Как Путин и патриарх Кирил се опитват да превърнат светините във военен талисман
В началото на април 2026 г. две от най-големите светини – Владимирската и Донската икона на Божията майка - бяха иззети от Третяковската галерия и изпратени в храма „Христос Спасител“. В продължение на много десетилетия те се намираха в музейно пространство при условия, в които тяхното съхранение се осигуряваше от държавата. Но нито един държавен служител, включително министърът на културата, не сметна за необходимо да обясни какво се случва. За пренасянето на иконите с патос разказа патриарх Кирил, когато всичко вече беше свършено. В проповедта си в навечерието на Цветница той обяви: „Моето обръщение към Владимир Владимирович Путин, нашия православен президент, доведе до това, че той взе решение за връщането на тези светини на Църквата.“
В тази кратка „победна“ проповед патриархът спомена президента шест пъти.
Да, предаването на древни икони вече не е случаен жест, а политика. Още през 2023 г., въпреки протестите на реставраторите, Путин, следвайки настойчивите молби на патр. Кирил, разпореди Рубльовата „Св. Троица“ да бъде предадена на Троице-Сергиевата лавра. Тогава иконата първо беше изложена в храма „Христос Спасител“, а след това беше доставена в Лаврата. И именно там катастрофалното разрушаване на иконата стана очевидно. Сега по същата схема патриархът извади от Третяковската галерия още две древни икони, исторически пряко свързани с военни победи. Този символизъм трудно може да бъде пренебрегнат през петата година на войната в Украйна.
Владимирската е най-древната от иконите, запазени на територията на Русия. Тя е донесена от Константинопол в Киев в началото на XII век и по онова време се е наричала Вишгородска (донесена от Цариград ок. 1131-1136 г., иконата първо е била изложена за почитане от вярващите в манастира "Девичи)" във Вишеград, северно от Киев, днес предградие на украинсака столица; през 1155 г. иконата била пренесена в гр. Владимир). След пренасянето ѝ във Владимир иконата започнала да се нарича Владимирска. В 1395 г. иконата е пренесена в Москва. Тя е била свидетелка на коронации на царе и на избиране на патриарси. Донската икона, приписвана на Теофан Грек (14-15 в.), е свързана с руските военни победи още от XIV век.
За да разберем какво се случва, трябва да помним: Владимирската икона не висеше в залите на музея. Повече от четвърт век тя се намираше в специална климатична капсула в храма „Св. Николай“ в Толмачи, който е действащ енорийски храм към Третяковската галерия. Всеки вярващ можеше да влезе, да запали свещ и да се помоли. Реставраторите следяха състоянието на иконата в реално време. Това дълго време се смяташе за образцов модел на сътрудничество между Църквата и музейната общност.
Самият патриарх е извършвал там богослужения непосредствено преди избирането си на патриаршеския престол през 2009 г. Неговият предшественик, патриарх Алексий II, публично е благодарил на Третяковската галерия за това, че е осигурила едновременно и съхранението на иконата, и нейното молитвено почитане. В своята проповед патр. Кирил не спомена това, но припомни, че в съветско време вярващите можели да се молят пред тези икони само „тайно“, а после „в последните времена вече не съвсем тайно“.
Именно Кирил, тогава митрополит Смоленски и Калининградски, през 90-те години помагаше да се намери онзи компромис, който сега сам разрушава. Той прие толмачевския модел като работещо решение: иконите са достъпни за молитва и същевременно са съхранени в музейни условия. Впрочем още тогава митр. Кирил настояваше, че иконите в музеите „боледуват“, че истинското им място е в Църквата. Двадесет и пет години по-късно оценките му станаха по-крайни: вече не „болест“, а „плен“. Светините, казва той, „оставали [в музеите] сякаш в плен“.
Ще повторя още веднъж: думите на патр. Кирил не са просто метафора, а нова политика. Светител Тихон (Белавин) призна музейното съхранение за единствения начин да се запазят светините в годините на революцията и Гражданската война. Един век по-късно самата Църква, която ги получи обратно, съвсем не демонстрира нито стремеж, нито усърдие в грижата за църковните древности.
Да си припомним, че Боголюбската икона на Божията майка от XII век беше предадена на възстановения Княгинин манастир във Владимир през 1992 г. Монахините изключиха климатичния киот; по живописния слой се появи плесен. Към 2009 г. състоянието на иконата вече беше катастрофално. Реставрацията отне почти 15 години и през 2024 г. спасената икона най-сетне беше показана, но вече не в храм, а в музей.
През 2023 г. Рубльовата „Св. Троица“ попадна в същия този „църковен капан“. Разширеният реставрационен съвет на Третяковската галерия гласува против преместването. Директорката, която се противопостави, беше уволнена; новият директор свика съвет, той отново се изказа против. Въпреки това министърът на културата подписа договора за предаване на иконата без да се съобрази с възраженията на музейните специалисти, дори като им подвикна да замълчат.
В Лаврата иконата месеци наред стоя без климатичен контрол. През цялото това време Министерството на културата действаше не като пазител на наследството, а като винтче в бюрократичната система, послушно изпълняващо заповедите на Кремъл. Преди последното предаване оставка подаде и втората след „Троицата“ директорка на Третяковската галерия. Този път реставрационният съвет изобщо не беше свикан.
Духовенството, което се осмели да изрази съмнения относно целесъобразността на предаването на иконата, също беше наказано изключително строго: патриархът не само отстрани от длъжност протойерей Леонид Калинин, който тогава оглавяваше Експертния съвет по църковно изкуство, архитектура и реставрация, но и му наложи забрана за свещенослужение. Тази забрана не е отменена и до днес.
Тук трябва да направя една уговорка: не мога да пиша като страничен наблюдател. Донската е любимата ми икона от всички, които се намират в Русия. Наблюдавах пренасянето на иконите в интернет. Дори гледайки през екрана на компютъра, беше очевидно: след пренасянето иконата изгуби нещо важно, буквално престана да бъде себе си.
Храмът „Христос Спасител“ е грандиозен имперски проект от XIX век, предполагащ съвсем друг тип благочестие. Средновековната икона в това пространство не се възвеличава, а се смалява: вече е невъзможно личното, камерно предстоене и съприсъствие – тя се превръща в някакъв артефакт, потъващ в пространство, където стилът се диктува от мрамор и злато.
Спомням си 1990 г., а може би 1991 г. Донската икона за първи път беше донесена за един ден в големия събор на Донския манастир, където богослуженията току-що бяха възобновени. Бях на двадесет и две години и за първи път участвах в патриаршеска литургия, и за първи път се молих пред древна икона в храм.
След службата имаше неформален обяд. Московското духовенство, включително отците Димитрий Смирнов и Георгий Кочетков, тогава беше почти една общност, която само след няколко години се разпадна на безнадеждно и ожесточено враждуващи лагери. Донската икона ми напомня колко различна беше Руската църква в началото на 90-те години – и колко надежда имаше във всеки от нас.
Това, което се случи през април 2026 г., вече принадлежи на различна Църква в различна страна.
Нито една от тези икони никога не е била в храма „Христос Спасител“, взривен през 1931 г. и построен отново в края на 90-те години. Преди революцията и двете икони са се намирали в кремълските събори. Аргументът за „връщане на иконите“ звучи като реторически похват и нищо повече. По всичко личи, че по-малко хора ще могат да видят тези светини в храма, отколкото в музея, а не повече.
Между другото, Ирина Язикова, един от водещите специалисти по история на църковното изкуство, убедително показа, че Рубльовата „Св. Троица“ никога не е била широко почитана икона в Църквата. Своята слава тя придобива през съветската епоха, благодарение на светски реставратори, изкуствоведи и филма на Андрей Тарковски. Нейният статут е уникален, формиран преди всичко в културен, а не в литургичен контекст.
Иконите, преживели революции, войни и съветския атеизъм, сега са застрашени от самата Църква. В логиката, която определя съдбата им, има нещо дълбоко нехристиянско, нещо много по-близко до магическото мислене, отколкото до вярата на Църквата. Иконата е прозорец към царството Божие, място на лична среща с Христос, Неговата майка и Неговите светци. Иконата не е талисман. Нейната „сила“ не зависи от това дали е поставена в правилната сграда, от правилната власт, в правилния момент. Но именно такава е логиката на случващото се.
Две икони, символично свързани с военни победи, са преместени в главния патриаршески събор на Русия през петата година на войната, сякаш за да може правилният свещен предмет на правилното място да осигури правилния резултат.
На пасхалната литургия на 12 април 2026 г. Владимир Путин стоеше в храма „Христос Спасител“, когато иконите бяха поставяни пред амвона. Няколко дни по-рано патр. Кирил настояваше: „Сега е много важно, идвайки при тези икони, да се молим. Да се молим за нашето Отечество, за нашия православен президент Владимир Владимирович, за властите, за воинството, за това Господ да защити нашето Отечество и да не позволи на онези, които желаят зло на нашата страна, да постигнат целите си.“
Всичко е пределно ясно: държавният глава и главата на Църквата действат заедно, връщайки светините, но по същество те конструират нова версия на гражданска религия. Моделът, който патриарх Кирил някога приветстваше като образец на църковно-музейно сътрудничество, вече не е нужен. Сега той участва в нещо по-„увлекателно“ – държавна магия. Остава само да гадаем какъв именно „правилен резултат“ е обещал патриарх Кирил, обръщайки се към Путин с молба за връщането на иконите.
И е показателно, че никой от неговото обкръжение не е готов да наруши мълчанието и да назове тези неща с истинските им имена.
Източник: Public Orthodoxy
