"... Ей, нямат угодия тия журналисти и това е! Веднъж им била крива държавата, че бездействала за църковните проблеми на българите зад граница, за малко дипломатически скандал да предизвикат със северните ни комшии за туй злополучно българско подворие в Букурещ, сега пък пак им крива държавата, че много активно се намесвала в църковните задгранични дела... Неблагодарно племе сме българите и това си е! Вместо да се радват, че правителството отпусна на Св. Синод цял ресорен министър, който да оправя бакиите извън родината, те се заяждат с него, че бил без портфейл, следят под лупа всяка негова дума и само го критикуват. Ми дайте 100 дена да се успокои човекът, да покаже какво може. То българо-сръбските проблеми толкова века не сме ги решили, че един човек ли ще може да го направи за няма и месец във властта? Не стига това, ами и срещу обогатяването на родината със св. мощи негодуват. Вместо да са благодарни, че народът се радва, църковните постъпления в касичките се увеличават, а туристите по черноморските ни центрове занапред ще съчетават спа-процедурите с религиозни литийни шествия – пак недоволстват. Алъш-вериш с мощи било това, нямало църковност, Св. Синод се заобикалял. Ако чакаме синодът да вземе някаква инициатива, то по-добре да закрием държавата, нали поне с това всички са наясно. Няма друго обяснение за недоволството на журналистите освен черногледството на българския народ (исторически доказано) и перманентно лошото настроение на онези, които все критикуват"...
Тия думи дочухме случайно, като минавахме покрай една лоза, под чиято сянка няколко министри обсъждаха удачите и неудачите си. Понеже не искаме никой да се чувства ощетен за добрите си намерения, а и защото в никакъв случай не сме черногледци, държим да уточним, че приветстваме решението на правителството да отдели повече внимание на църковните проблеми у нас и зад граница, също се радваме, че българските християни ще могат да се покланят пред светостта на десетки Божии угодници и да се вдъхновяват от техния живот, радваме се и на всеки ремонт на Божи храм или духовно учебно заведение.
Но..! Има един принцип в Православието, който Господ ни е дал, за да го сложим в основата на критериите си за добро и зло. Едно и също действие, според опита на светите отци, може да ни свали в ада или да ни издигне до рая. Отправната точка е в човешкото сърце: откъдето се оттласне намерението ни, натам ще отиде и делото ни. Съответно и плодовете ще бъдат различни – с духовна сладост или с тръпчивия привкус на самолюбието и показността. Та такъв тръпчив вкус имат напъните да се покровителства Църквата, снизходителното потупване по рамото в знак на благодарност за "историческите й заслуги", "обмяната на мощи" с цел развитието на религиозен туризъм по Черноморието и т. н. и т. н. Горделивостта обаче има неприятния навик да изиграва лоша шега на стопаните си. Обича да изневерява и в най-сюблимния момент на представлението... оставя царя гол! И вместо аплодисменти - дюдюкания и смях в залата. Тогава колкото и да иска човек да е позитивен, не му остава нищо друго, освен да признае очевидната истина, че е станал свидетел на поредния кич с религиозно-патриотичен привкус. И да напусне представлението.
