Вчера бе Денят на книгата. Обаче за БПЦ последните дни са Седмицата на писмото. Летища и въздушни пространства над Европа може и да са затворени, но за източните мераци към Западноевропейската епархия нито вулканична пепел, нито бронебойни патрони има открити! То не бяха писма, контра-писма - опровержения, ре-контра писма – уточнения. Така Вселенският патриарх, видял се в чудо, е на път да се скрие някъде из тихите пристани на Босфора, докато облакът на българската епистоларна лирика отмине критичната си концентрация и духовното пространство над братските поместни църкви отново позволи полети на духовните търсения и преживявания. А дотогава борбата е безмилостно жестока. Тя би била епична, ако не беше комична. И би била комична, ако не бе трагична. Защото човешките души, пък макар и на сънародниците ни зад граница, не са зелки и тикви в селска нива, по които да стъпваш по пътя към митрополитската катедра, за да не си окаляш епископската мантия. И ако тези хора, по една или друга причина, намират повече основание да живеят в Западна Европа, отколкото в Родината си, колко мислите, че им трябва, за да потърсят алтернатива на интригите в друга православна диаспора?! И трябва ли „зорлем” да ги тласкаме към това? Нека поне уважим свободната им воля и ги оставим те да си напишат писмото. Ако и когато решат. Ама не го правят – защо ли? Може би защото, успешни или окаяни, далеч или близо, не искат да късат най-силната си връзка с България – вярата и народността. Това тук някои хора с източни мераци за западна катедра не го разбират. Но и „там” да отидат – пак няма да го разберат.
