Свещеници от Руската православна църква споделят какво е отношението им към войната и разпадането на църковната система
Псковската епархия на Руската православна църква призова своите свещеници да не участват в никакви „чуждестранни“ проекти и да докладват за онези, които са ангажирани в инициативи, „противоречащи на интересите на Руската федерация“. Това става ясно от писмо, публикувано от дякон Андрей Кураев. Руската православна църква, под ръководството на патриарх Кирил, от самото начало на инвазията подкрепи войната на Русия срещу Украйна. Лоялните на системата свещеници се молят за победата на „Светата Рус“ и благославят своите енориаши да воюват на фронта. Тези, които отказват да правят това, са лишавани от право да служат. И все пак, дори при строгия контрол в рамките на РПЦ, има духовници, които продължават да проповядват против войната и се противопоставят на заповедите на църковното началство. Изданието The Insider разговаря с двама такива действащи свещеници и с един бивш, от различни региони на Русия. Те разказаха защо несъгласните духовници остават в системата и как се опитват да запазят верността си към себе си и към християнството.
Свещ. Даниил: Аз не благославям да отиват на война
До 2014 г. не се интересувах особено от обществено-политическия живот. Достатъчно ми беше да чуя нещо от новините, да прочета по малко и толкова. Когато започнаха събитията през 2014 г. – Крим, Донбас, а преди това Майдана, аз по принцип вярвах на това, което казваха за тези събития по телевизията.
В един момент обаче започнах да осъзнавам, че лозунгът „Крим е наш“ не ме радва. Макар че имах енориаши, които възприемаха всичко това с възторг. Една от тях дори имаше роднини в Севастопол и те горещо подкрепяха анексията. Но аз разбирах, че за такива неща ще се наложи да се плаща Това е нарушение на международни договори, а в Библията е казано: „Не премествай междата на ближния си“ (Втор. 19:14).
Почувствах, че разплатата за този уж „безкръвен“ Крим (въпреки че, доколкото разбирам, и там е имало жертви) започва да се проявява в събитията в Донбас. Започнах да търся видеа от бойното поле. Най-често ми попадаха кадри, заснети от хора, които воюваха от руска страна. Например, как с ракети унищожават голямо украинско подразделение... Тези видеа се публикуваха във „ВКонтакте“, разпространяваха се навсякъде. Ако човек искаше, можеше да ги види. А за мен беше важно да ги видя. Горящи трупове, убити войници, много ми беше жал за загиналите…
Особено ме порази едно видео от военната операция в Дебалцево, с онзи „котел“ (обкръжение). Първо кадрите бяха заснети от украински войници с техните телефони: виждаха се как седят около огъня, опитват се да се поддържат взаимно, а в далечината ехтят експлозии. Те се шегуват, псуват, държат се като обикновени хора по време на война. А после същите тези телефони попадат в ръцете на руските военни – и те вече снимат труповете: някой е застрелян, друг е изгорял. Тези хора с гордост казват: „Ние ги убихме тук.“ Гледах тези сцени и си мислех: „Господи, какво страшно обезчовечаване!!“
Когато започна пълномащабното нахлуване през февруари 2022 г., вече следях събитията много по-внимателно. Познавах хора от правозащитните среди и разбирах, че те не са никакви „агенти на Запада“, а нормални хора, живеещи в постоянна борба. За мен беше Божи дар, че успях да намеря източници, които показваха реалността от различни гледни точки.
После видях как много хора започнаха да променят позициите си към войната на диаметрално противоположни – и сред енориашите, и сред добри познати. Как един мислещ човек може да каже, например: „Първо реагирах отрицателно, но сега се ръководя от думите на Сергей Бодров, че по време на война родината трябва да се подкрепя при всяко едно положение“? Странна позиция.
Разбрах, че хората често се ръководят от вътрешни идоли. Започнах да се анализирам и осъзнах, че и в мен самия е имало силен „идол на Родината“, внушен ни още от училище чрез системата на образование. Това звучи като „преданост към родината“, но всъщност е доста аморфно понятие: родината това са и държавата, и конкретните управници, и армията… всичко заедно.
Не бива да се превръща Родината в идол. Защото когато го направиш, започваш да се убеждаваш, че „великата цел оправдава средствата“. Прекрачваш през хората, през тяхната болка и страдание. Готов си да ги превърнеш в „свещени жертви“ за своя бог, като презреш живота им. А всъщност именно тези хора са Родината. Нима не е така?
На 24 февруари 2022 г. цитирах от амвона думите на митрополит Онуфрий от Киев за братoубийствената война на Каин срещу Авел. Това обиди и шокира някои от енориашите, особено бившите военни, най-лоялните към държавата хора.
Тогава председателят на храма ме извика след службата, и аз му казах: „Разберете ме правилно, аз страдам заради съдбите и гибелта на хората. Не мога да приема това, чисто по човешки. Това не е политическа борба, а нравствена оценка. Освен това имам далечни роднини в Украйна.“ Той ми отвърна: „Разбирам те, но те съветвам да не изостряш темата. Ти си възрастен човек, сам решавай, но няма да мога да те защитя пред началството.“
Този разговор ме накара да се замисля как да се държа по-нататък и защо хората постъпват така. Ако просто споря с тях, това ще означава да споря с техния идол, който за тях е светиня. А с идол не можеш да спориш директно. Значи трябва да се търсят други врати, други пътища, за да се достигне до тях. Опората в това търсене е Евангелието и личността на Христос. Той дава на учениците Си възможността да почувстват, че имат друга идентичност – различна от рода, народа, племето и държавата.
Преди и аз се възхищавах от мощта на армията, смятах я за свидетелство за величието на Родината. Но започнах да преосмислям това още преди 2014 г. За един християнин е неправилно да се възторгва от военни дела. Защото всяка война, дори и „справедлива“, е компромис със съвестта и винаги води до невинни жертви.
Много ми помогна, между другото, документалният филм „Веселият войник“, посветен на съдбата на Виктор Астафиев и на истината за войната. Гледах този филм и в мен започна нещо като „криза на изцелението“. Идеологията започна да се руши, а пред очите ми се откри реалността.
Различни християни, не само православни, обичат да героизират войниците. Те си мислят, че ако човек, подтикнат от чувства, тръгне да „защитава родината“ с оръжие в ръка, това някак го облагородява, променя го към добро, едва ли не го прави светец. Това е заблуда. Такова нещо не се случва.
В действителност, дори във Великата отечествена война, във всяка война, това са хора, които убиват не само другите, но и себе си. Този, по когото стреляш, е човек. А ти трябва да се убедиш в обратното и да се уговориш, че си прав. Но на война често се случва така: стреляш по „враговете“, а улучваш своите. И мирни хора неизбежно загиват. Това е въртележка на насилие и болка, в която се движиш, подхранван от горивото на омразата.
Сред свещенослужителите има такива, които са убедени поддръжници на войната и на всичко, което се случва там. Те са пленени от национализма, от мечтата за „руския свят“, основана върху мита за „Светата Рус“ и върху идеализирането на руската история. Тази позиция години наред беше насърчавана и поддържана от медии като радио „Радонеж“ и телевизия „Царьград“.
Идеологическото сливане на църквата с властта в нова Русия започна още по времето на Елцин, когато военните и служителите на специалните служби бяха силно привлечени от монархическите движения в рамките на Руската православна църква. Църковните функционери приемаха дарения от тях, а в замяна си затваряха очите за тяхната дейност и даваха благословия за всичко.
От 2014 г. насам имах познати в Патриаршията. Те ми разказваха, че вътре протича консолидация на поддръжниците на фундаментализма и на това, което днес се нарича идеология на „руския свят“. Такива хора ставаха все повече и повече.
Зависимостта на църковния апарат от специалните служби беше изключително силна. До първия човек, тоест до патриарха, не допускат почти никого. Самият той, за съжаление, живее в абсолютен вакуум, напълно изолиран и обграден от службата за сигурност (ФСО).
Свещениците не поддържат особено близки отношения помежду си и не се познават добре един друг. Това също е характерна черта на постсъветския църковен апарат, хората вътре не си вярват особено. Църквата и днес в една или друга степен е под контрола на специалните служби; освен това винаги се намират и енориаши, готови да се оплачат „където трябва“.
Аз виждах всичко това и затова избрах за себе си позицията на паралелно съществуване спрямо администрацията. Винаги съм се стремял да бъда доколкото е възможно свободен от системата, включително и вътре в самата РПЦ. Понеже не съм от семейство на вярващи или на потомствени свещеници, никога не съм приемал случващото се по енориите или в семинарията, където учих, като на даденост. Гледах на всичко критично и разбирах, че системата на управление в РПЦ е далеч от Евангелието.
И все пак някакво пространство на свобода съществува. Сред младите свещеници това се забелязва най-ясно. Но функционерите, епископите са изцяло зависими от системата хора, често дори откровено подписали лоялност към службите.
Има свещеници, които стоят на позицията „не е моя работа“ – тоест, отслужват си литургията, получават заплатата си и си тръгват вкъщи. Има и такива, които създават нещо добро въпреки системата. А има и кариеристи, които просто се стараят да угодят на началството. Ние сме много различни хора.
Дори към самата „молитва за Светая Рус“, която се превърна в маркер за разделяне на „свои“ и „чужди“, отношението сред духовенството е много различно. Някои я преработват, други все още се опитват да не я четат, а трети я четат, но влагат в нея собствен смисъл.
Молитвата за Светая Рус се превърна в средство за проверка на лоялност – кой е „верен“ на официалната линия и кой не.
Имаше един интересен момент, когато започнах да говоря против войната в проповедите и в социалните мрежи, при мен дойде познат журналист и каза: „Слушайте, страх ме е за вас. Нека ви нахвърлям накратко кое може да се прави и кое не.“
В един момент разбрах, че и аз самият вече съм сред „наблюдаваните“. Мисля, че „проблемните“ хора си ги набелязват, както по времето на КГБ. А репресивните мерки се прилагат предимно към онези, които имат някакво видимо влияние, например отец Алексей Умински: него още от началото на войната решиха да го отстранят без колебание, на принципа „по-добре веднага, отколкото после“.
ФСБ не действа пряко, а чрез църковната администрация. Ако са недоволни от тебе, няма да ти се обади човек от органите, а някой църковен чиновник, официално упълномощен. И няма да ти каже: „имаш неправилна политическа позиция“, а ще ти намери друго обвинение, например, че „четеш молитвите неправилно“ или „нарушаваш каноните“. Всичко се върши чрез чужди ръце. А това счупва човешки съдби, сърца и съвести, причинява болка и отвръща хората от Църквата, а понякога дори от самия Бог.
В крайна сметка осъзнах, че съществува една църковна организация, върху която нямам власт. Не мога да ѝ повлияя, нито да я променя, дори ако „се хвърля на амбразурата“. Но мога паралелно да изграждам друго пространство – на общуване, доверие и единство, да проповядвам Евангелието в енорията си, сред познати и приятели. И видях, че това дава плодове: кръгът се разширява, а взаимоотношенията между хората стават по-дълбоки.
Разбира се, темата за войната обикновено остава извън обсега на разговорите, малцина говорят за нея открито. Но аз срещам вярващи хора с правозащитни възгледи, които открито не приемат случващото се. Обикновено те са в дълбоко униние, не виждат изход. Чрез тях научавам за хора, които са били уволнени или арестувани. Харесва ми една мисъл, която чух във видео на Максим Кац: „Когато си заобиколен от ненормална реалност, първата ти задача е самият ти да запазиш нормалността.“
Аз лично никога не съм поръсвал със „светена вода“ военни подразделения, не съм военен свещеник. Но съм се сблъсквал с хора, които отиват на война и искат благословия. Понякога жена довежда в храма мъжа си, който ще подписва договор. Той е напълно невярващ, а тя се тревожи и моли: „Поне го благословете, за да бъде всичко наред с него…“
Моята позиция е ясна: аз не благославям отиването на война, но мога да се помоля с човека. Например, мога да се помоля с него Бог да разруши неговата самоувереност. Разбирам, че той е приел някаква твърда позиция, а човек трудно се обръща отведнъж. Но да посееш в него съмнение в това, че е на прав път, е важно. Случвало се е да кажа направо: „Дошли сте да поискате от мен благословение да отидете на война. Но разберете: имам роднини и тук, и там. А вие ще стреляте един срещу друг.“ Тогава човекът се стъписва, замисля се, и понякога казва: „Поне се помолете за мен.“
Особено ми се е запечатал един случай. Един мъж беше дошъл от фронта в кратък отпуск и се готвеше отново да замине. Той вече беше видял кръв и смърт и ясно усещаше, че този път няма да се върне жив. Там, на фронта, всичко се преживява на адреналин. Адреналинът стеснява пространството на мисълта: просто се стягаш и вървиш напред. Състояние на непрекъснато оцеляване. А после човекът се връща и отново вижда мирния живот. И изведнъж започва да се пита – кой е, къде е, какво се случва с него. Но същевременно осъзнава, че от него отново се очаква да замине на война, и му се струва, че няма как да избегне това. И той дойде при мен, обзет от страх: „Помолете се за мен, чувствам, че няма да се върна.“ И аз се помолих на Господа този човек да види къде е доброто, и къде злото, да не извърши престъпление, да се освободи от заслепението. Мога да се моля за него като за човек, който, според мен, е духовно изгубен или духовно болен. А той усеща, че не го възприемам като враг. Напротив, старая се да му помогна да се изправи, да излезе от онази бездна или празнота, в която се намира.
Срещнах се с един друг свещеник, който ми разказа, че и при него се случва същото. Понеже и той има антивоенна позиция, го изпратили да служи от централния район някъде по периферията. Той вече не произнася открито антивоенни проповеди – просто се опитва да достигне до хората, да се моли за тях.
Но също така взех едно решение за себе си. Някога един вярващ човек ми беше казал: „За да живееш свободен, приеми вътрешното решение, че си готов за всичко. Няма да бъдеш свободен, докато не си кажеш: утре може и да не съм свещеник; ако ме изгонят, ако ме обругаят, ако ме нарекат враг на Църквата, нека бъде така. Ако имаш мъдрост, няма да се хвърляш сляпо срещу всички, няма да „стреляш“ на всички страни с думи, които хората няма да разберат и няма да приемат. Но ще имаш вътрешна свобода.“
И изобщо, аз съм убеден, че човешките сърца не са изгубени. Може би ни е трудно да повярваме, но бъдещето вече настъпва – чрез вярата на онези, които не са я загубили.
Свещ. Димитрий: Нашето поколение няма да остави след себе си нищо, което следващото би пожелало да продължи
Към тази военна реалност повечето хора около мен вече отдавна се приспособиха. Тук се съчетават два фактора. Първият е общото послание, което идва още от наименованието – „специална военна операция“. То звучи така, сякаш става дума за нещо, което не ни засяга пряко. Както и думата „спецслужба“, така и „спецоперация“ не принадлежи към всекидневния речник – тя веднага създава усещане за нещо извънредно, отделено, чуждо.
От една страна, държавата внушава, че това не е „тотална война“. От друга, в обществото действа естествена реакция на стреса – стремежът да не го забелязваш. В дните на бурни политически събития, ожесточени боеве, преговори, трагедии, масирани атаки можеш да минеш през центъра на който и да е руски град – кафенетата са пълни, хората се разхождат, животът тече по обичайния си ред. И въпреки цялата трагичност на случващото се, въпреки историческите му мащаби и отражението му върху живота на милиони, войната сякаш съществува паралелно.
Аз, свещеникът, също съм част от това общество. И в много отношения реагирам по същия начин. От една страна, с ума и сърцето си осъзнавам, че пред очите ни се разиграват може би най-трагичните събития на нашето поколение. Но от друга страна, за да оцелея, за да изпълнявам своите социални и семейни задължения, трябва да се абстрахирам колкото е възможно повече. И аз го правя – както и безброй други хора в нашата страна.
Системата на контрол в общества като нашето няма нужда от масови репресии. Достатъчни са ѝ отделни, показни дела във всяка сфера – такива, които гръмко напомнят за себе си и създават общата атмосфера на страх и подчинение. А хората постепенно се вписват в нея.
В същото време служението на свещеника, както и всяка друга професия, посветена на помагането, дава възможност да се „разтвориш“ в личното, в човешкото. Искреното участие в съдбите на хората, които идват при теб, носи нравствено удовлетворение.
От години служа като свещеник и през цялото това време виждам едно и също: у огромното мнозинство хора има дълбока нужда от нещо човешко. Но житейският опит ме е научил, че трябва по-малко да се говори с лозунги. Те могат да помогнат да разпознаеш „своите“, но в същото време служат и за отделяне на „чуждите“. А когато човек живее според убежденията си, без знамена и лозунги , тогава полето за общи дела се оказва много по-широко, отколкото изглежда.
Ето, например, прочутата молитва „за победата“ на Русия във войната срещу Украйна – „Молитвата за Светата Рус“, която през 2022 г. беше спусната отгоре към свещениците на РПЦ. Но по местата, в дълбоката провинция на Русия, изглежда, тази задължителност се заобикаля по-лесно.
В нашата епархия няма разпореждания да се отива да се служи като свещеник на фронта. И без това в цялата страна сега се усеща недостиг на свещеници. Всяка година от духовенството си тръгват повече хора, отколкото постъпват.
Това, впрочем, не е само руско, а и световно явление. В християнството, с изключение може би на някои страни в Африка и Латинска Америка, служението на свещеника става все по-малко привлекателно. А това означава, че един свещеник от Руската православна църква става все по-ценен за своето началство: ако си тръгне, ще бъде трудно мястото му да се попълни от друг.
За руското духовенство често се формира негативно впечатление заради шокиращите изказвания на някои негови представители – най-активните в медийното пространство. Ту жените са обвинявани за алкохолизма на мъжете си, ту призовават да се молят за властта, ту да се бият децата, ту да се отива на фронта. Такъв е, например, отец Андрей Ткачов.
Изобщо, подобни свещеници в Руската православна църква винаги е имало достатъчно. Повечето от тях са доста умни и, струва ми се, просто търсят начин да си осигурят медийно присъствие, да работят за личния си бранд. Затова и казват неща, около които със сигурност ще възникнат спорове. Но това вече няма общо с проповядването на християнството, а е по-скоро форма на самоутвърждаване.
А хората в Русия днес търсят начин да се справят с депресивното си състояние, да облекчат живота си. Те със сигурност не се нуждаят от излишен шум и ненужни емоции. Знам със сигурност, че спокойните, вглъбени свещеници събират около себе си много хора.
Аз лично намирам голяма утеха в това да създавам определена атмосфера в енорията си – пространство, в което човек може да изпита положителни емоции. Постоянно срещам уморени и нещастни хора: изтощени лекари, учители, продавачи, шофьори на маршрутки, кого ли не. Човекът, пречупен от системата, е толкова изцеден, че не му остават нито морални, нито физически сили за човеколюбие. Затова, ако животът ти дава шанс да създадеш място, където хората могат да получат човечност, това за тях е истински подарък от живота.
Едновременно с това през последните години изпитах огромно разочарование от всички структури, под каквито и знамена да действат. И в „либералния“, и в „патриотичния“, и изобщо във всеки лагер интересите на конкретните хора не значат нищо.
Може с едната ръка да се декларира ценността на човешкия живот, да се говори колко е важен и безценен човекът, а с другата – да се въвеждат мащабни санкции, които засягат живота на обикновените хора, но по никакъв начин не влияят върху икономиката. От една страна, на отделния човек му се забранява да ползва обичайните си услуги, а от друга – продължават да купуват петрол от Русия. Този набор от противоречия ме доведе до разочарование.
Може би най-голямото последствие от всичко, което се случва сега, ще бъде това, че изграждането на стабилни обществени институции отново ще се отложи – още с едно поколение. А ние просто ще обраснем в лични връзки, познанства, малки общности. Както беше през 90-те години.
Всяко ново поколение в Русия сякаш отново преминава през същите стъпки, както предишното. Ако погледнем към 70–80-те години – огромен шок, войната в Афганистан. През 90-те години за това вече почти не си спомняха. После дойде Чечня. Всяко ново поколение имаше своя травма. Сега ще има травмата, свързана със „СВО“. Очевидно е, че първото, което ще направи следващото поколение, е да се опита да не се идентифицира със „СВО“. И отново ще се случи така, че обществото няма да осмисли преживяното. Ние просто отново задействаме същия кръг.
Що се отнася до общественото развитие, ние, руснаците, сме вечният тийнейджър. Спешно трябва да пораснем. Жалко е, че, най-вероятно, нашето поколение няма да остави след себе си нищо, което следващото би искало да продължи.
Павел, бивш свещеник на РПЦ: Напуснах свещенството в Руската православна църква – не искам повече да се измъчвам в атмосфера на двуличие
Дойде момент, в който напуснах свещенството, напуснах Руската православна църква. Ако трябва да съм честен, щом религията не може да спре нищо в този свят, тогава за какво е нужна? Не може да спре войната, злото... Използва се само за идеологическо обслужване на властта. Нужна е, за да вдъхновява хората да се избиват един друг.
Преди мислех по друг начин. През 90-те години имах откровено промонархически възгледи. Смятах пацифизма за вредна идеология, защото, според мен, пацифистите най-често са невярващи, атеисти или агностици.
Сега работя нещо друго. Най-тежко ми е да се обяснявам на хората, когато разберат, че съм бил свещеник. Идваш на ново работно място, а на теб гледат като на прокажен или на глупак. Имаше такъв случай – една счетоводителка разбра, че съм бил свещеник, и докладва на директора; в крайна сметка не ме взеха. Оказа се, че имало такова суеверие: ако наемеш поп – край, лошо ти се пише. За да преодолея тази инерция, ми се наложи, както се казва, да се преборя за място под слънцето. …
В автобусите почти не чувам патриотични разговори. Хората изобщо се стараят да избягват тези теми. В обществото ни има нещо като „заговор на мълчанието“. Понякога се организират събирания на помощи в подкрепа на армията, за църковните енории това направо е златна мина. Ходих при един приятел свещеник в малък провинциален град. Той има откровено антивоенна позиция, но е вътре в системата, няма къде да избяга. Казва: „Ето, събрахме от нашата духовна околия около 35 хиляди рубли. Идва такова разпореждане, опитай се да откажеш, веднага ще започнат да те гледат накриво.“
Изобщо, на местно ниво свещениците могат да саботират много неща. Например, да влагат друг смисъл в молитвата „за победа във войната“. Работата е там, че текстът не живее извън тълкуването и може да се разбира иначе. Може да се „поглъщат“ думи, да се променят, но това е до време. Всичко зависи от позицията на настоятеля и от „съзнателните“ енориаши – дали ще докладват или не.
Явно „зигуващи“ (убедено подкрепящи войната, нарицателно от буквата Z – официалният символ на руската война) попове почти не виждам. Може би има един-двама съвсем фанатизирани. Някои го правят от кариерни съображения. Но има и още един важен момент: в Руската православна църква действа отрицателен подбор. Най-умните се стараят изобщо да не влизат в нея. Кой учи сега в семинариите? Тези, които не могат да влязат в университет, които имат проблеми със зрелостния изпит, с нисък IQ. Държавният зрелостен изпит е много труден, ако си изкарал високи оценки, ще отидеш не в семинария, а в нормално учебно заведение.
В семинарията обикновено постъпват не най-интелигентните, и такива хора лесно се управляват. Те живеят с емоциите. И изобщо религията сама по себе си не предполага критичен мисловен процес. Особено православието. Както се казва, стъпка вдясно, стъпка вляво, вече е ерес. В католицизма или лутеранството можеш да се усъмниш, но в православието всичко е много закостеняло. Ако си някъде в Европа също можеш да се усъмниш, да възразиш. Но при нас в Русия – не. Както е казал владиката, така трябва да се мислиш, дори ако ти мислиш различно. Някои свещеници искрено постъпват именно така.
С кадрите в РПЦ има проблем. Свещеници липсват. Но това в Русия вече е системен проблем, не само църковен. Ние нямаме достатъчно полицаи, лекари, учители. Тази година в една семинария кандидатстваха 13 души, приеха 12. Явно тринайсетият съвсем не е ставал и са решили да не го вземат. Когато аз постъпвах в началото на 2000-те, бяхме 90 човека за 40 места.
При младите, както виждам, религията не е в тренда. Повечето младежи или не се интересуват от религия, или са откровени атеисти. Тази мода от 90-те отшумя. В началото на 2000-те още нещо се движеше по инерция, а сега вече нищо.
Може ли да се накарат насила? Не знам. Аз като цяло смятам, че ролята на насилието не бива да се подценява. Както казват, ако дълго-дълго натискаш, нещо ще се получи. Съветската идеология също се насаждаше насилствено, и това работеше, колкото и странно да звучи.
Относно младото поколение, не съм сигурен, че ще проработи. Ако се опитваш да възпитаваш насила религиозно 17-годишни, едва ли ще излезе нещо. Но когато налагаш нещо на децата от детската градина още от тригодишна възраст, то може и да подейства. Учениците пък ходят от дъжд на вятър на всички тези „разговори за важните неща“, съдя по моите. Обикновено седят и си играят на телефоните. Някои изобщо не ходят. Затова напуснах РПЦ, не исках да се забърквам в тази каша. В противен случай трябваше да живея в атмосфера на двуличие, а това ме измъчваше.
Източник: The Insider
Превод със съкращения: З. Иванова
