Една тиха годишнина отбелязваме днес, която гръмко вика към националната ни съвест. Но в тревогата на днешния ден, която се проточва вече почти десет месеца, отвикнахме да си спомняме за онези личности и събития, които са помогнали да се изградим като българи в много по-трудни времена (които не ми пречи да нарека и времена на робство, но нали и свободните епохи имат своите робства?!).
На днешния ден, мразовития 4 януари, през 1881 г. в килията си в Рилския манастир тихо е предал неспокойно будния си дух отец йеромонах Неофит Рилски.
Сто и четиридесет години изминаха оттогава, но в днешния ден слушаме за ваксини или нарушения по време на изминалите празници, а никой не се сеща за този скромен, но светъл дух на родното Възраждане. Неговото име днес носят един университет, десетки училища, поне едно селище и още множество институции на народната свяст.
Защо е важна днешната годишнина? Защото йеромонах Неофит Рилски е виден български духовник, отличен църковен певец, художник-иконописец, високо образован за времето си монах, успешно работил като учител, бил сред първите съставители на български учебници и речници, ръководил първото класно училище в нашите земи, превел целия Нов Завет и множество други текстове на разбираем български език, допринесъл решително за установяването на книжовния български език, достойно прославил Отечеството ни и сред другите народи. Защото през 1848-1852 г. преподава в Богословското училище на остров Халки в Мраморно море срещу Цариград, където преподават и се обучават хора от различни народности – гърци, българи, сърби, румънци, араби и пр.
Наистина, колко българи могат да се похвалят с такива лични постижения? А и защо се е трудил във всички тези области на духовността? Дали е участвал в нечии програми или е ползвал някакви средства, които е трябвало да се „усвоят“? Ако прочетем дневника му, ще видим, че денонощно е живял с грижата си за народната просвета (нищо, че сега вече не е политкоректно да казваме „народна“), за да даде светлина (про-света) на стоящите в мрака на неграмотността и незнанието сънародници. Наречен е „патриарх на българското образование“, защото никога не се е стремял към клирическа кариера. Неговата кариера е било знанието и неговото предаване на останалите. След игуменството си не носи повече титлата архимандрит, защото никога не е ламтял за титли. Всичко оставено от него като духовно наследство го показва като велик духовник, дори и неговите незавършени трудове. А те са останали недовършени не заради друго, а поради постоянния му стремеж да усъвършенства създаденото и заради собствените му високи критерии за духовни постижения.
Каквото и да се каже за него, ще е недостатъчно. А и той не се нуждае от такива неща. Тленните му останки сега тихо почиват край певницата отвън на централния манастирски храм в свети-Ивановата обител, където монасите се молят за душата му вече 140 години. А каквото не правим ние, то си е просто за наша сметка.
