По повод решението на Съвета на Европа да се премахнат обръщенията „майка” и „баща” като „сексистки”, както и желанието на Шотландската епископална църква да не използва за Бога местоимения в мъжки род ми се ще да кажа няколко думи.
Тези тенденции, прочее, далеч не са съвсем нови, просто днес вече преминават и на официално политическо ниво. Доколкото знам, съществува и идеята в документите на новородените деца да не се споменава техният пол, тъй като той е въпрос на „свободен избор”. С други думи, налице е последователното разгръщане най-малко на две доктрини – едната е за т.нар. „свободен избор”, за свободата на волята, а другата – на езиково равнище, което означава ни повече, ни по-малко – на нивото на мисленето, на ЕЗИКОВИТЕ СТРУКТУРИ.
За понятията свобода и свободен избор тук няма да говоря сега, за тях е необходима отделна, и то доста обширна статия. Само ще споделя няколко бегли бележки по отношение на по същество езиковата деконструкция, която се извършва според гореописаните изисквания.
На първо място, мисленето за човека като „той” и „тя” става невъзможно. Понятието „човек” имплицитно съдържа в себе си едновременно статуса „той” и статуса „тя”. Ако бъдат премахнати, това води постепенно до невъзможност за дефиниция за човешка личност на равнището на езика, и то независимо от идеологическите мотиви и от философските претенции. Следователно, това означава и че човекът се „оплоскостява” в сферата на мисленето горе-долу според същия принцип, по който при хората, страдащи от слухови увреждания, е много трудно да се изгради разбиране за абстрактно понятие. Казано по друг начин, абстрактното мислене се разгражда, тъй като дори и на лексикално ниво се премахват собствените „носители” на възможност за различаване на обективни и субективни изказвания и представи. Човекът не може да бъде помислен извън „той” и „тя”, просто защото „човек” е, така да се каже, дума от по-високо абстрактно поле на интенция и на съзнание, отколкото „той” и „тя”. Още по-точно казано, „той” и „тя” са един вид аналитични „показвания” на човека във Витгенщайновия смисъл на думата „показване”, където въпросът „какъв е човекът” е единственият начин да се „изкаже” нещо обективно за него в една или друга значеща пропозиция. Не съществува човек-сам-по-себе-си, няма човек-извън-обществото, човек-извън-интенцията, извън парадигмата на културата и на езика. Ако настояваме, че човекът е човек, без да е „той” или „тя”, ние на практика правим опит за разграждане на социокултурните предусловия, в които се формира която и да било възможност за мислене чрез абстракция, както и чрез заварени и значещи модели. Най-простото доказателство за това са децата, „отгледани” от животни, които независимо от усилията на различни специалисти не успяват да се социализират, а и бързо умират. Това означава, че в някакъв почти неподдаващ се на дискурсивно обобщение смисъл дори и тяхната „биология” зависи от културата и е непоправимо увредена точно поради липсата на изградени културни стереотипи. Може би е интересно да се види дали пък промяната на културните стереотипи не води и до постепенна промяна в „биологията”. Звучи доста сатанински, не мислите ли?
В този план премахването на „показващите предикати” (дори и „само” на родовите местоимения) води до невъзможност за мислене за човека изобщо, тъй като, както казах, не съществува човек-изобщо извън културната парадигма и езиковата среда.
Разбира се, някой би казал, че по този начин се създават „нова” културна парадигма и езикова среда, при която това в един момент ще престане да бъде проблем. Само че това е изключително дълбока самозаблуда, тъй като - независимо от културата, независимо от историческия момент – човешкият разум работи и с „прости нагледи”, както и с априорни синтетични съждения, а такива по същество са и „той” и „тя”. „Простият наглед” не подлежи на деконструкция, защото в противен случай, ако бъде поставен в дефинитивна зависимост от някакво рационално мислимо предусловие, ще се превърне или в чист солипсизъм, или в „чист номинализъм”. По същия начин например и ако подсъзнанието бъде положено като „аксиоматична” даденост, от която „произхождат” нашите „изкривени представи” и „догматизми”, то престава да бъде подсъзнание, тъй като върху аксиомите не може да се рефлектира аналитично. От подсъзнание се превръща в оправдание, в идеологема,защото, без да бъде дефинирано, то се стреми да отмени определени дефиниции. Самото разбиране за живот в смисъла на Дилтай тук също е отмислено като обективна реалност и като динамика, „правеща” човека и неговия свят. Всъщност истината е, че именно такова рационално мислимо предусловие не съществува, защото ако съществуваше, то би трябвало да е извънезиково. А кое е онова, което е едновременно рационално и извънезиково?То е все едно да се опитваш да нарисуваш картина, „топейки” четката във въздуха. Единствените, изглежда, които няма да разберат същността на поставения въпрос, са вероятно и хората, които набързо се съгласяват и пропагандират подобни „метафизични перверзии”(Давила).
В действителност онова, което съществува тук и което се проповядва, на практика е идеология. И въпросът вече каква точно е тази идеология, която се стреми да доведе човека до невъзможност за дефиниране и за мислене, струва ми се, поне от богословска гледна точка има ясен отговор. Тази идеология е демонична, тъй като демонизмът по същество е „идеалният индивидуализъм”, тъй като иманентният му стремеж е обезличаването. По-нататък можем да поразсъждаваме заедно още върху тази тема…
