На 11 ноември предстоят избори. Изборите за църковни настоятели винаги са ми били изключително интересни. За около 20 години съзнателен християнски живот никога не разбрах името и на един църковен настоятел към енорийските храмове, в които съм ходил. На всичкото отгоре там, където има действащи енории, обикновено енориаршите се събират от цяла София и в много редки случаи живеят на територията на енорията, което съобразно Устава на БПЦ пък препятства упражняването на активното и пасивното им избирателно право при избор на членове на църковното настоятелство. В някаква степен утешителното е, че от членовете на църковното настоятелство обикновено нищо не зависи. Но ако един институт е практически обезсмислен, трябва ли да бъде изкуствено юридически поддържан? Вероятно ако „член на църквата”, по смисъла на чл. 140 (5) от Устава на БПЦ, с намерение да се кандидатира за член на настоятелството, започне „предизборна кампания”, представяйки идеите си и програмата си за развитието на енорията, това би се възприело не само като проява на лош тон, но и като гордост, прелест и какво ли още не. Но какъв е тогава смисълът от изборите? Питам се, докато се правят например шествия с хоругви и докарани с автобуси участници от страната за въвеждане на задължително вероучение в училищата, не би ли могло да се започне с малки стъпки от енориите – неделно училище, образователни курсове, социална дейност, обновяване на храма и пр. Това ще даде и по-голяма тежест, когато Св. Синод постави някакво искане пред парламент или правителство. Иначе изборите очаквам да си минат нормално, както и досега…
