Разказаха ми преди доста време една поучителна история. Пътували мои познати из страната с кола и не щеш ли – закъсали точно в една вилна зона. Вили за чудо и приказ били (макар и не чак като сегашните, става дума за друго време). Ама като си закъсал с колата (пардон – с ладата), кой ти гледа вилите? Все пак трябвало да потърсят помощ. Било в пред-джиесемната епоха и не можели да се обадят за пътна помощ, нито имало как сами да си оправят колата. Решили да почукат на някоя от високите порти по 3-метровите зидове. Почнали да чукат на първата. И веднага отвътре бясно залаяли верни кучета – лаят, та се запенват чак. На всичко отгоре от вилата не излязъл никой – нямало ги „другарите” (тогава само другарите можеха да имат такива вили). Отишли на друга порта и още непочукали, други верни кучета показали най-доброто от злобата си. Но излязъл стопанинът, свикал на злобните кучета и те виновно подвили опашка, млъкнали. Човекът се показал разбран (другарите задължително трябваше да показват, че са „хора от народа”), помогнал им с някакви инструменти, намерил и стара част из гаража си и моите познати благодарни продължили пътя си. И доднес не забравят случая. „Кучетата, казваше моят познат, затова са кучета: да лаят и да хапят, да пазят нещо си, дето на тях не им върши всъщност никаква работа. Но те са, за да го пазят това нещо – къща, двор, стадо, предмет, човек. Кучетата разум нямат, имат инстинкт. А господарят им е разумен човек, той преценява, дали да ги насъска още повече или да им свика, да ги нахока и прогони, за да посрещне приятел, гост, странник. Защото само човекът знае да проявява милост, да оказва гостоприемство, да изразява снизхождение. Кой ще ти отглежда снизходително куче?!” – усмихнато завърши моят разказвач.
Кой знае, защо се сетих за тая история тъкмо в тия дни, като слушах едни яростни защити на остри становища на Св. Синод и видях смекчаването на тия становища от владици („владика” все пак значи „господар”, „стопанин”), пред които непрекъснато се изправят „закъсали” християни, търсещи помощ – не толкова материална, колкото морална. И безспорно работа на владиката („господар” го вземи, „стопанин” го вземи) е да прояви разбиране, снизхождение, милост. Това не е работа на определените или определилите се за пазачи на вярата и Църквата. И добре знаем от историята на Църквата, че когато тези пазачи са взимали надмощие над владиците в Църквата, са се организирали страшни съдилища и лумвали кладите „ad maiorem Dei gloriam” (лат. – „за по-голяма слава на Бога”). Хубавото е, че има владици-стопани, които да си влязат навреме в ролята – наистина за слава Божия! А който отглежда зли кучета, по съвест и закон е длъжен да ги държи вързани.
