Спокойно, нито един наш владика не е тръгнал да подава оставка. Поводът за коментара е новината от съседна Гърция, където след две години отново има проблем с оставката на митрополита на Перистери (тук). Но това са неща, които стават в чужди двор.
А според устава на БПЦ митрополитите са доживотни. И понеже това обичайно определение не звучи много добре, нека цитираме дословно уставния текст: „Служението на митрополита е пожизнено“ (чл. 82, ал. 1). Няма ограничения по възраст, нито пенсиониране. Ако пък остареят много или сериозно се разболеят и не са в състояние да изпълняват задълженията си, тогава започват задкулисни обсъждания за това, как да се реши случаят в полза на едно или друго задкулисие. Не че има задкулисия в църковните среди, ама нали нашето политическо настояще ни научи на такива изкилифинчени думи, повлиях се и аз самата.
Така или иначе в устава на БПЦ не съществува такава хулна дума като оставка, още по-малко на владика. По веднъж в устава се срещат думите „пенсиониране“ и „пенсионирани“, но… само за свещеници!
В споменатия вече чл. 82, ал. 4, има нещо и за митрополити: „Когато поради неизлечима болест епархийският митрополит не може да изпълнява служението си, Светият Синод назначава епископ за управляващ епархията. Той има правата и задълженията на епархийски митрополит. Управляващият епархията епископ при богослужебно чинопоследование поменава епархийския митрополит“.
Случват се такива неща във всяка поместна църква. И се решават все по сходни начини. Но никъде не е лесно такова решение. Първо, защото на заболелия обикновено продължава да му се иска да е митрополит. Второ, защото това го желае и неговото обкръжение, което коварно действа на принципа „колкото по-зле (за болния), толкова по-добре (за обкръжението му)“. И трето, защото такова едно решение дава отлична възможност за усилена печеливша дейност на синодните задкулисия – независимо дали има или няма такива.
Преди четвърт век неочаквано заболя тогавашният Кипърски архиепископ Хризостом I. Дълго време не беше ясно какво е състоянието му, обкръжението твърдеше, че архиепископът не е толкова зле. После се установи, че е с болестта на Алцхаймер – неизлечима, за жалост. Но тук митрополитите се раделиха на две: едните искаха неизлечимо болният архиепископ да продължи да стои начело на поместната църква, докато е жив, а другите настояваха да се освидетелства от лекари и да се проведат избори за нов архиепископ. Двете страни обаче не можаха да стигнат до съгласие и накрая потърсиха арбитража на Фенер. Така под председателството на Вселенския патриарх Вартоломей през май 2006 г. в Православния център в Шамбези, Женева, се проведе разширен събор, който реши да обяви архиепископския престол за вакантен (болният архиепископ живя още година време), а есента беше избран сегашният архиепископ Хризостом II. Но целият този процес продължи общо тринадесет години, през които Кипърската църква фактически нямаше предстоятел. Явно настояването на политическото ръководство на страната и авторитетът на Вселенската патриаршия тогава надделяха да се стигне до разумно решение.
Та ей за такива неща се сетих, като прочетох новината в „Двери“. А то, иначе, хич не ми е работа да говоря за оставки и обкръжения, и задкулисия. Ама нали знаете – дума дума отваря.
