Понятия от корена тай- често се срещат в езика на християните.
Пред тайните на Бога ние немеем, защото по думите на светите отци има възвишени неща за Бога и Неговата същност, които не трябва и да се стремим да ги проумеем, а просто трябва смирено да замълчим.
Пред тайнствата в Църквата ние благоговеем, защото там действа не свещеникът или епископът, а Сам Бог, Неговата благодат.
От потайностите в Църквата ние се гнусим, защото в тях няма нищо църковно, макар да са плод от действията на хора в Църквата. Чисто и просто защото в Църквата нищо не става автоматично, по някакво или нечие „право“. Но „доброто и полезното за нашите души“ следва чиста логика и проста линия, в него има благодат (която, макар да се пише с малка буква, се разбира с Главна!) и милост; благодат и милост, предхождани от смирение и спечелени с усърдие, стигащо до оная жертвоготовност, която е божествена, защото е Божия!
Тайните на нашата вяра не знаем колко са, не ни и интересува - благодарни сме, че ги има, защото са Божии.
Тайнствата, колкото и да са на брой (има мнения, че не били точно седем), ни интересуват и ни облагодетелстват, и покорно благодарим на Всеподателя Бог за тях.
Потайностите ни отвращават и винаги ни се иска да не съществуват, защото те са нехристиянски (ще спестя по-силното определение, за да не си вижда името „оня“); те служат на хората, но не за спасението им, а за обратното.
Тия дни станахме свидетели на самозабравено афиширане на подобни потайности. Както казват шегобийците: „За какво ти е да грешиш, ако не можеш да се похвалиш с греха си?“ И за съжаление не шегобийците са виновни за този начин на мислене.
Имаше едно момче, което един владика от София повлече със себе си на другия край на България. По пътя го направи калугер в чужда епархия. В неговата епархия обаче то, софиянчето, скоро се наскуча и владиката "майсторски" измоли от патриарха да го вземе на синекурна службица в синода. Сетне същият владика, когото някои „светец го зовяха“, странно защо коленопреклонно замоли престарелия патриарх да го направи епископ, макар момчето-калугер да нямаше нито поведение, нито образование, нито стаж, нито възраст за епископ.
Но умря владиката и го погребаха; умря и патриархът, и го занесоха ангелите в лоното Авраамово. Избраха нов патриарх и му викахме три пъти по три пъти „достоен“. А театъра по интронизацията му (то си беше наистина театър, зрелище или, ако щете, позорище на друг славянски език) го организира онова момче с натрапчивата идея да е епископ. Хареса се на патриарха този театър и възлюби момчето-калугер-синекур. И не щеш ли, един дъждовен ден в края на ноември най-неочаквано за Божия клир и народ новият патриарх предложи момчето за нов епископ. Така го предложи, че и нищо неразбиращите от потайности разбраха, че патриархът беше претърпял обработка. И то обработка по-сериозна и от опасната сърдечна операция преди две години и половина. Синодът полуобработен, полузашеметен от коварния удар в слънчевия сплит, видя звезди посред бял ден и почти не възрази на патриарха, чрез чиито уста сякаш говореха други, потайни сили. Които не сякаш, а определено целяха самодискредитирането на патриарха. Само че тогава се надигнаха не несъгласните митрополити, а простият народ и неговият „низш“ клир, който тогава показа висотата си. И на 9 декември, когато е зачената Божията майка, тя и нейната свята майка Анна осениха ума и съвестта на патриарха да оттегли предложението си. Тогава той сам излезе да каже на мръзнещия дълги часове наред в мокрия сняг и студ Божи народ, че се отменя ръкоположението на натрапения му „любимец“.
Започна се нова серия от същите потайности. При патриарха направиха пътека да го убеждават да направи „все пак“ момчето епископ. Хора от различни „гилдии“ и „цехове“, и „ложи“ изведнъж излязоха от потайностите и отявлено се занамесваха в църковните дела. Подкрепяха ги редовно и напоително и един-двама митрополити, които откровено работят на принципа „колкото по-зле, толкова по-добре“. Защо са възприели този принцип, тях питайте, макар че едва ли ще ви кажат – та това са си синодални потайности, отде накъде ще ви ги кажат?!
Накрая патриархът отново се срина под напора на потайностите. И се отказа от своя съученик и приятел, председател в "Св. Александър Невски" - освободиха го през декември миналата година и го заместиха с момчето кандидат-епископ. Защо и как, никой не разбра – потайности нали са! А през всичкото това време вечният кандидат-епископ на дело работеше срещу имиджа на патриарха, но казваха: това нека си е грижа на патриарха, защо ние да му мислим?!
Реши въпросното момче да се вихри в патриаршеската катедрала, защото вече беше взел акъла на патриарха, каквото и да означава това. Първо в едно умопомрачаващо заседание на църковното настоятелство с 40-ина точки в дневния ред взеха „единодушно“ решение да поискат от синода да си го направи момчето епископ и толкоз! Сетне то започна истерично да ругае родния брат на патриарха, многозаслужилия маестро доцент Димитров, да му крещи пред цялото настоятелство за действията на заместник-диригента, наложи му и мъмрене. Мъмрене на човека, който 70 години е бил пример за изрядност, почтеност, изпълнителност, почтителност! Патриархът премълча – сякаш се страхуваше, че може да го обвинят в шуробаджанащина. Макар че и двамата цял живот от деца са се посветили и служат на Бога и Неговата Църква безукорно, без протекции, без корупции, без шубаджанащина, търпейки своеволията и простащината на поколения църковници със и без расо.
И какво по-нататък ли? Ами той народът си го е казал: едно куче като се научи да яде л…., не можеш го отучи. Така че последваха потайности, на които им било съдено да минат под свещения знаменател: „Няма нищо тайно, което да не стане явно“ (Лука 8:17). Развихри се младежът да прави небивали работи и да строи въздушни кули. Замисли с мажоретки да прославя новия светец на София и с пиротехника да смае небето, да промени държавния протокол и да завърти всички на малкия си пръст. При такъв замах има ли значение, че еднолично си бил решил да игнорира настоятелство и синод, за да наложи такса на вярата и молитвата, да обложи с харач всеки понечил да влезе в Божия дом? Тук вече потайностите са ежедневие, личната воля се извисява до над Божията, туторите му се радват, че той ги задминава, а той се самопрелъстява, седнал на святото място (срв. Мат. 24:15)!
Тогава всички потайности стават явности, слънцето свети с лед-светлина, месечината се скрива, а звездите изпопадат. За изненада на самия патриарх и на всички митрополити той ги застрелва с титаничното: Le Synode c’est moi! („Синодът – това съм аз!“). Може да продължи и по-нагоре, но, слава Богу, тогава няма да сме живи вече.
Картина "Манастирско шушукане" (масло), художник Тихомир Панайотов
