„През тези дни слушам с нарастващи изумление и раздразнение как българското духовенство ще спаси детето ми от разгула и безпътицата, които със сигурност го очакват, ако продължава да е продукт на моето възпитание и родното образование.” Това пише в блога си една майка по повод посланието, което е получила от дебата за въвеждането на вероучение в българското училище. Веднага трябва да отбележим, че тази жена явно не е благочестива енориашка, не ходи редовно на църква, не е участвала в литийното шествие в София. Тя е от онези майки, които кръщават децата си заради традицията. Не е атеистка, но не вярва в Бога с вярата на Църквата, подозрителна е към институционализираната религия и поради всичко това е противник на въвеждането на вероучение в училище. С една дума – това е средностатистическата българска майка, от онези 87 процента православни в България, които Църквата иска да убеди в необходимостта детето им да учи Православие (защото, нека не забравяме, че независимо от решенията на държавно ниво последната дума за това, дали детето ще учи религия или не, принадлежи на родителите). В същото време тази жена е интелигентна, обича децата си, грижи се за тяхното възпитание и образование и вероятно дава най-доброто от себе си, за да ги направи хора. Нека погледнем какво каза Църквата на тази майка през изминалия месец, когато се дискутираше преподаването на Религия в училище:
1) „Без вероучение децата нямат нравствени устои и пропадат морално”. Следователно и нейните деца ги чака същата участ, независимо от това, какво прави тя за тяхното възпитание и образование.
2) „Въвеждането на вероучение е национална кауза”, включително и нейна, тъй като тя е сред онова 87% православно мнозинство в страната.
3) „Часовете по религия ще направят децата й добри християни”, което вероятно означава, че ще започнат да разсъждават и приличат на онези, които агитират за каузата на БПЦ по телевизията и които я изпълват с "нарастващо раздразнение".
4) „Вероучението в училищата ще реши проблема с празните български манастири” й каза Сливенският митр. Йоаникий, за което вероятно ще съдействат нейните деца. Това - кой знае защо? - не я изпълва с умиление.
5) „Всички, които не желаят децата им да учат Религия, са комунисти”. (!?)
6) „Църквата няма проблеми, проблеми има държавата, а Църквата й подсказва решението им” – в това се опита да я убеди митрополит Николай, за когото не е чувала почти нищо с изключение на това, че не харесвал Мадона и носел скъпи часовници. Той обаче е категоричен, че „вярата ще построи идеално общество”, като не й обяснява, защо идеалното общество досега не се е случило в Църквата, където се предполага, че всички са вярващи. Това я изпълва с недоверие към възможностите на вярата да бъде социо-конструктивен фактор. Както и въобще обърква и без това смътните й представи за „вяра”...
Как мислите вие, дали се е случил диалогът с този родител? Риторичен въпрос... „Растящото изумление и раздразнение” в отговор на църковните аргументи всъщност поставя ниска оценка на медийното присъствие на Църквата в дебата. Защо няма конструктивен обществен разговор по този въпрос, така че всички заинтересувани да изяснят позициите си и да намeрят допирни точки? Които след това да послужат за основа на онзи минимум „обществен консенсус”, необходим, за да влезе „Религия”-та като редовен предмет в училище. Това означава, че всички, които по една или друга причина са ангажирани публично да обясняват аргументите на Църквата, правят някои основни грешки. Те са в две посоки: първо, позволяват църковният глас да звучи с клишета и, второ, самата църковна аргументация е уязвима. В нея липсва концептуална яснота. Това тласка участниците в публичния дебат към използването на клишета, които винаги се явяват удобно прикритие при липса на конструктивна мисъл.
2) „Въвеждането на вероучение е национална кауза”, включително и нейна, тъй като тя е сред онова 87% православно мнозинство в страната.
3) „Часовете по религия ще направят децата й добри християни”, което вероятно означава, че ще започнат да разсъждават и приличат на онези, които агитират за каузата на БПЦ по телевизията и които я изпълват с "нарастващо раздразнение".
4) „Вероучението в училищата ще реши проблема с празните български манастири” й каза Сливенският митр. Йоаникий, за което вероятно ще съдействат нейните деца. Това - кой знае защо? - не я изпълва с умиление.
5) „Всички, които не желаят децата им да учат Религия, са комунисти”. (!?)
6) „Църквата няма проблеми, проблеми има държавата, а Църквата й подсказва решението им” – в това се опита да я убеди митрополит Николай, за когото не е чувала почти нищо с изключение на това, че не харесвал Мадона и носел скъпи часовници. Той обаче е категоричен, че „вярата ще построи идеално общество”, като не й обяснява, защо идеалното общество досега не се е случило в Църквата, където се предполага, че всички са вярващи. Това я изпълва с недоверие към възможностите на вярата да бъде социо-конструктивен фактор. Както и въобще обърква и без това смътните й представи за „вяра”...
Как мислите вие, дали се е случил диалогът с този родител? Риторичен въпрос... „Растящото изумление и раздразнение” в отговор на църковните аргументи всъщност поставя ниска оценка на медийното присъствие на Църквата в дебата. Защо няма конструктивен обществен разговор по този въпрос, така че всички заинтересувани да изяснят позициите си и да намeрят допирни точки? Които след това да послужат за основа на онзи минимум „обществен консенсус”, необходим, за да влезе „Религия”-та като редовен предмет в училище. Това означава, че всички, които по една или друга причина са ангажирани публично да обясняват аргументите на Църквата, правят някои основни грешки. Те са в две посоки: първо, позволяват църковният глас да звучи с клишета и, второ, самата църковна аргументация е уязвима. В нея липсва концептуална яснота. Това тласка участниците в публичния дебат към използването на клишета, които винаги се явяват удобно прикритие при липса на конструктивна мисъл.
Единствено плод на безсилие е твърдението, което се изказва вече няколко пъти, че Църквата не бива да си поставя за цел да убеждава обществото, защото е ясно, че то е атеистично и враждебно на вярата, но трябва да работи на държавно ниво, за да убеди политиците да въведат вероучение. Защото, „ако чакаме от обществото, то ясно е, че вероучение никога няма да се въведе”.
Безспорно е, че „благочестивият български народ” (както се казва и пее в църковните молитви) е утопична химера, виртуална реалност, както се изразяваме днес. Дори Христос да слезеше сред нас, Неговият глас нямаше да бъде разпознат като истинен от повечето хора, макар че бе „пълен с благодат и истина” (Йоан 1:14). От това обаче не следва, че Църквата трябва да отпише като събеседник обществото, още повече че именно на неговата 87-процентна православност се позовава винаги. Аргументите на Църквата могат да бъдат посрещани с уважение, макар и не със съгласие, ако звучат искрено и адекватно. А това означава да се постави под запрещение „православната фразеология”, готовите клишета, които отблъскват със своята недиалогичност. Когато разговаряме с клишета, ние всъщност демонстрираме, че не слушаме, тоест не уважаваме своя събеседник. Дотолкова не го уважаваме, че не считаме за нужно да направим интелектуалното усилие да разберем, за какво говори. Разговор с клишета е като да играеш тенис на стена – без реален партньор в играта. Тогава думите само рекушират в „другия”, без значение какъв е той, какво казва и какво чувства. Едва ли има нещо по-чуждо на християнското световъзприемане от подобно отношение към човека. И така, ако искаме гласът на Църквата да бъде чуван, трябва да се научим да разговаряме и да правим разлика – проповедническият патос е подходящ за храма, там той е разбираем и върши своята роля. При проповедта един говори, а останалите слушат. В разговора, още повече обществения, всички са събеседници.
Клишета, които е добре да бъдат избягвани, защото не предизвикват у слушащите ги очакваните чувства на умиление и патриотизъм, а ги отблъскват от Църквата, следователно и от Христос:
„Вероучението преобразява човека”. Вероучението не може да преобрази никого. А предметът „Религия-Православие” още по-малко. Особено когато не се уточнява, дали се предвижда същото преобразяване на учениците, избрали „Религия-Ислям”, и дали те също ще бъдат възпитани „в любов към Православната църква и България”? Последното също ли има алтернатива? Само вярата може да преобрази човека, защото вярващият допуска Бога в живота и душата си. Предметът „Религия” не може и няма да направи учениците вярващи и това е добре да бъде разбрано веднъж и завинаги. За да не се натоварва със задачи, които той не може да изпълни, и начинанието да се опорочи още в самото начало – заради нереални очаквания, включително и към учениците. Един такъв предмет може единствено да създаде у децата религиозна култура, така че Православието да стане разпознаваемо от тях. А култура не е мръсна дума и антипод на вярата, каквото усещане се прокрадва в изказванията на някои „църковни говорители”. В момента за средностатистическия ученик Православието е скучен музеен експонат, безкрайно далеч от неговите ежедневни проблеми. Задачата на учителите по Религия е не да направят учениците си вярващи, а да ги накарат да разберат, че Православието е нещо живо, което може да даде отговор на техните проблеми - тук и сега.
За тази цел обаче не трябва да мислим, че всички ученици са като децата в семинариите и в неделните училища, за които се предполага, че са вярващи. Учениците в масовото училище в огромното си болшинство са атеисти и са безкрайно далеч от всяка религия. А колко ще направят следващата крачка към прага на Църквата, зависи единствено от Бога, Който призовава. В часа по Религия детето трябва да получи онези помощни средства – преди всичко като понятия, като рефлексии, за да бъде в състояние да чуе и разпознае Божия глас. Както и да развие усет да разпознава религиозния фалшификат. А това може да стане, ако детето се научи да уважава себе си като личност, ако разбере, че не е само консуматор на блага и удоволствия. Цялата православна духовна култура е насочена към личността. Грехота е Църквата да не може да покаже това на хората. Колко проницателни са думите на св. Ириней Лионски, който казва, че грехът на прародителите се състоял в това, че те пожелали да станат богове, преди да станат хора. Същият капан е заложен и в мисленето, родило актуалната концепция на БПЦ за религиозно образование. Струва ми се, че авторите напълно игнорират етапа на културното изграждане на личността. Нещо повече, презрително го считат за „излишен” и „компромисен” с вярата, който само ще отклони децата от Христос.
"Християнската култура е преди всичко начин на мислене, това е фундаментът на етиката и естетиката, основан на лична отговорност и духовна свобода, на образованост, на нестадно възприемане на света, което чувства и разбира многопластовия характер и сложност на християнството и въобще на света", пише известният мисионер игумен Пьотр Мещеринов. На съвременния човек тази култура е чужда, затова и Православната вяра му е непонятна. "Съвременните хора не само от раждането си, но вече и на „генетично ниво” живеят в съвсем различна култура – виртуалната култура на масмедиите и технологиите, която налага определен образ на живот чрез киното, рекламата, спортните предавания, „клип-културата”, интернета и т. н. Това е култура на хедонизма, относителните ценности, повърхностността, стадното чувство, уеднаквяването..."
Ако обученето по Религия успее да внесе коректив, да предложи алтернатива на учениците, в която те да познаят себе си - това би осмислило изучаването на този предмет в училище. А останалото, както се казва, е Божа работа. Училището не може да влезе в ролята на Църквата - не може да отведе децата до Христос. Но може да ги направи личности - отговорни към себе си и другите и когато един ден Бог реши да проговори в сърцата им, те да разпознаят в този глас призива на своя Отец.
"Християнската култура е преди всичко начин на мислене, това е фундаментът на етиката и естетиката, основан на лична отговорност и духовна свобода, на образованост, на нестадно възприемане на света, което чувства и разбира многопластовия характер и сложност на християнството и въобще на света", пише известният мисионер игумен Пьотр Мещеринов. На съвременния човек тази култура е чужда, затова и Православната вяра му е непонятна. "Съвременните хора не само от раждането си, но вече и на „генетично ниво” живеят в съвсем различна култура – виртуалната култура на масмедиите и технологиите, която налага определен образ на живот чрез киното, рекламата, спортните предавания, „клип-културата”, интернета и т. н. Това е култура на хедонизма, относителните ценности, повърхностността, стадното чувство, уеднаквяването..."
Ако обученето по Религия успее да внесе коректив, да предложи алтернатива на учениците, в която те да познаят себе си - това би осмислило изучаването на този предмет в училище. А останалото, както се казва, е Божа работа. Училището не може да влезе в ролята на Църквата - не може да отведе децата до Христос. Но може да ги направи личности - отговорни към себе си и другите и когато един ден Бог реши да проговори в сърцата им, те да разпознаят в този глас призива на своя Отец.
