1. На пръв прочит решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2009 г. по жалбата на нелегитимния разколнически синод е направо прелест. ЕСПЧ постанови, че държавата не е лишила Инокентий и компания от правото на достъп до съд и до ефективни средства за защита пред властите и не е накърнила тяхното право на собственост. И осъди българската държава да плати 8000 евро за разноски по делото. Някои възкликнаха наивно “Европа сложи край на разкола! Какво се сърди Максим, та анатемоса Евросъда! Никой не можел да се намесва в каноните! Да му дадат на Инокентий 2-3 храма, че да миряса, пък и ние да не плащаме за калугерски инат и попски разправии!"
Само че ЕСПЧ е коварен в своите решения и перфиден в своите мотиви.
2. Първо коварство - ултиматумът. ЕСПЧ е лицемерен. Както реши, че разколниците нямат право на претенции за собственост, така постави ултиматум на българската държава да се споразумее с тях за 700 млн. евро като компенсация за “понесените” от тях щети, свързани със същата тази собственост, за която постанови, че разколниците нямат право на претенции. Това е скритият смисъл ЕСПЧ да отложи с 3 месеца своето решение за въпросните 700 млн. евро. Ако държавата не се споразумее, запазва “по-нататъшната процедура”.
“Европейският съд казва, че има допуснати нарушения от страна на държавата, която е употребила несъответстваща намеса в църковните дела. Според решението трябва дасе постигне споразумение, което българското правителство е задължено да направи”, каза министър Тачева.
За какво да се споразумява държавата с разколниците? За да им плати 700 млн. евро? Като обезщетение, че по силата на закона държавата отне от разколниците 107 църкви и манастири, които те заграбиха от БПЦ, а държавата ги върна на БПЦ - техния законен собственик? Като награда за това, че 12 години разколниците се разпореждаха с чужда собственост, злоупотребяваха с нея, лично и богатееха чрез нея, че блокираха сметките на БПЦ и издаваха документи с печата на БПЦ, а сега страдаят за пропуснатите ползи може би?
Кой преговаря с крадец? И кой компенсира един крадец за неговото престъпно поведение? Кой преговаря с лица, които по бандитски начин, с щурмоваци и полиция, узурпираха 107 храма? Кой преговаря с лица, които биеха и влачеха български архиереи и свещеници, разкъсаха патриаршеското було? Защото това са храмове! Те садомът Господен.
Разколниците точеха зъб за ротондата “Св. Георги” и Роженския манастир, за “Св. Троица” в Банско и за “Св. София”. Виждаха се господари в митрополитските домове в София, Пловдив и Велико Търново, които превземаха като вражески крепости. На първо място в техния списък блестеше сградата на Светия синод, окупирана 2 г. от смирените разколници и техните боголюбиви предводители.
Някога разколническите претенции се простираха над цялата собственост на БПЦ. Днес искат обезщетения за “претърпените” материални и морални “щети”! Утре въпреки своята алчностще се откажат и от парите. Главното, което ги интересува, е легитимацията. Името и патриаршеската корона на БПЦ струват повече от всички богатства на света.
Чрез ЕСПЧ разколниците искат да си осигурят извънканонично признание. Такава е и целта на ултиматума.
3. Първото коварство на ЕСПЧ е невинна прелюдия към второто. И то е главното. Записано е в т. 1 на решението на ЕСПЧ и гласи, че българската държава е нарушила чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, сиреч - нарушила е правото на свобода на мисълта, съвестта и религията.
Всички мотиви на ЕСПЧ трябва да “докажат”, че България нарушава изконно човешко право, поради което е осъдена. Как ЕСПЧ върви към тази цел?
А) Априори ЕСПЧ припознава политическите претенции на разколниците като свои и ги превръща в “аргументи” и “доказателства”. Сякаш човек чете някой прежълтял брой на “Демокрация”, чува антикомунистическите тиради на Бараков и Христофор Събев, на Татарчев и Филип Димитров, на Инокентий и и прочее многозаслужили автори, вдъхновители и покровители на разкола.
Б) Оспорва каноничността на патриарх Максим. Приписва легитимни “решения” на нелегитимни “събори” на самозвани индивиди. Внушава, че към 2002 г. БПЦ “е имала две ръководства, претендиращи за легитимност и използващи два различни устава” - така обслужва тезата на самозванците за “алтернативен синод и патриарх”. Подминава решенията на Всеправославния събор, на който всички поместни православни църкви признаха каноничността на патриарх Максим. Твърди, че нямало “ясна база за идентифициране на “валидното” ръководство” на БПЦ и така обявява за незаконно законното отстраняване на разколниците от узурпираните храмове.
В) Оспорва изключителната роля на БПЦ за българската нация и държава - роля, заради която единствено БПЦ се ползва с правото да бъде призната ex lege.
Г) Приема, че разколниците могат да бъдат регистрирани като официално ръководство на БПЦ; че с извънканонични средства може да бъде наложено нелегитимно ръководство на БПЦ; че на българска територия може да има втора БПЦ.
Така ЕСПЧ приема за допустимо и правомерно погазването на канона, закона и правата на православните християни в България. Прочее, това не е откритие на ЕСПЧ. През 2000 г. подопечният на Костов ВАС прогласи съществуването на втора БПЦ.
Д) ЕСПЧ е на косъм да повтори позорния подвиг на разколниците, които уволняваха и анатемосваха патриарх Максим. ЕСПЧ равнопоставя Светейшия български патриарх на един лъжепатриарх, Светия синод - на един лъжесинод,БПЦ - на несъществуваща, неканонична и незаконна друга църква със същото име. И това не е откритие на ЕСПЧ.
За сведение на ЕСПЧ:
А) В Светото православие (както и в Римокатолическата църква) няма спор кое ръководство е канонично. Изборът, интронизацията, международното признание и пожизненото служение на главите на православните църкви са решени от православните канони и този въпрос не може да бъде преразглеждан и пререшаван от никоя светска власт, вкл. от ЕСПЧ. Как ще реагира ЕСПЧ, ако 5-6 католически свещеници се обявят за алтернативен конклав, ако си изберат алтернативен папа, ако превземат Ватикана и се ожалят в Страсбург, че им били нарушени правата. Дали ЕСПЧ ще обяви това безчинство за нов, демократичен етап на Реформацията?! Не, ще им отвинти главите.
Б) В Светото православие (както и в Римокатолическата църква) няма такава стилистична фигура като споразумение по канонични въпроси.
В) Каноничните въпроси не са обект на Европейската конвенция за правата на човека.
Г) Пред разколниците има две отворени врати. Според канона и устава те могат да се покаят и да се върнат в лоното на БПЦ. Според закона могат да регистрират своя църква. Но те искат името на БПЦ и властта над БПЦ.
Д) Няма баланс, нито равенство между лъжата и истината, между разкола и църквата, между войната срещу православието и самото православие!
4. 12 г. Светата ни църква беше разпъвана от чиновници, разколници, послушни магистрати и недалновидни политици. Покровителите и предводителите на разкола не зачитаха канон и закон. 12 г. разколниците ерозираха Светото православие с най-грозни политически цели и заради чужди интереси.
Войната срещу православието започна с думите на Бжежински: “След падането на комунизма на Изток единствен наш враг там остана православната църква.” Затова българската десница с такава стръв сквернеше БПЦ. Затова Ф.Д. разправяше, че „единната църква не е ценност за държавата" и че разколниците спасявали БПЦ от „руското имперско православие".
През 1998 г. разколът завърши канонически - с решенията на Всеправославния събор; през 2002 г. завърши юридически - с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически - с отстраняването на разколниците от храмовете. Обаче войната срещу православието не свършва.
За ЕСПЧ краят на разкола не е мечтаната развръзка. Самият титул на делото е недвусмислен - “HOLY SYNOD OF THE BULGARIAN ORTHODOX CHURCH (METROPOLITAN INOKENTIY) v. BULGARIA”.
Решението на ЕСПЧ предизвика див възторг в лагера на разколниците. Те обявиха, че „с това решение синодът на Инокентий се сдобива с международно признание и можем да говорим за два законни синода в България". И се разпоредиха императивно: „Държавата трябва да се прояви като посредник при разрешаването на този конфликт и да осигури дейността на алтернативния синод. Парламентът трябва да промени Закона за вероизповеданията и да докаже, че има плурализъм, като даде възможност на алтернативния синод да се регистрира. Главният прокурор трябва да отмени заповедта на Филчев и изгонените свещеници от алтернативния синод да се върнат в храмовете”.
5. Някой да не е разбрал защо патриарх Максим нарича мотивите на ЕСПЧ „несправедливи, едностранни и пристрастни"? И защо определя „този акт на Съда в Страсбург като намеса в делата на БПЦ"? И защо не допуска споразумения? Ако някой нарушава чл. 9 от Конвенцията, това е ЕСПЧ. Ако българската държава сглупи и изпълни и нищожна част от предписанията на Страсбург, тогава наистина ще наруши чл. 9.
Преговори и споразумения на държавата с разколниците означава едно - държавата да легитимира лица, които посегнаха на нейната национална, културна и духовна идентичност, на нейната същност и цялост.
Ако държавата не обжалва решението на ЕСПЧ, значи е сляпа за една национална кауза. Така държавата ще създаде тежък прецедент, на който ще се позовават самозванци във всяка православна общност. ЕСПЧ се държи не като международна правна институция, а като наказателен политически ескадрон. Защото целта на страсбургското упражнение е възкресение, легитимиране и реабилитация на разкола. Както се и видя.
За какво да се споразумява държавата с разколниците? За да им плати 700 млн. евро? Като обезщетение, че по силата на закона държавата отне от разколниците 107 църкви и манастири, които те заграбиха от БПЦ, а държавата ги върна на БПЦ - техния законен собственик? Като награда за това, че 12 години разколниците се разпореждаха с чужда собственост, злоупотребяваха с нея, лично и богатееха чрез нея, че блокираха сметките на БПЦ и издаваха документи с печата на БПЦ, а сега страдаят за пропуснатите ползи може би?
Кой преговаря с крадец? И кой компенсира един крадец за неговото престъпно поведение? Кой преговаря с лица, които по бандитски начин, с щурмоваци и полиция, узурпираха 107 храма? Кой преговаря с лица, които биеха и влачеха български архиереи и свещеници, разкъсаха патриаршеското було? Защото това са храмове! Те садомът Господен.
Разколниците точеха зъб за ротондата “Св. Георги” и Роженския манастир, за “Св. Троица” в Банско и за “Св. София”. Виждаха се господари в митрополитските домове в София, Пловдив и Велико Търново, които превземаха като вражески крепости. На първо място в техния списък блестеше сградата на Светия синод, окупирана 2 г. от смирените разколници и техните боголюбиви предводители.
Някога разколническите претенции се простираха над цялата собственост на БПЦ. Днес искат обезщетения за “претърпените” материални и морални “щети”! Утре въпреки своята алчностще се откажат и от парите. Главното, което ги интересува, е легитимацията. Името и патриаршеската корона на БПЦ струват повече от всички богатства на света.
Чрез ЕСПЧ разколниците искат да си осигурят извънканонично признание. Такава е и целта на ултиматума.
3. Първото коварство на ЕСПЧ е невинна прелюдия към второто. И то е главното. Записано е в т. 1 на решението на ЕСПЧ и гласи, че българската държава е нарушила чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, сиреч - нарушила е правото на свобода на мисълта, съвестта и религията.
Всички мотиви на ЕСПЧ трябва да “докажат”, че България нарушава изконно човешко право, поради което е осъдена. Как ЕСПЧ върви към тази цел?
А) Априори ЕСПЧ припознава политическите претенции на разколниците като свои и ги превръща в “аргументи” и “доказателства”. Сякаш човек чете някой прежълтял брой на “Демокрация”, чува антикомунистическите тиради на Бараков и Христофор Събев, на Татарчев и Филип Димитров, на Инокентий и и прочее многозаслужили автори, вдъхновители и покровители на разкола.
Б) Оспорва каноничността на патриарх Максим. Приписва легитимни “решения” на нелегитимни “събори” на самозвани индивиди. Внушава, че към 2002 г. БПЦ “е имала две ръководства, претендиращи за легитимност и използващи два различни устава” - така обслужва тезата на самозванците за “алтернативен синод и патриарх”. Подминава решенията на Всеправославния събор, на който всички поместни православни църкви признаха каноничността на патриарх Максим. Твърди, че нямало “ясна база за идентифициране на “валидното” ръководство” на БПЦ и така обявява за незаконно законното отстраняване на разколниците от узурпираните храмове.
В) Оспорва изключителната роля на БПЦ за българската нация и държава - роля, заради която единствено БПЦ се ползва с правото да бъде призната ex lege.
Г) Приема, че разколниците могат да бъдат регистрирани като официално ръководство на БПЦ; че с извънканонични средства може да бъде наложено нелегитимно ръководство на БПЦ; че на българска територия може да има втора БПЦ.
Така ЕСПЧ приема за допустимо и правомерно погазването на канона, закона и правата на православните християни в България. Прочее, това не е откритие на ЕСПЧ. През 2000 г. подопечният на Костов ВАС прогласи съществуването на втора БПЦ.
Д) ЕСПЧ е на косъм да повтори позорния подвиг на разколниците, които уволняваха и анатемосваха патриарх Максим. ЕСПЧ равнопоставя Светейшия български патриарх на един лъжепатриарх, Светия синод - на един лъжесинод,БПЦ - на несъществуваща, неканонична и незаконна друга църква със същото име. И това не е откритие на ЕСПЧ.
За сведение на ЕСПЧ:
А) В Светото православие (както и в Римокатолическата църква) няма спор кое ръководство е канонично. Изборът, интронизацията, международното признание и пожизненото служение на главите на православните църкви са решени от православните канони и този въпрос не може да бъде преразглеждан и пререшаван от никоя светска власт, вкл. от ЕСПЧ. Как ще реагира ЕСПЧ, ако 5-6 католически свещеници се обявят за алтернативен конклав, ако си изберат алтернативен папа, ако превземат Ватикана и се ожалят в Страсбург, че им били нарушени правата. Дали ЕСПЧ ще обяви това безчинство за нов, демократичен етап на Реформацията?! Не, ще им отвинти главите.
Б) В Светото православие (както и в Римокатолическата църква) няма такава стилистична фигура като споразумение по канонични въпроси.
В) Каноничните въпроси не са обект на Европейската конвенция за правата на човека.
Г) Пред разколниците има две отворени врати. Според канона и устава те могат да се покаят и да се върнат в лоното на БПЦ. Според закона могат да регистрират своя църква. Но те искат името на БПЦ и властта над БПЦ.
Д) Няма баланс, нито равенство между лъжата и истината, между разкола и църквата, между войната срещу православието и самото православие!
4. 12 г. Светата ни църква беше разпъвана от чиновници, разколници, послушни магистрати и недалновидни политици. Покровителите и предводителите на разкола не зачитаха канон и закон. 12 г. разколниците ерозираха Светото православие с най-грозни политически цели и заради чужди интереси.
Войната срещу православието започна с думите на Бжежински: “След падането на комунизма на Изток единствен наш враг там остана православната църква.” Затова българската десница с такава стръв сквернеше БПЦ. Затова Ф.Д. разправяше, че „единната църква не е ценност за държавата" и че разколниците спасявали БПЦ от „руското имперско православие".
През 1998 г. разколът завърши канонически - с решенията на Всеправославния събор; през 2002 г. завърши юридически - с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически - с отстраняването на разколниците от храмовете. Обаче войната срещу православието не свършва.
За ЕСПЧ краят на разкола не е мечтаната развръзка. Самият титул на делото е недвусмислен - “HOLY SYNOD OF THE BULGARIAN ORTHODOX CHURCH (METROPOLITAN INOKENTIY) v. BULGARIA”.
Решението на ЕСПЧ предизвика див възторг в лагера на разколниците. Те обявиха, че „с това решение синодът на Инокентий се сдобива с международно признание и можем да говорим за два законни синода в България". И се разпоредиха императивно: „Държавата трябва да се прояви като посредник при разрешаването на този конфликт и да осигури дейността на алтернативния синод. Парламентът трябва да промени Закона за вероизповеданията и да докаже, че има плурализъм, като даде възможност на алтернативния синод да се регистрира. Главният прокурор трябва да отмени заповедта на Филчев и изгонените свещеници от алтернативния синод да се върнат в храмовете”.
5. Някой да не е разбрал защо патриарх Максим нарича мотивите на ЕСПЧ „несправедливи, едностранни и пристрастни"? И защо определя „този акт на Съда в Страсбург като намеса в делата на БПЦ"? И защо не допуска споразумения? Ако някой нарушава чл. 9 от Конвенцията, това е ЕСПЧ. Ако българската държава сглупи и изпълни и нищожна част от предписанията на Страсбург, тогава наистина ще наруши чл. 9.
Преговори и споразумения на държавата с разколниците означава едно - държавата да легитимира лица, които посегнаха на нейната национална, културна и духовна идентичност, на нейната същност и цялост.
Ако държавата не обжалва решението на ЕСПЧ, значи е сляпа за една национална кауза. Така държавата ще създаде тежък прецедент, на който ще се позовават самозванци във всяка православна общност. ЕСПЧ се държи не като международна правна институция, а като наказателен политически ескадрон. Защото целта на страсбургското упражнение е възкресение, легитимиране и реабилитация на разкола. Както се и видя.
