Мобилно меню

4.9784366576819 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (371 Votes)

2441От много години съм енориашка на Украинската православна църква – Московска патриаршия в Украйна. Затова църковният живот ми е близък. Заради войната в Украйна дъщеря ми и аз бяхме евакуирани в друга държава. Но тъй като сега сме във Великия пост, реших да отида в храм на Руската задгранична църква.

И бях поразена от неща, които според мене не биха могли да се случат през 21 в. (не съм много добър писател, но ще се опитам да изложа мислите си).

Днес бях в църквата за неделната служба. Там имаше много руснаци, които са се преместили в богата страна и не са бедни, не живеят в Русия и виждат как работи европейската система; дошли са тук, за да се ползват от предимствата на европейския живот.

И това, което виждам: свещеникът благославя руските власти и тяхната армия. В проповедта си той каза, че братоубийствената война ни е дадена заради нашите грехове и че всеки е виновен за нея. В известен смисъл съм съгласна с него: според Достоевски всеки е отговорен пред другите. И фактът, че това е братоубийствена война, също е верен, дори само защото според Писанието всички хора са братя, поне християните. По някаква причина обаче едновременно с това свещеникът благославя руското правителство и руската армия. Пълен с хора храм, всички толкова блажено щастливи, с умилни лица след причастие, с малките си деца, и всички слушат и внимават, докато свещеникът благославя убийци.

Ще повторя: тези хора живеят в европейска страна, а не в Русия, където стойността на човешкия живот е ниска, но те са избрали да живеят там, където благодарение на факта, че личността се цени, са успели да си изградят относително благополучен живот. И ето сега същите тези хора, ползвайки се от благата на този живот, слушат и, сигурна съм, заедно със свещеника благославят онези, които отнемат чужд живот, като нападат суверенна държава.

И си помислих: ако руската армия нападне тази страна, дали тези хора ще се съгласят с думите на свещеника и ще благословят по същия начин убийците на своите деца? Или децата от Мариупол са твърде далеч, за да ги сравняват със собствените си деца? А може би тези хора мислят като фарисеите: „ние и нашите деца не сме такива, ние сме специални, нали…“?

Чувствах се толкова странно, че си помислих: Господи, ако Ти все още присъстваш тук, помогни ми да разбера какво става в сърцата на тези хора? И какво е общото между тях и убийците? Как да нарека това чувство: любов към родината? Но те не са в родината си и нищо не ги заплашва. Любов към Бога, Който благославя онези, които унищожават всичко живо? Но любовта се изразява в съзидание, в творчество. Или това е просто инстинкт за самосъхранение? Или може би това е случаят, в който човек дори не трябва да се опитва да разбере? Спомням си, че Достоевски имаше следната мисъл: щастието на човечеството не струва една детска сълза…

Източник: Ахилла


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8rw3u 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики