Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (10 Votes)

Все още мрак навред цари.
Така е млад всемира,
че сводът от звезди гори
и всяка като ден искри,
земята ще проспи дори
Великден — тъй се умори
да й четат псалтира.


Все още мрак навред цари.
Тъй рано днес навред е,
че — сякаш вечност —
       между три
пресечки сам се разшири
площадът пуст и до зори
лежи хилядолетие.
 
Еще так рано в мире,
Что звездам в небе нет числа,
И каждая, как день, светла,
И если бы земля могла,
Она бы Пасху проспала
Под чтение Псалтыри.



Еще кругом ночная мгла.
Такая рань на свете,
Что площадь вечностью легла
От перекрестка до угла,
И до рассвета и тепла
Еще тысячелетье.
Земята гола зъзне вън
и няма как без расо
с камбаните да сипе звън
и в хора да приглася.


И от велика сряда чак
до страстите Христови
лети водата в буен бяг
и бреговете рови.
Лесът е гологлав и гол,
пред мъките на кръста
очи в земята е забол
в молитва, сбит на гъсто.


А тук, на тесен тротоар
стълпени — тъжна гледка, —
дърветата се взират с жар
в църковните решетки.


И ужас в погледа гори,
и мятат се в тревога,
пристигат паркове, гори,
земята треска я мори —
погребват всички Бога.


И греят царските врати,
и черни кърпи, и пламти
верига вощеници,
и шествие — лица в сълзи,
светата плащаница,
и вън се дръпват две брези
пред гъстата редица.


И шествието като в сън
върви по тротоара
и внася в притвора отвън
и глъчка пролетна, и звън,
и дъх на нафора издън
земя, и топла пара.
И ръси март пред входа сняг
за сетния сакат бедняк —
дошъл е сякаш че добряк
с ковчег, отворил е капак
и кани всички гости.


И вътре пеят до зори,
и поридал си доста,
навън фенерите дори
в молитва бърза да смири
псалтир или апостол.


Но в презнощ сглъхват твар и плът,
слова запролетени
им шепнат, че и тоя път —
потрай, потрай! — ще победят
смъртта — чрез възкресение.

Превод:
Кирил Кадийски


 
Еще земля голым-гола,
И ей ночами не в чем
Раскачивать колокола
И вторить с воли певчим.


И со Страстного четверга
Вплоть до Страстной субботы
Вода буравит берега
И вьет водовороты.
И лес раздет и непокрыт,
И на Страстях Христовых,
Как строй молящихся, стоит
Толпой стволов сосновых.


А в городе, на небольшом
Пространстве, как на сходке,
Деревья смотрят нагишом
В церковные решетки.


И взгляд их ужасом объят.
Понятна их тревога.
Сады выходят из оград,
Колеблется земли уклад:
Они хоронят Бога.


И видят свет у царских врат,
И черный плат, и свечек ряд,
Заплаканные лица --
И вдруг навстречу крестный ход
Выходит с плащаницей,
И две березы у ворот
Должны посторониться.


И шествие обходит двор
По краю тротуара,
И вносит с улицы в притвор
Весну, весенний разговор
И воздух с привкусом просфор
И вешнего угара.
И март разбрасывает снег
На паперти толпе калек,
Как будто вышел человек,
И вынес, и открыл ковчег,
И все до нитки роздал.


И пенье длится до зари,
И, нарыдавшись вдосталь,
Доходят тише изнутри
На пустыри под фонари
Псалтырь или Апостол.


Но в полночь смолкнут тварь и плоть,
Заслышав слух весенний,
Что только-только распогодь,
Смерть можно будет побороть
Усильем Воскресенья.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kruq 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски