На 3 август се навършва една година от смъртта на Александър Исаевич Солженицин. Писателят с облик и поведение на старозаветен пророк още приживе се превърна в един от символите на XX в. Обичан и дълбоко уважаван от мнозина, силно критикуван от други - той така и не позволи личността му да бъде вкарана в нашите обичайни схеми и определения. Той просто беше Солженицин. Бог да го прости!Една правдива дума целия свят преобръщаПо време на първото си официално посещение в САЩ през 1992 г. Борис Елцин провежда от вашингтонския си хотел телефонен разговор със Солженицин. Двамата обсъждат широк кръг теми, включително и болезнения за руско-японските отношения въпрос за Курилските острови. „Аз изучих цялата история на островите от XII век насам. Не са наши, Борис Николаевич, тези острови. Трябва да ги върнем. Само че на висока цена...”. Не са това думи на руски националист-консерватор. „Патриотите” и изобщо обсебените от идеология не се интересуват от историческата правда и от справедливостта. Нито пък ще тръгнат фронтално срещу желанията и нагласите на „народните маси”.
Непознатото, голямото, неизследваното ни плаши. Някак несъзнателно се опитваме чрез познатите ни клишета-схеми да описваме (и неизбежно – да опростяваме) света около нас и личностите, които срещаме. Но има личности, които с безпощадна последователност обезсмислят подобно начинание. Наричаме ги големи, велики. Възхищават ни, вдъхновяват ни, но и ни плашат. Носят такъв заряд вътрешна свобода, че около тях трудно се диша. Поведението им, самото им присъствие в света вече не ни позволява при всеки личен провал, при всяка непреодоляна трудност да вдигнем рамене и да кажем: времената бяха такива, какво можех да сторя сам? Един от тези големи на XX век e Александър Солженицин. Личността му няма как да се побере в познатите ни понятия: антикомунист, демократ, консерватор, писател, дисидент, националист, християнски мислител...
Дисидент? Но той самият постоянно отрича това. За себе си казва: „Аз съм само писател”. Факт е, че така и не се присъединява към никое от тогавашните дисидентски движения в СССР. Много от руските правозащитници критикуват политическите му възгледи. Сахаров намира неговото „Писмо до вождовете на Съветския съюз” за антидемократично, националистическо и съдържащо „опасни заблуждения”. Негови публични изяви на Запад като интервюто за испанската телевизия през 1976 г., в което се изказва ласкаво за Франко и поощрява бавното, постепенно напредване към демокрация, предизвикват скандал.
В разгара на Студената война, когато и най-малкият повод за пропаганда се експлоатира безмилостно, САЩ така и не успяват да „осребрят” на политическо и идеологическо ниво предоставеното убежище на Солженицин. Докато президентът Джералд Форд обмисля сценария за среща с писателя в Белия дом, тогавашният държавен секретар Хенри Кисинджър съветва да се избегне подобна среща: „Солженицин е забележителен писател – пише той в служебна бележка, – но от политическите му възгледи се срамуват дори неговите другари-дисиденти”. Срещата така и не се случва. Проницателният Кисинджър е имал от какво да се страхува. Твърде независим, дързък и със съзнание за мисия е този прочут писател. Доказва го само няколко години по-късно, когато по покана на Харвардския университет изнася реч пред абсолвентите. Някога, при самото си основаване, университетът имал традицията да кани на годишното си тържество проповедници от Нова Англия, които проповядвали и изобличавали пороците на съвременното им общество. Една такава позабравена традиция възстановява Солженицин със своята реч. Своеобразна йеремиада, произнесена от ветхозаветен персонаж – и всичко това звучи и изглежда органично. Можеш да обвиниш автора в некомпетентност, в непознаване на западното общество, в догматизъм, но не и в неискреност, но не и в конформизъм.
Харвардската реч е една от малкото публични изяви на писателя в чужбина. Наричат го „отшелника от Върмънт”, който прекарва осемнайсетте години живот в изгнание почти в пълна изолация от външния свят. Неговите нови американски съседи се отнасят с разбиране към поведението му. На една от малкото общи срещи с жителите на селцето Кавендиш, щата Върмонт, където си купува 200 декара имот и строи къща, Солженицин им се извинява, че е вдигнал ограда около къщата си (непозната практика по тези земи). Моли ги да не възприемат това като неуважение или обида към тях, а като желание за уединение и спокойствие. Те му се отблагодаряват с това, че закачват на вратите на къщите си табели с надпис „не показваме пътя към дома на Солженицин” или пък пращат за зелен хайвер най-напористите журналисти.
Само писател? Дори и според аршина на руската класическа литература, където писателите никога не са просто и само писатели, това определение е недостатъчно. Може, разбира се, да се коментира художественият стил на Солженицин, архаичният му език, да се сравнява с най-най-големите, но дойде ли ред до значимост, мащаб на въздействие, чупене на нагласи – с кого да го сравним? След Един ден на Иван Денисович и особено след декември 1973 г., когато във Франция излиза Архипелаг ГУЛаг, историята на XX в. вече не е същата. Й. Бродски казва: „В Солженицин Русия откри своя Омир”. Най-големият удар срещу съветската пропаганда, колективна памет за слизането в ада – каквото и да кажем, няма да е достатъчно. Архипелагът се разпространява чрез самиздат в целия източен блок и калява характери за борба. На Запад пък прави трудно възможно популярното иначе явление "ляв интелектуалец" – почитател на съветската система. Не че подобни хора съвсем изчезват, но става много трудно, почти невъзможно да си ляв, да си интелектуалец, да си горещ поддръжник на социалистическата идея и да живееш в мир със съвестта си. Не и след появата на Архипелага. И в този ред на мисли все пак да не забравим, че Нобеловата награда за литература е присъдена на Солженицин преди публичната поява на Архипелаг ГУЛаг и е дадена за „нравствената сила, с която той следва непреходните традиции на руската литература”. По предложение на Франсоа Мориак.
А какво да кажем за неговата публицистика? За програмната му статия Как да подредим Русия или пък документалното изследване Двеста години заедно, посветено на руско-еврейските отношения. Имануел Кант някъде споменава, че казва далеч не всичко, което мисли, но разбира се, всичко, което казва, го мисли. Критиците от ляво и от дясно, либерали и националисти, ултраправославни и евреи-фундаменталисти подценяват този факт у Солженицин. Все по-рядко някой говори това, което действително мисли, казва го от чувство за дълг и застава твърдо зад изреченото.
Няма значение дали написаното е предназначено за ЦК на КПСС, за патриарх Пимен или пък за руската държавна власт след промените. Усещането е, че Солженицин говори единствено и само, защото мълчанието би било още по-мъчително. Изреченото изглежда като дръзко и безразсъдно предизвикване на властимащите. Той винаги е сам. Своята нобелова реч завършва с руската пословица: „Една правдива дума целия свят преобръща”. По всичко изглежда, че вярата му в тази максима е премествала планини.
„Самият Солженицин е доказателство за това, как нравствената сила побеждава, превръща се в „исторически фактор” – пише о. Александър Шмеман в Дневника си. – Безспорно съзнаване на своята мисия, но именно от тази безспорност идва и истинското му смирение. Велик човек? В своята обсебеност от собственото призвание, от пълното му сливане с него – без съмнение. От него действително струи сила”.
Помислихме си, че най-добрата среща е личната среща и затова предлагаме на вниманието на читателите два текста на Солженицин. Единият е писан през 1972 г., по време на „съветския” период от живота на писателя и е писмо, адресирано до тогавашния руски патриарх Пимен. Писмото е изпратено по пощата и едва по-късно, след като не получава никакъв отговор, Солженицин го пуска в самиздат. Вторият е Харвардската реч, за която вече стана дума. Стори ни се, че двата текста дават добра представа за самата личност на Солженицин, за неговия кураж и уникално чувство за свобода и справедливост.
сп. Християнство и култура, бр. 32 (август 2008 г.)