Войната променя много неща, на първо място – съзнанието на хората, но също и привичния ход на времето. Това, за което в мирно време са нужни години и дори десетилетия, по време на война отнема няколко месеца или дори няколко години.
На 27 май Съборът на Украинската православна църква, висшият орган на църковно управление, след дълги дебати изрази несъгласие с позицията на патр. Кирил по повод войната в Украйна и прие допълнения и изменения в Устава на УПЦ, „свидетелстващи за пълната самостоятелност и независимост на Украинската православна църква“.[1]
На този етап няма възможност за подробен анализ на решенията на Събора на УПЦ. Все още не са публикувани всички документи и няма официални коментари върху тях.
Не е учудващо, че днес, когато информацията не е достатъчна, коментаторите се разделиха на два непримирими лагера. Едните смятат, че УПЦ спасява репутацията си и дистанцирането ѝ от РПЦ е неискрено, напълно съгласувано с Московска патриаршия. Другите смятат, че е направена важна крачка към автокефалията на Църквата, към истинска независимост от Москва.
В този текст ще се постарая да реконструирам логиката в действията на митр. Онуфрий, като се надявам по този начин решенията на Събора на УПЦ да бъдат поставени в правилния контекст.
И така, буквално още в първите дни на войната редица епархии на УПЦ се отказаха да поменават патр. Кирил в знак на протест срещу неговата антиукраинска позиция, и това решение получи негласната подкрепа на митр. Онуфрий. Малко по-късно започнаха да се чуват призиви за провеждане на събор и да се вземе решение „за бъдещето на Църквата“, което мнозина разбираха като категорично отделяне от Московска патриаршия. Митр. Онуфрий не бързаше с решението за свикване на събор, а неговото най-близко обкръжение – митр. Антоний (Паканич) и дяконът-олигарх Вадим Новинский – заемаха откровено промосковска позиция. Трудно е да се каже доколко добре митр. Онуфрий разбираше настроенията на украинското паство през март-април. Но той беше много по-наясно с позицията на патр. Кирил: ако по време на пандемията патриархът му звънеше всяка седмица, то за трите месеца на войната не беше му се е обадил нито веднъж. И това мълчание беше много красноречиво.
Ситуацията се промени рязко на 12 май. В този ден се състоя заседание на Св. Синод на УПЦ, документите за него както винаги подготви Управляващият делата на УПЦ митр. Антоний. В тях нямаше нито дума за провеждане на събор. Москва с всички сили се стараеше да запази статуквото и не би дала своето предварително одобрение за провеждане на събор. Първото неочаквано нещо се случи точно на заседанието на Синода. Митр. Онуфрий настоя да се включи в решенията на синода отговор на призивите на духовенството и да се проведе събрание с участието на духовенството и миряните. И ето как беше формулирано това в крайна сметка:
„В най-скоро време ще бъде свикано събрание с участието на епископи, свещеници, монаси и миряни за обсъждане на възникналите в резултат от войната проблеми в църковния живот, които безпокоят всички ни. При това подчертаваме, че трябва да направим всичко така, че дискусията по този или онзи въпрос да не ни изведе извън каноническото поле и да не ни доведе до нови разделения в Църквата“.[2]
Обсъждането на тази кратка и доста обтекаема формулировка отне два часа заради съпротивата на някои членове на синода. Така или иначе митр. Онуфрий успя да отстои необходимостта от провеждане на събрание.
Като видя колко силна е съпротивата към подобни инициативи от страна на поддръжниците на запазването на единството с Москва, митр. Онуфрий взе в свои ръце подготовката на събранието и фактически отстрани митр. Антоний от участие в подготовката на съдържателната част. Това е второто неочаквано нещо. Никога досега това не се беше случвало.
Очевидно за Онуфрий това е било трудно, но единственото възможно решение. От една страна, той не е разполагал с подготвен екип за организиране на такова събрание, а от друга, ако Антоний и Вадим Новински бяха получили достъп до проектите за документи, Москва щеше предварително да знае сценария за предстоящото събрание и щеше да намери възможност ефективно да му противодейства.
Митр. Онуфри действа бързо и решително и назначи събора за 27 май, т. е. само тринадесет дни след решението за неговото провеждане. През това време той получи голямо количество писма от различни енории, които му помогнаха да види реалното настроение на духовенството и миряните.
Очевиден недостатък на това решение беше липсата на какъвто и да е регламент за излъчване на делегатите за събранието. Избори за делегати се състояха само в две епархии. В останалите петдесет делегатите бяха назначени от управляващия архиерей. И това изобщо не бяха авторитетни или богословски образовани хора.
Никой от събралите се на 27 май хора не си представяше какво точно предстои да правят, какви въпроси има и как ще ги решават. Грандиозният план на митр. Онуфрий се разкри едва в средата на деня. В края на събранието, на което по-голямата част от събраните се изказа за независимост на УПЦ от Москва, митр. Онуфрий обяви извънредно заседание на Св. Синод, който от своя страна веднага свика Архиерейски събор, който на свой ред обяви провеждането на Събор на УПЦ с участието на духовенство и миряни.
Трябва да се признае, че дръзкият план на митр. Онуфрий даде резултат. Поддръжниците на Москва бяха объркани и тяхната съпротива не беше толкова силна, както се очакваше. Фактическите опоненти на митр. Онуфрий бяха Вадим Новински и Запорожкият митр. Лука (Коваленко).
Ако обаче сутринта на събранието около 60% от участниците бяха за отделянето от Москва, то на събора поправката „за независимостта“ беше подкрепена от 70-80% от гласувалите. И това е резултат от уникална за съвременния православен свят ситуация: за много от събралите се авторитетът на митр. Онуфрий е толкова висок, че са готови да го последват дори ако те самите се съмняват или заявяват, че са против отделянето от Москва.
На Събора самият митр. Онуфрий с всички сили се стараеше да избягва използването на думата „автокефалия“. Той говори за „независимост“ и по този начин обърка и своите противници, и дори някои от своите поддръжници.
Минаха три дни от събора, но промените в Устава на УПЦ още не са публикувани. Няма никакви официални коментари от страна на митр. Онуфрий върху крайните решения.
Предполагам, че той съзнателно прави тази пауза. Ситуацията в Украйна и по-широко – в украинското общество – е толкова сложна, че митр. Онуфрий иска да види каква ще е реакцията: колко поддръжници има; какви аргументи имат противниците; и колко са противниците му?
Не мина без пропуски от страна на митр. Онуфрий. Той не се възползва от подкрепата на Събора, за да обнови състава на Св. Синод, и остави в него свои открити противници; не свали от длъжността му наместника на Киево-Печерската лавра одиозния и откровено промосковски митрополит Павел (Лебед).
Остава неясно кой ще осигури на митр. Онуфрий поверителни контакти с предстоятелите на поместните православни църкви, за да достигнат до тях неговата позиция и евентуално планът му за по-нататъшни действия.
Очевидно е, че решенията на събора рязко променят установения баланс на силите: вътрешно УПЦ, отделяйки се от Москва, стана по-силна, но в същото време значително отслабна. Строго погледнато, УПЦ изгуби ясния си канонически статут и балансира на границата на разкола. В условията на война това е напълно допустимо, но в перспектива този статут трябва да се промени.
Като се има предвид, че връщането в състава на РПЦ е невъзможно, има само три пътя:
1. Присъединяване (обединение) с ПЦУ, която вече получи Томос за автокефалия от Вселенския патриарх – но съдейки по твърдите формулировки на събора по отношение на ПЦУ, този път ще е сложен и дълъг, вероятно забележими резултати може да се очакват едва в много далечна перспектива.
2. Създаване на Екзархат (или няколко екзархата в юрисдикцията на Вселенска патриаршия на територията на Украйна) – но затова на първо място трябва да е налице воля от страна на Вселенския патриарх и не е сигурно, че представителите на митр. Онуфрий могат спешно да проведат такива преговори.
3. Получаване де факто на признание от страна поне на някои поместни православни църкви и съществуване в „сивата зона“ – на пръв поглед без ясен автокефален статут, но и поместните църкви няма да се отказват от общение, тъй като би било безумие да се тласка в разкол църква, в която има 52 епархии и 12 000 енории, и която не иска да влиза в разкол; този път може да се нарече „РПЦЗ 2.0“; много е вероятно именно такъв да е основният план на митр. Онуфрий.
Един ден след Събора на УПЦ Московска патриаршия отговори на митр. Онуфрий и на цялата Украинска църква със зле прикрити заплахи. [3] Явно обаче митр. Онуфрий на се страхува от тях.
Колко дълъг и болезнен ще е пътят на автокефализация на ПЦУ е трудно да се каже. Сега обаче е важно да се помогне на най-голямата религиозна общност в Украйна на получи нов статут. Това е възможност да се прояви солидарността на поместните православни църкви с УПЦ. Очевидно е, че през последните години църквите бяха доста пестеливи в проявата на солидарност.
Може би е дошло време, когато си струва тя да се прояви?
Източник: Publicorthodoxy.org
