Парижката „Света Богородица“!
Кой не е чувал или чел за нея? Най-малкото от едноименния роман на великия френски писател Виктор Юго, по който са направени поне петнадесетина световно известни филми, театрални постановки, дори балети.
И колко много сънародници – със сигурност стотици хиляди – са я виждали и са се възхищавали, и са свързвали чутото, прочетеното, видяното по филми и театрални постановки за този шедьовър на християнската архитектура и изобразително изкуство!
Онези, които са замислили този внушителен храм, и другите, които са го строили и украсявали, са имали сигурно най-различни амбиции. Някои може би са били изпълнени с човешката гордост на византийския император Юстиниан, който при освещаването на „Света Софѝя“ по Коледа 537 г. извикал: „Соломоне, аз те победих!“. Макар че никак не е християнско, нали?
Други са живели с удовлетворението, че са направили нещо за своята вяра и църква, че са изпълнили религиозен дълг и са постигнали една духовна мечта.
Но така или иначе тази църква беше преди всичко християнски храм, в който толкова много години – шестстотин седемдесет и четири от освещаването ѝ! – толкова много хора са отивали на молитва (да оставим туристите, зяпачите и снимачите). Затова нека погледнем днешната загуба тъкмо от тази страна.
Утре могат да решат да възстановят църквата, както възстановиха и храма „Христос-Спасител“ в Москва или този в Русе, посветен на всичките Божии светци – и двата унищожени от комунистическо-атеистичния пожар, но така или иначе вече няма да е същото. Вярващите хора – не само ние, православните – си имат тънък и точен усет за дом Божи, за близост до святото, за молитвен уют, който не може да се възстановява, реновира, подменя.
Просто я няма вече Нотр Дам дьо Пари!
