Рядкото причастяване води до загубване на благоговението пред страшните Христови Тайни

Дойде ред за въпросчетата, адресирани не към автора, а по-скоро към дръзналите да /раз/мислят читатели:

О. Йоан Карамихалев:

Един от най-важните, отговорни и в същото време празнично-тържествени моменти в духовния живот на християнина е причастяването със Светите Христови Тайни

Дали истинската опасност за църковния живот не е именно “рядкото причастяване, когато миряните загубват връзката си с Църквата и духовният им живот става “сезонен”? Може ли да бъде уточнен адресатът на критиката в апокрифа срещу “честото причастяване”, понеже от времето на св. Никодим Светогорец съвременното православно богословие (в опита си да възстанови автентичната литургична практика) говори за “редовно” причастяване?
Дали причастяването със светите Тайни Храстови е “един от най-важните” или просто най-важният момент в християнския живот? (От отговора на този въпрос може да зависи цялостното ни отношение към темата...)

О. Йоан Карамихалев:

Светата Църква е изработила определени правила за подготовка към това велико Тайнство, а така също е установила някаква регулярност на причастяването за миряни.

Интересно е дали отношението между човека и Христос се определя от някакви “правила” и “регулярност”, та те се въвеждат още във второто изречение на статията като основа за цялата концепция? (Мислехме си, че Христос е донесъл живот, а не правила и регулярност. Във връзка с това предлагаме нов превод на Йоан 1:4, който да гласи: “В него имаше правила, и правилата бяха регулярността за човеците”...) Дали наистина Църквата се е занимавала векове наред единствено и само с изработването на правила, които имат за цел установяването на регулярност? (Досега мислехме, че Светият Дух действа където си иска, а не по правила и съобразно някаква регулярност...) Защо ли правилата и регулярността трябва да важат само за миряните? (Отговорът на този въпрос май винаги остава толкова абсурден, че не заслужава коментар...)

О. Йоан Карамихалев:

Православният катехизис на св. Филарет Московски предписва миряните да се причастяват със Светите Христови Тайни от четири пъти в годината до един път в месеца.

Защо ли винаги в подобни “анализи” се прескачат с лекота някакви си там 18 века от Преданието на Църквата и изведнъж неговата пълнота се “открива” в един Катехизис отпреди два века, който авторът е писал, съобразявайки се с редица условности на своето време? И какво означава амплитудата “от-до” (“от четири пъти в годината до един път месечно”) и на какви библейски, светоотечески, канонически и литургически аргументи се основава това становище? (Единственото древно свидетелство, което говори за “регулярност”, е решението на Латеранския събор от 1215 г., но по наши спомени то важи само за Римокатолическата църква.)

О. Йоан Карамихалев:

В днешно време някои свещеници препоръчват на своите духовни чада в извънпостните периоди да се причастяват всяка неделя, постейки само в сряда и петък.

А из софийските храмове обикаля една жена, която се причастява всеки ден без пост, без изповед и ако някой свещеник откаже да я причасти, тя хваща такси и отива в друг храм. Обезпокоителното е, че тя вече има и свои последователи.

Какво се има против препоръките на някои свещеници (дребен пропуск - понякога на епископи и архиепикопи - тук, а понякога... синоди, съборно - тук) миряните да се причастяват всяка неделя (в противовес на решението на Латеранския събор), като постят съгласно каноничното предание на Църквата (т. е. в сряда и в петък)? (Това някак си се внушава като нещо априори лошо...) Ние пък си мислехме, че “регулярността”, установена на Латеранския събор, е някак си по-неестествена за Православната църква. И какво общо с практиката на Църквата има ексцентричното поведение на някаква си жена в София? (Според някои канонисти, ако свещеникът откаже да причасти неоснователно някого, той вместо да “хваща такси”, би трябвало да постави въпроса на местния епископ, който да потърси отговорност на свещеника – защо, като държи ключовете за царството Божие, сам не влиза, а и на другите не дава да влязат...) В какво са обвинени “последователите” на тази жена – в това, че използват такси или в нещо друго?

О. Йоан Карамихалев:

В духовния живот количеството не винаги преминава в качество. Всяка крайност винаги се е осъждала от Църквата. Преп. Пимен Велики казвал: ”Всичко неумерено е от бесовете”, а преп. Исаак Сирин: „Без мяра се обръща във вреда и най-прекрасното”.

Дали принципът за количеството и качеството се отнася и към поста, формалната изповед и т. н.? Дали повечето дни пост и редовното формално пристъпване към тайнството изповед води до качествена промяна или този принцип върши работа само при създаването на някакви митове относно литургическата практика? Църквата не осъжда ли като крайност поста в събота (виж 64 апостолско правило)? И още един въпрос относно “мярката” и “умереността”: дали страстта за неоснователното връщане на миряни от св. Причастие не е във “вреда” и дали не е “от бесовете”? (Ние си мислехме, че “бесовете” искат да отделят човека от Христос, т. е. от Причастието, а от настоящия апокриф излиза нещо друго...)
Ако Църквата е “апостолска”, то не трябва ли богословските становища да се основават върху древната апостолска практика и опит на Църквата? (Ние пък си мислехме, че светите отци са правели точно това – да следват апостолите; или пък това трябва да става само тогава, когато ни е удобно?) Защо ли в древност християните са се причастявали на всяка литургия: защото са живеели в древността или защото това е смисълът им на живот в Църквата? (Надяваме се да става ясно, че аргументът тук не е исторически, а се отнася към същността на християнския живот...) Дали приобщаването със светите тайни е древен фолклорен елемент или принцип на църковния начин на живот?

О. Йоан Карамихалев:

В епохата на гоненията се практикувало по-често причастяване с преждеосвещените Дарове.

Какво общо има между епохата на гоненията и преждеосвещените дарове? Тя, службата на преждеосвещените дарове, не беше ли създадена доста по-късничко, та да могат вярващите по време на Великия пост да се причастяват по-често?
Наистина ли практиката на приобщаването със светите тайни се отнася само към периода на съграждането на Църквата? (Ние си мислехме, че Христос е казал “това правете за Мой спомен”, за да може да бъде с нас през всички дни до свършека на света...) И дали само в периода на гонения в Църквата има изобилие на харизматични дарове? (Ние пък си мислехме, че Светият Дух действа в Църквата и доднес и затова не се съмняваме например в действителността на ръкоположението на днешните клирици...)

О. Йоан Карамихалев:

И разбира се, това било свързано непосредствено с чистотата на нравствения живот на първите християни. Обаче след свършване на гоненията в църковната ограда влезли много хора, чиито живот не съответствал напълно на евангелските заповеди.

Каква точно е била връзката на редовното причастяване със светите тайни и духовно-нравствения живот: дали древните християни не са живеели автентичен духовен живот именно защото редовно са се причастявали и са живеели самия живот Христов? (Някак си не можем да си представим как може човек да живее истински духовен живот без да има в себе си Христос, т. е. без да се е причастил с Него. Явно има и друг начин…!) Дали при св. Василий Велики е имало други гонения, освен по времето на Юлиян Отстъпник, та християните е трябвало да се причастяват четири пъти в седмицата? И когато едно нещо е “обичай”, то не е ли “обичай” или е временна мярка? И защо св. Василий е бил такъв привърженик на “новаторските” идеи за често причастяване, та е следвал този “обичай” при условие, че в Църквата вече са влезли много хора, “чийто живот не съответствал на евангелските заповеди”? (Май св. Василий ще излезе голям либерал. Пък може и върху него да има някакво влияние от страна на “нео-богословите”...)

О. Йоан Карамихалев:

Най-близките ученици на апостолите, епископите изработили правила за църковния живот, впоследствие приети от съборите. Бил създаден институт на каещите се с различни форми на запрещения и отлъчване от причастие. Била въведена и практиката за раздаване и вкусване на нафора /”антидор”- дословно преведено „вместодар”/ в края на литургията, вместо Светите Дарове, за тези, които не са се подготвили за причастие на дадената литургия. Верните не се принуждавали към причастие при всяко посещение в църквата, тъй като не всички били готови за причастие – или по внушение на собствената си съвест, или по някакви други причини, лични или обществени. Именно, за да бъде спазено 9-тото Апостолско правило, което задължава християните да остават в храма до края на божествената литургия, за тези, които по едни или други причини не можели да се причастят, била установена практиката за раздаване на антидор...

Дали църковните правила не са били изработени именно, за да запазят единството на Църквата в Евхаристията, а не да “отлъчват” и “запрещават”? (Май пак се натъкваме на оная “страст” да отлъчваме и да връщаме...) Дали наистина практиката за раздаването на нафора (антидор) е била изобретена като “утеха” за неподготвените? Къде в каноничното и литургичното предание на Църквата се обяснява смисълът на понятието “посещение” (на Църквата)? (Ние си мислехме, че думата “посещение” може да се употреби за ходене на кино, на музей и т. н., но явно тя има и дълбок мистичен смисъл, но ще ни трябва време да го проумеем...) Защо 9-то апостолско правило никога не се чете докрай, а се свързва с практиката на раздаването на антидор? (Нали антидорът беше изобретен доста по-късничко като някаква “утеха”? Що ще прави той в апостолските правила през ІV век? Напълно се объркахме. Ние си мислехме, че 9-то апостолско правило постановява недвусмислено оставане до края на литургията и причастяване с тайните Христови, докато обратното се нарича “безредие”. Явно “безредието” от не-причастяването се е превърнало в “регулярност”. Виж ти каква трансформация!) Дали наистина някой сериозно мисли, че нафората “освещава” непричастилите се миряни? (Любопитно ни е да видим някъде благодарствена молитва след приемането на св. нафора...)
(Тук ще избегнем въпросите относно връзката между редовното приемане на св. Причастие и духовно-нравствения живот на първите християни, защото смятаме за азбучна истина, че именно редовното причастяване в древната Църква е основна предпоставка за истинския духовен живот. Ако някой не знае азбуката, няма защо да се опитва да си отговаря на въпроси в областта на граматиката.)

Внимание, тук започва нова рубрика въпроси, които ни въвеждат в потайностите на клерикалисткото мислене:

О. Йоан Карамихалев:

Причастяването на всяка литургия от цялата църковна община се прекратило именно във връзка с упадъка на нравствеността. В V век християните започнали да се причастяват по-рядко, отколкото в първите векове, в епохата на гоненията. Изключение правили онези свещенослужители, непосредствено извършващи литургията, които в съответствие с каноните, били задължени да се причастяват за избягване на съблазън сред вярващите и за удостоверяване истинността на извършената литургия /8-о Апостолско правило/.

Кое е “изключителното” на свещенослужителите и какво означава “непосредствено” извършване на Литургията? Да не би миряните да участват о-посредствано? (Ние, например, си мислехме, че думата Литургия означава общо дело, в което участва целият народ Божий...)И какво означава, че свещенослужителите били “задължени” да се причастяват “за избягване на съблазън сред вярващите и за удостоверяване истинността на извършената Литургия”? Нима непричастяването на миряните не води до съблазън сред свещенослужителите и не поставя под въпрос истинността на извършената Литургия? И как така, ако някой не се причасти, ще има съзнание за “истинност” на Литургията поради това, че някой друг се е причастил вместо него? (Във връзка с това предлагаме свещенослужителите да могат да заместват във всичко миряните “заради” тях...)
По силата на каква логика 8-о Апостолско правило се тълкува отделено от 9-то? (Ние си мислехме, че съставителите на Апостолските правила нещо са се объркали, като на практика повтарят техния текст и така поставят идентично изискване и към клириците, и към миряните...)

О. Йоан Карамихалев:

А миряните започнали да се причастяват според степента на тяхната подготвеност за приемане на Светите Дарове със съответна подготовка /т. е. с пост, с молитва и изповядване на своите грехове/.

В 32-а глава на „Типикона” /богослужебния устав/ се казва:” Ако някой иска да се причасти със Светите Христови Тайни, трябва цяла седмица, от понеделник да пребивава в пост и в молитва, и съвършена трезвост до края, и тогава със страх, и голямо благоговение да приеме Пречистите Тайни”.

Възможно ли е въобще “степента на подготвеност” на миряните да се разглежда независимо от степента на подготвеност на свещенослужителите? Означава ли това, че свещенослужителите са “имунизирани” и могат (че дори и трябва!) да се причастяват неподготвени? Означава ли това, че постът, молитвата и изповядването на греховете е условие за подготвеност, което се изисква само за миряните, но не важи за клириците поради това, че те са “имунизирани”? Дали цитираната 32-а глава от Типикона (и кой впрочем е този Типикон?) се отнася само за миряните? (Макар да няма обяснение как изискването за цяла седмица пост преди св. Причастие се съгласува със забраната на 64-то Апостолско правило, което забранява поста в събота, освен през св. Четиридесетница...) По силата на каква логика това изискване не се отнася и към свещенослужителите, когато в Типикона е казано “някой”, а не “мирянин”.) Искате ли да приложим това правило и към свещенослужителите и да видим резултата? (Цялата тази група въпроси постепенно ни въвежда в мистичния лабиринт на клерикализма, чиято основна цел е да аргументира “имунитета” на “правоимащите”...)
Кой е отричал значението на покаянието за духовния живот и особено при приемането на св. Причастие? (Според нашите изследвания - никой, освен защитниците на клерикализма, когато обосновават специалния режим за служебно причастяване на клириците.) Кой отрича нуждата и значението на тайнството Изповед, освен онези, които виждат в нея формално условие за приемане на Причастие и така я превръщат в бездушно рецитиране на заучени фрази без искрено покаяние и духовно съкрушение?

О. Йоан Карамихалев:

Изкуствено честото причастяване на миряните без подвига на дълбоко покаяние и без изповед на прегрешенията може да доведе до това, за което предупреждава апостол Павел: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” /1 Кор. 11:27-30/.

Какво означава изразът “изкуствено често причастяване” и той антипод ли е на израза “естествено често причастяване”? Може ли в такъв случай да говорим за “изкуствено честото причастяване” на свещенослужителите и до какво може да доведе то? Дали то не може да доведе до това, за което всъщност предупреждава апостол Павел - до неразличаване на Тялото и кръвта Христови (Изследванията на нашия институт доказват, че когато едно нещо се прави по задължение или служебно, човек с времето престава да различава какво прави!)

О. Йоан Карамихалев:

Трябва да отбележим, че първият голям Оптински старец Леонид /+1841 г./ се причастявал веднъж на три седмици, а вторият голям Оптински старец Макарий /+1860 г./ и третият голям Оптински старец Амвросий /+1891 г./ се причастявали веднъж в месеца.

Дали опитът и Преданието на Църквата се ограничава до опита на Оптинските старци? (В такъв случай предлагаме да се премахне от 9 чл. от Символа на вярата думата “апостолска” и да изповядваме вярата в една, света, съборна и Оптинска църква). Как може да се съчетае този опит с “обичая” на св. Василий Велики за причастяване четири пъти през седмицата и дали архим. Амвросий би адресирал думите си към описания от св. Василий обичай?

О. Йоан Карамихалев:

Мнозина новообърнати във вярата задават въпроса: „Защо служещите свещенослужители могат да се причастяват на всяка литургия и да не се изповядват преди всяко причастяване, а за миряните това не е възможно?” За разлика от духовенството, миряните нямат лекуващата благодат на свещенството, преподавана при ръкоположението от епископа.

Дали само “новообърнатите във вярата” задават въпроса: “Защо свещенослужители могат да се причасяват на всяка Литургия и да не се изповядват преди всяко причастяване”? Дали десетките епископи, свещеници и богослови-миряни, които задават този въпрос в богословските си трудове през ХХ век, например, са новообърнати? Съществуват ли светоотечески и канонически текстове, които изискват “нещо” относно приемането на св. Причастие за миряните, което да не се изисква и за клириците? (Каноническият отдел на нашия институт моли при отговорите на този въпрос да не разчитате на импровизации и развинтено въображение. Ако някой посочи подобни свидетелства, ще получи специалната награда на института!) Условието не важи за свидетелства от последните няколко века с подчертано римокатолически произход, като например нови версии на решенията на Латеранския събор от 1215 г.

О. Йоан Карамихалев:

В тайнството свещенство свещенослужителите получават особен благодатен дар да служат на Жертвеника Господен. И затова това, което е позволено на свещенослужителя може да бъде крайно опасно за незащитения от свещеническата благодат редови мирянин.

С какво при ръкоположението се променя природата на клирика (в сравнение с тази на миряните) и защо той “вече” няма нужда от пост, покаяние, изповед, смирение и т.н.? Какво общо има лекуващата благодат на ръкоположението с личната духовна отговорност на клирика и как точно тя го “освобождава” от онова, което каноните изискват от миряните? (Всички усилия на учените от каноническия отдел на института останаха безплодни в търсенето на светоотеческо тълкувание на тайнството Свещенство, в което благодатта се разбира като “имунизираща благодат”. Освен това изследванията за евентуална промяна в метаболизма на ръкоположените лица, която би трябвало да разгражда агнешкото месо, например, в соев субпродукт [понеже това го освобождава от нуждата за пост] не дадоха резултат. В лабораториите на института приемаме за анализ всички предоставени ни проби). И още едно въпросче: как точно тази “специална” или “служебна” благодат “освобождава” клирика от личните му грехове? (Тук отговорът със сигурност навлиза в сферата на магическото). И в какво точно се състои разликата между тази благодат и благодатта, която се дава на всички членове на Църквата при тяхното Кръщение и Миропомазване? (Църквата май учи за една единна по природата си благодат, а онова за различните видове благодати беше римокатолическо учение).

О. Йоан Карамихалев:

Това, което влиза в служебните задължения на епископа, свещеника и дякона, изобщо няма никакво отношение към миряните и простите монаси.

Къде точно в каноническото, литургичното и светоотеческото предание причастяването на клириците се нарича “служебно задължение”? В тайнството Свещенство свещенослужителите не получаваха ли и дар да преподават евхаристийните дарове на Божия народ, който служи общото дело – Литургията? Което всъщност е това, което е “позволено” на свещенослужителя, и може да бъде “крайно опасно за незащитения (явно тук трябва да разбираме “неимунизирания”) от свещеническата благодат “редови мирянин”? (Ние мислехме, че Божията благодат е една и защитава всички членове на Тялото Христово - Църквата еднакво?) И как пристъпването към Тялото и Кръвта Христови, които са извор на благодат, освещение и вечен живот, може да бъде “опасно”, та дори и “крайно опасно”?!? Да не би тази опасност да се състои в това, че миряните може да се удостоят да станат членове на някакво по-висше “съсловие” и “каста”, където има духовни привилегии? Да не би опасността да се крие в това, че клириците може да изгубят “нещо”, което само те имат или пък в това, че могат да изгубят “привилегията” да бъдат “свободни” от определени изисквания, които важат с пълна сила само за миряните? (Предлагаме тема за научна разработка, в която да се търсят паралели между клерикализма и идеята на Ницше за “свръхчовека” и да се развие клерикалистката идея за “свръх-християнина”...) Дали опасността не е в това, че миряните ще участват в радостта, освещението и вечния живот, донесен от Христос?

О. Йоан Карамихалев:

Отделяне на свещенството /клириците/ от миряните /лаиците/ е имало и в Стария завет, и в Новия. И потвърждение за това е наличието на самото посвещение в свещенослужители / в християнската Църква – хиротонията/. А когато миряните са се опитвали да похитят за себе си правата на свещенството, това завършвало твърде плачевно.

Кога миряните са се опитвали да “похитят за себе си правата на свещеника” и нима пристъпването към св. Причастие е “право”, което някой има, а друг – няма? Нима всички кръстени в Църквата нямат еднаквото “право” да участват в дарувания им от Христос нов живот? Къде в последованието на тайнството Свещенство се дава някакво “специално” право на ръкополагания и дали претенцията за някакво специално “право” на клириците не ги разделя от останалите членове на църковното тяло? Дали разделението не идва от това “присвояване” на някакви си “права”? Кой в действителност изопачава смисъла на 80-то правило на VІ Вселенски събор и на 11-то правило на Сердикийския събор? Какво означава изразът “идване” на църковно събрание, т. е. на Църква? Възможно ли е въобще някой да мисли, че в случая става дума за “посещение”, а не за участие или причастие? Може ли някой да си въобрази, че в древност “идването” на Църква се разбира по начина, по който ние разбираме ходенето на кино или на театър? И възможно ли е да се мисли, че за древните “да отидеш на Църква” е нещо по-различно от това да участваш в Литургията, т. е. в Евхаристията? Наистина ли някой може да мисли, че тук не става дума за причастяване или все още има хора, които вярват, че в древност християните са били “длъжни” да ходят редовно на богослужение, за да се продават повече свещи или за да медитират под звуците на хоровото пеене? (Явно мнозина мислят така и пак ще обявяваме конкурси за екзотични “открития” от църковното Предание!) [бел. За същото говори и 21 правило на Елвирския събор, което постановява отлъчване на тези, които в продължение на три недели дни не идват в евхаристийното събрание и не се причастяват. За това правило се споменава и в 12-то на Сердикийския събор, а също и в 80-то на Трулския. Това означава, че древната Църква не е допускала по време на извършването на Евхаристията да има присъстващи, които в същото време да не са участващи в тайнството, т. е. да не приемат св. Причастие. Показателно е и правило 2-ро на Антиохийския събор: “Всички ония, които влизат в църквата и слушат светите писания, но, противно на реда, не остават до край на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от Църквата, докато не се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени”...]
Може ли да се твърди, че практиката на редовното причастяване е просто “литургическа практика” (в см. богослужебна практика), а не принцип на църковния живот, който не зависи от историческите обстоятелства? И кой може да твърди, че литургическата практика в България или Русия през ХVІІ или ХVІІІ век, например, е по-адекватен израз на апостолското и на светоотеческото богословие на Евхаристията? (Нека не уточняваме отново какво означава “Предание” и че то не се ограничава до някоя местна практика и фолклор!)
Ако редовността на причастяването е зависела от гоненията, защо през годините на мир (имало е такива периоди от по няколко десетилетия) християните не са се причастявали по-рядко? (Научните проучвания показват, че явно новатори като св. Василий Велики постоянно са налагали някакви “обичаи”, които днес модерните защитници на по-късната практика ожесточено отричат...)
И защо християните и днес да не се стремят да прекарват в духовен мир, чистота и святост, стимулирани от това, че следващата неделя ще пристъпят отново и отново към Тялото и Кръвта Христови? Нима има някой, който е против това и нима по своето призвание християните не трябва постоянно да се сравняват с апостолите и да се стремят към съвършенство, както е съвършен небесният наш Отец (срв. Мат. 5:48)? (Със сигурност този призив на Христос е насочен към всички християни, а не само към онези от първите три века...) Защо впрочем не се обръщаме и към свидетелствата на св. Никодим Светогорец, например?
Нима рядкото причастяване не води до загубване на благоговението и страха Божий пред св. Причастие? Дали няма такива, които се причастяват един-два пъти в годината, а през останалото време само минават през църква, за да се видят с познати и да запалят свещичка? Кой би дръзнал да призове християните да участват по-рядко в това, за което Христос е казал: “Това правете за Мой спомен!” Нима пристъпването към св. Причастие един-два пъти в годината или в месеца не става “някак си по навик” и “делнично” (макар и месечно)? Нима практиката на древната Църква за причастяване може да се отхвърля механично и да се смята за “опасна”? (Това всъщност е и изводът от целия апокриф, когато свържем заглавието му с последното негово изречение!)

Уважаеми любители на благочестивите богословски митове, институтът на проф. Галилео Ротердамски Ви препоръчва да пристъпите към отговор на всички тези въпроси при пълно въздържание от неверни, подменени и заимствани от римокатолическото богословие тези и становища. Предупреждаваме, че няма да реагираме на Ваши отговори, които са плод на неконтролирано псевдобогословско въображение или са в духа на “теорията на конспирацията”.

---

[1] Йоан Карамихалев, Честото причастяване води до загубване на благоговението пред страшните Христови Тайни

Досега по темата в Двери БГ: