„Тука има – тука няма!” На тази комарджийска игра приличат нещата с разкола в БПЦ. През 1998 г. вселенската Православна църква се произнесе на най-високо равнище: „Слагаме край на разкола в Българската православна църква”. Да, но не! Защото с помощта на държавната и местната власт беше оставен „хинтерландът” на разколниците – приватизираните от тях църкви, манастири, доходни здания и други имоти. Тая грешка беше поправена при друго правителство през 2004 г. Тогава, останали като риба на сухо, повечето разколнически клирици се върнаха в майката-църква, която с обич ги прие и със забрава покри делата и приказките им. Остана едно малко ядро, което като в ядрен реактор се разбиваше и разчупваше на все по-малки и по-малки частици. За качествата на клириците, които останаха да упорстват в разколническите си позиции, не ми се и говори. Няма защо да споменаваме и миряните, някои от които продължават да преподават... църковно право в богословските ни факултети! Ами нали образованието било светско?!
По-важното е, че докато раните се лекуват и заздравяват, някои продължават да си ги чесат и разраняват, само и само да не вземат да заздравеят. Когато се чу, че именитият водач на разколническата групировка пожелал да се върне в каноничната БПЦ, от разпилените останки на разкола дойде отчаян вик: „Ние ще се регистрираме!” А водачът наистина се върна разкаян, беше приет с обичта на любещия баща (от притчата за блудния син), дадоха му нова одежда и „пръстен на ръката”. Това сякаш беше сигнал и за местната столична власт да се сети, че този цирей от идеалния център на „града на Божията Премъдрост” трябва най-сетне да се махне! Защото от един през втори и трети кмет – все амбициозни и овластени хора – тези символи на разкола продължаваха да грозят. Никого не ползваха вече, но стояха. Хора не ги посещаваха, само кучета (на каишка и без каишка) ги спохождаха. И минаващите край тях се питаха безответно: „Има ли разкол или няма разкол в Църквата?!”
Дано повече да няма!
