Прошка по нашенски

„Ей че бяха те нацапали!... Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!... Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. - "Да ме прощавате - викам, - не е тъй."” (А. Константинов, „Бай Ганьо у Иречека”)

Да ме прощавате, викам и аз, ама това, което се случи около публикацията за прошката във фейсбук от ректора на Великотърновския университет, препечатана и от Двери, ясно показва, че нямаме щастието да сме се отдалечили твърде много от сюжетите, описани от Щастливеца. От една страна е ясно, че от публикация във фейсбук, по-дълга от два реда, трудно може да се търси някаква философска дълбочина с автентичен авторски произход. Там обикновено всеки цитира нещо, което му е харесало другаде. Често пъти даже  се цитират откъси от книги, които човекът никога не е отварял, а цитатите пък се харесват от хора, които обикновено не са и чували за тези книги и техните автори. С две думи – забавна среда, идеално пригодена да минава по-бързо работният ден най-вече на държавните служители. Но както се казва, лошо няма – може пък някой да се излъже и да поразтвори някоя книга, докато си обновява статуса и си качва снимките. Мястото на сериозните научни публикации е другаде. Затова реакцията към един качен във фейсбук текст, със спорен или неоспорим произход, изглежда доста странна. От друга страна, последвалата грозна полемика, разраснала се из електронни медии и форуми, за това кой от кого какво е плагиатствал, показва, че академичните среди в България май са по-далечни на Иречека, отколкото на неговия гост. Най-важното обаче, си мисля, е, че когато се говори за християнска прошка в навечерието на Великия пост, ясно е на Кого трябва да се отдаде авторството. От Него очакваме и прошката, и Възкресението и спасението.