закона и затова станала достойна за Майка на Божия Син.

Четвъртата сесия разгледа темата за Божия народ в историческа перспектива. Златина Иванова от „Двери” говори по темата „Власт, авторитет и харизма в Църквата” и проследи в исторически план някои основни злоупотреби с властта в Църквата, които са несъвместими с евангелския дух и пример на Христос. В доклада клерикализмът и лаицизмът бяха разгледани като две различни прояви на несвободата в Църквата. Дезориентацията на църковното ни битие, загубата на центъра, който е Христос, неминуемо отваря църковните порти за духа на секуларизма. Затова не е странно, че ние мислим за тези основни принципи в църковния живот „власт, авторитет и харизма” изцяло в духа на модерната социология. Евангелската гледна точка остава на заден план, в областта на теорията и идеала, защото тя е твърде провокативна със своята обърната перспектива и антиномичност. „Който иска да бъде пръв, нека служи на всички”, „Първите ще станат последни и последните първи”. Нима това не е скандално? В коя логика се побира? „Словото Ми не се побира у вас, затова търсите да Ме убиете”, казва обаче Христос и с това ни предупреждава да не бягаме от скандала на евангелската етика, тъй като следващата логична стъпка е богоубийството.

Д-р Момчил Методиев от сп. „Християнство и култура” говори по темата за Църковния живот през комунизма: от централизацията до разкола. Въз основа на архивни данни той изложи интересната теза, че държавната подкрепа за възстановяването на Българската патриаршия и произтичащата оттук централизация на църковния живот е продиктувано от желанието да има по-ефикасен контрол върху управлението на Църквата. Постепенно в Църквата започват да действат центробежни сили, които след падането на режима се активизират и водят до възникването на разкола. М. Методиев съобщи интересни сведения за участието на миряни в църковния живот през комунистическия период, в контекста на темата на конференцията, като обърна особено внимание на феномена на „сивия кардинал” в Църквата, т. е. за наличието на миряни в най-близкото обкръжение на висшите духовници, които влияят неформално върху църковната политика.

Picture5 073Цветомира Антонова представи пред аудиторията някои резултати от своите изследвания върху църковния живот в България между двете световни войни. Тя се спря върху проблематиката на „Втория църковно-народен събор 1921-1922 г. и предизвикателствата на втората национална катастрофа в България. Цв. Антонова даде интересни сведения за активизирането на социалната мисия на Българската църква, което се явява естествен отклик на нуждите на българския народ по време на втората национална катастрофа. Задължителен елемент в обновената църковна проповед през периода е изобличението на болшевизма и атеизма, а цялостната иницитива за обновата на църковния живот е свързана с имената на определени митрополити, което доказва, че в управлението на Българската църква през периода има църковно и гражданско отговорни митрополити. Именно на тяхната инициативност и подкрепа се дължат положителните промени в църковния живот през разглеждания период.

Picture5 074Димитър Спасов направи преглед на Мирянските инициативи у нас след 1990 г. Той разказа за дейността на пет различни типа инициативи, оставили съществен белег върху църковния живот през последните 20 години, някои от които функционират и днес: Православното християнско движение „Св. патриарх Евтимий” като национално движение на млади хора, възникнало непосредствено след промените и акумулирало огромна енергия и ентусиазъм на стотици млади хора, Балканската православна младежка организация, която организира множество съвместни инициативи между вярващи в различни балкански страни, показвайки, че предразсъдъците на национализма могат да бъдат преодолявани в Църквата, фондация „Покров Богородичен”, която продължава да действа и днес, енорийският център към столичния храм „Покров Богородичен”, чиято енория е сред най-активните в страната и Православната доброволческа инициатива, която работи с деца, лишени от родителски грижи.

Последната пета сесия на конференцията бе посветена на перспективите за миряните в църковния живот. Политологът Мартин Иванов от Русе говори за Монархията и демокрацията: сгрешената дихотомия за управление на Църквата. Той очерта основните проблеми от консуматорското отношение към Църквата, което се подхранва у вярващите от самите клирици и създава представа за Църквата като за една организация тип ООД, която извършва различни услуги за лична потреба, а не за благодатна общност в Христа.

Отец Николай Георгиев говори за „Социализацията на хора, изтърпели наказание”. Той сложи акцента в своя доклад върху трудността на простиш същински. „Защо не се радваме, когато някой се кае и се връща при нас?”, запита се свещеникът. „Много сме добри да се научим да постим, но е много трудно да се научим на любов. Всички забравяме, че Църквата е съобщество на каещи се грешници, но практиката показва, че Бог прощава, а човеците – не. Самият отец Николай изповяда, че се е провалил във всичките си опити да привлече някой бивш затворник за пълноценен живот в някоя от енориите, където е служил. Никога той не е ставал истински член на енорията. Отец Николай определи този факт като свой „качествен провал”. Ресоциализацията на изтърпелите наказания в затворите не е само пълноправие в общението, но и възможност за възстановяавне на живота в пълнота. Отец Николай отбеляза, че през 1947 г. е изплатена последната заплата на свещеник в затвора, т. е. до този период Църквата е проявявала грижа за социализацията на затворниците. „Кой друг може да подготви живота на свобода, освен една жива енория? Затова социализирането в Църквата минава през тайнствата. Непонятно е обаче, защо, когато при нас дойдат грешници, те не са равнопоставени в стремежа си към съвършенство.

Юристът Атанас Славов от Софийския университет говори заPicture5 076 „Православни мирянски организации. Форма, статут, критерии”. Като основен риск пред православните мирянски организации А. Славов определи създаването на паралелни структури, които отдалечават хората от евхаристийната трапеза, като ги ангажират в различни активности. Той даде пример с гръцкото парацърковно мирянско движение „Зои”, което запада поради своето откъсване от евхаристийното тяло на Църквата.

Пред православните братства стоят две възможности за тяхното функциониране – чрез регистрация по закона за юридическите лица с нестопанска цел или неформално. При всяко едно положение те действат на енорийско ниво, а не на национално. Другата възможност, предвидена в устава, е да се регистрира юридическо лице с нестопанска цел за популяризиране дейността на Църквата. Те се образуват с решение на св. Синод или на епархийските съвети, след което регистрацията им върви по общия ред на Закона, тоест, те се регистрират като фондации и сдружения. Съществува също така възможност да има и организации, непредвидени в устава. Те трябва обаче да отговарят на няколко критерия, за да не се превърнат в парацърковни. Първо, да не дублират дейността на енорията, на евхаристийната общност. Второ, да нямат посвещение и собствени духовници, прикрепени към братството, и трето, те не бива да са тайни, затворени структури. За днешните условия, според А. Славов, най-подходящи са организациите от мрежови тип, а не с йерархична структура. Опитът показва, че неформалните организации се организират и реагират по-бързо при необходимост.

Заключителният доклад бе на проф. Калин Янакиев „За необходимостта от една нова роля на миряните в рамките на църковния канон”. Според него, повишаването на ролята на миряните в църковния живот минава през възстановяването на общностния живот в Църквата и към това призовават мнозина активни миряни. Ние не сме партизани на евхаристийното богословие, подчерта проф. Янакиев, нито застъпници на някаква нова евхаристийна идеология. От жизнена необходимост за Църквата е да бъде преодоляно сега съществуващото положение „Идват от мира при клира” по отношение на миряните и да се възвърне общинното битие в Църквата. Когато християните и презвитерите в една енория станат наистина общност в Христа, ще стане ясно защо не може да вземем бащата на едно семейство и да го сменим с друг. Той си зададе въпроса откъде идва ревността на епископите, каквато се наблюдава нерядко, за съжаление, да развалят енориите, където миряните и техните презвитери живеят като евхаристийна общност. Той определи това като проява на „паразлонамерен, инстинктивен негативизъм” към общността, която придобива завършен вид подобно на семейство. Според него изходът от ситуацията не е в някакви едва ли не въстанически действия срещу епископата: „Аз съм консервативен християнин, за който иска да знае”, вметна проф. Янакиев, визирайки явно свои опоненти. Едно решение на ситуацията предлага Пергамският митр. Йоан (Зизиулас), който твърди, че броят на епископите трябва да се увеличи, за да станат те реални отци на вярващите, а не администратори на епархиите. Тази идея на гръцкия богослов е подигравана заради своята нереалистичност, макар че еклисиологично тя е напълно издържана. А вторият път е да приемем вече случилото се, а именно, че презвитерите са реалните отци на евхаристийната общност. Оттук следва, че епископът трябва да има около себе си постоянен събор на презвитерите, които са „бащите”, „отците”. Така ще се оправдае поетичното прозвище „дядо”, с което са наричани епископите. Такъв епископ, който е в тясно, бащинско отношение с презвитерите, ще бъде наистина „дядо” на миряните. Той не бива да се меси авторитарно в работата на семействата, а трябва да се грижи за единството на рода и за неговото здраве. Ако си зададем въпроса, общуват ли епископите с презвитерите, ще трябва да отговорим отрицателно. В сегашната ситуация епископатът не общува нито с миряните, нито с презвитерите и тогава епископът отива на събора на епископите като представляващ единствено себе си. Той отива като църковен княз, заключи проф. Янакиев.

Picture5 078В заключителната дискусия всички участници се обединиха около мнението, че за християните са еднакво чужди както клерикализмът, така и лаицизмът, и отправиха призив към епископите да се изпълнят с повече великодушие и да не отказват протегната към тях ръка за диалог, защото в него искат да участват хора добронамерени, с църковно съзнание, които никога не биха поставили под въпрос йерархичността в Църквата. Даже, напротив, практиката показва, че християните, които имат критичен поглед върху случващото се в нашата Църква, имат много по-голямо уважение към църковната йерархия, чиято онтологична основа познават, отколкото други, които обграждат висшия клир с ласкателства и комплименти, и поради тази причина стават част от тясното обкръжение на епископата. В такива случаи се наблюдава двойственост – публично афиширане на клерикални идеи в „защита на клира срещу неговите врагове”, а фактически, скрито от погледа на църковното общество, е налице не просто неуважително отношение, а дори презрение към йерарсите. Това е обичайният начин, по който функционира всяка идеология – любов към принципи, идеи, социални групи и т. н., и пренебрежение и дори агресия към конкретната личност.

Конференцията завърши с молитва и с извода, че целта на всички дискусии и интересни дебати не е била да се генерират нови идеи, а единствено да се припомни „очевидното” за всеки църковно-мислещ човек, по думите на свещ. Стефан Стефанов. Всички изразиха надеждата, че този диалог ще продължи и ще стане начало за разговор както в църковните среди, така и в цялото общество, което се нуждае да чуе искреното слово на Христовата Църква.

Предстои докладите на конференцията да бъдат публикувани.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/appx6 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]