В църковните среди отдавна се говори, че Св. Синод и въобще БПЦ като цяло си има доста трудности с нормалното поддържане на протоколи за дейността както на централното ръководство, така и на отделните й звена. Но тук думата е за църковния протокол и доколко той се спазва или не. В това отношение наистина има твърде много да се желае, гафове зейват при всяка по-сериозна проява, а дори и при най-обикновените прояви. Повод за тия размисли е последното и поредно посещение на Цариградския вселенски патриарх Вартоломей. Познавачи на църковния протокол (а такава дисциплина вече се преподава и в БФ на СУ) коментират, че това посещение, само по себе си радостен факт, същевременно затвърждава някои неправилни практики в църковната ни политика и протокола, който я отразява. Патр. Вартоломей за втори път идва на посещение в отделна епархия на БПЦ, като при тези посещения не се придружава от равния си по ранг домакин – Българския патриарх. Такива посещения на епархии на чужда църква първият между равните (primus inter pares) в Православието патриарх Вартоломей обикновено прави в Гърция, но там нещата са съвсем други: първо, гърците си го имат за „свой” патриарх; второ, той наистина има частична юрисдикция над половината от гръцките епархии. Посещенията у нас (в Сливенска и Пловдивска епархия) бяха породени от амбициите на някои хора да си направят пи-ар с помощта на личността на патр. Вартоломей. В Бургаска област се задвижиха други хора и интереси, а митр. Йоаникий послужи като „църковен фон” на това посещение (освен почетната титла там имаше и случили се канонично нерегламентирани размени на различни светини). В Пловдив амбициозният митр. Николай, който през миналите години непрекъснато заклеймяваше с повод и без повод патр. Вартоломей, сега коренно измени курса (също като в пресния случай с митр. Симеон) и му постла червения килим (гърците имат такава поговорка за крайно гостоприемство: „килим да стана, да стъпиш върху ми!”). Не му стигаше старшият патриарх в Православието, та поиска да докарат и чудотворна икона на св. Богородица от Йерусалим, с което пък се засенчи личността на патриарха, но това „се ядва” – православните почитаме светините повече от личностите. Трудно е да се повярва, че целта на всичките тези почини е едното благочестие. Нейсе.
Другото интересно е, че и в двата случая беше налице награждаване на високия гост с почетното звание doctor honoris causa от провинциални университети. Това е третото му удостояване от този вид – първото беше от бившия библиотекарски институт и сега Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии (СВУБИТ) в София. С цялото ни уважение към тези висши училища, факт е, че този патриарх все още не е почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и не се знае дали и кога би станал. Тази неяснота се дължи преди всичко на ланшното решение на СУ да спре несъответните удостоявания на хора, несвързани пряко с науката и при това нямащи отношение към научно-преподавателската работа в националния ни университет. Лошо няма с удостояването на патр. Вартоломей, все пак църковен водач се удостоява, чува се от лаишката публика по някое църковно слово, при това не случайно. Въпросът, който естествено изниква тук обаче, е: какви са причините за тези квази-научни инициативи? Любов към Църквата? Ами! Уважение към личността на големия патриарх, с когото отчасти може да мери ръст само руският му събрат? Трудно е да се приемат като основни мотиви. Така че си остава чистото балканско (бай Ганьовско) желание да извадим в тая криза поне малко келепирец от една такава академично-странна проява като удостояването на Вселенския патриарх от N-ския университет с почетно звание. Е, тук не става дума точно за църковен протокол, но лошото е, че в тези неясни дела на първо място се „спряга” и името на Църквата, при това на цялото Православие.
