Мобилно меню

4.968992248062 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (258 Votes)

img 1682Архим. Серафим (Панкратов), р. 1975 г., клирик на Сумска епархия на Украинската православна църква към Московска патриаршия (УПЦ-МП), председател на храма „Св. архангел Михаил“ в с. Журавное, един от авторите на обръщението на духовенството на УПЦ-МП за спиране на поменаването на Руския патриарх Кирил на богослуженията и за провъзгласяване на автокефалия.

Авторът проследява процесите в Украинската православна църква и украинското общество през последните двадесет години и маркира ключовите моменти, довели до превръщането на църквата в проводник на руските интереси и отчуждаването ѝ от народа. Българският читател може да открие допирните точки с църковно-политическите процеси у нас.

Дойде моментът да кажа публично това, за което съм имал възможност да говоря открито само с ограничен кръг познати и с моята енория. Досега не бях писал за това и заради опита си от много разговори, в които виждам неспособността на мнозинството в УПЦ да чуе истината, но вярвах, че ще се удаде случай да разкажа всичко това на по-широк кръг. Дори нашият епископ не е напълно наясно с моите възгледи. Това говори по-скоро зле за мене…

Ние не сме жертви на нечия несправедлива омраза, не сме носителите на Светлината, които са мразени, само защото Светлината на Истината е в тях. Ние сме лицемери и лъжем себе си, енориашите и обществото, но повечето неволно, което, разбира се, не оправдава самите лъжи и лицемерие.

Бъдещето на нашата църква зависи от това как ще осмислим случилото се. Ако сме виновни, тогава само разкайвайки се можем твърдо да разчитаме на Божията милост.

ПОДКРЕПЯХМЕ НАЙ-РАЗРУШИТЕЛНАТА СИЛА В СТРАНАТА

Добре известно е, че в Новия Завет почти липсва социално законодателство: по какви закони трябва да живее обществото и какво се случва, когато тези закони се нарушават. Причината е проста: това законодателство не само е било многократно провъзгласявано в старозаветната епоха от Бога чрез пророците, но е било съпроводено и с многократни „практически упражнения“ по заучаване на социалните норми, на божествената педагогика в историята. Това заучаване е било много болезнено за еврейския народ: когато беззаконието е растяло и се е умножавало в израилското общество, когато „сиракът и вдовицата били угнетявани“, когато богатите „поглъщали домовете на бедните“, когато свещениците и пророците пророкували не това, което Господ е заповядвал, а за да се харесат на слушателите (обикновено богатите и силните), когато съдът на обществото е бил изкривен, тогава Господ ги е предавал в ръцете на завоевателите и едва, когато те са осъзнавали отстъплението си от Бога и Неговата истина, когато са започвали да викат към Него и да „изправят пътищата си пред Господа“, Господ е издигал сред народа онези, които са щели да вдигнат народа на борба със завоевателите и да го освободят.

Не е било нужно Христос да казва на слушателите Си, че несправедливостта в обществото, насилието и насилственото отнемане на собственост от другите, ограбването на социално незащитените води целия народ до големи и тежки проблеми. Той, като предвечно Слово на Отец, е провъзгласявал всичко това многократно чрез пророците в старозаветната епоха.

Нашият епископат и по-голямата част от вярващите в църквата ни в продължение на много години подкрепяха най-разрушителната сила в страната ни, вероятно най-голямото вътрешно злодеяние срещу народа и страната ни през последните тридесет и повече години. Тези, които създадоха системата за вертикална корупция в нашата страна. Разбира се, корупцията съпътства всеки народ и Украйна не прави изключение. Но от корупция до корупция има разлика. Само Донецкият клан успя да превърне цялата държава на всички равнища в система за несправедливо изстискване на пари, а едва ли има десетина държави в света с такава система.

Спомням си как това започна в нашата област Суми. Когато Донецкият клан издигна свой човек за губернатор на Сумска област, ръководителите на службите за сигурност и контрол бяха незабавно сменени. След това бизнесът беше смачкан. Идват при голям бизнесмен (първо голям, после среден) и предлагат да купят бизнеса му на половин цена, но той, разбира се, отказва. След това започват да го притискат с безкрайни проверки: данъчни, противопожарни, санитарни и т. н., и т. н. И, разбира се, намират се нарушения или пък се измислят, ако няма, и се завеждат дела. Най-често нещастният бизнесмен е принуден да се откаже от собствеността си на безценица или се оказва не само без бизнес, но и в затвора.

Този тумор се разрасна из цяла Украйна, заразявайки всички региони, до които успяха да се доберат. Но това все още не е система на вертикална корупция. Тя беше построена от Янукович, когото много от църковните хора подкрепиха като „православен“ кандидат, въпреки очевидно криминалното му минало. (В коя европейска държава може да бъде избран човек, два пъти осъждан за престъпление?)

Системата на вертикална корупция е, когато например всеки разследващ полицай или следовател трябва да носи на шефа си триста долара всеки месец, а последният трябва да носи на шефа си няколко хиляди долара, а последният трябва да носи на своя, а той трябва да носи парите на министъра, а последният – на президента. И колкото по-високо сте, толкова по-голяма е сумата, разбира се. Това означава, че вместо да вкара престъпник в затвора, разследващият полицай или следовател взема подкуп от него, „защитава“ търговията с наркотици, а съдията, вместо да осъди престъпника, го оправдава. И за сметка на кого се изпълнява планът за разкриване на престъпления? Или за сметка на невинните, или за сметка на приписването на виновните на допълнителни престъпления, често използвайки физическо или психологическо насилие. По този начин животът на обществото се деформира и несправедливостта се превърна в негова същност.

Eто една история на един познат свещеник от друга епархия (няма да я назовавам). Този свещеник отговарял за затвора и разказа как два пъти казал на епископа си: „Владико, затворите са пълни с хора, на които са им отнети бизнесът, имуществото и свободата, а Вие поставяте тези, които са извършили това с тях, на почетни места, близо до Вас в храма и седите с тях на една маса по време на вечеря! Вече се запознах с много от тези, които са в затвора заради тях“. А владиката само махнал раздразнено с ръка: „О. Н., какво говориш, какви си ги измисляш?!“.

Кой си спомня кое събитие накара жителите на Сумска област, които преди това бяха предимно десни, да подкрепят толкова силно Юшченко, а след това да участват така масово в първия Майдан и Оранжевата революция? Шествието на студентите от Суми в Киев. Аграрният университет в Суми по време на ректорството на Царенко провеждаше хитра парична политика: агитирайки сред завършващите училище и техните родители, той предлагаше по-ниски такси за обучение от другите два университета в Суми. Но когато студентът се записваше, започваха задължителните парични вноски: такса за записване („доброволна“, за което трябваше да се подпише документ), за изграждането на храма на университета (доста голяма). В резултат от това реалните разходи за образование са поне един път и половина по-високи, отколкото в Сумския държавен университет и Сумския държавен педагогически университет.

По онова време благотворителните фондове не се проверяваха и фондът за строеж на храма се превърна в една от основните сенчести схеми. За строежа му бяха „похарчени“ огромни средства, а две години след завършването му той вече беше в окаяно състояние. Беше въведена система за платени отсъствия, платена поправка на изпити и, най-важното, всеки студент можеше да си купи сесия за 350 гривни (тогава около 70-80 щатски долара) и изобщо да не присъства; връща му се попълнената книжка. Ако искаше да премине сесията с отличен успех, таксата беше съвсем различна.

Аграрният университет започна да изпраща студентите си през лятната ваканция на селскостопанска работа в чужбина, което по онова време, много преди въвеждането на безвизовия режим, за мнозина беше желано и престижно, но за да се стигне дотам, трябваше да се плати голям подкуп. По това време се провеждаше национална образователна реформа (в страната имаше твърде много висши учебни заведения). Пилотният проект трябваше да се осъществи в Суми; губернаторът Щербан и Царенко щяха да обединят университетите под ръководството на Царенко въпреки протестите на преподавателските организации.

Президентът Кучма издаде указ за създаване на Националния университет в Суми. След сливането другите два университета бяха буквално ограбени още в първите дни – най-хубавите мебели и оборудване бяха взети от тях в Аграрния университет, а им дадоха най-лошите или изобщо не бяха заменени. Мисля, че вече сте се досетили, че и другите два университета бяха вкарани в същите порочни финансови релси. Когато студентите започнаха да протестират срещу изнудванията и организираха палатков лагер в центъра, те не само бяха сплашвани, но дори бяха тормозени от млади мъже в анцузи, а накрая лагерът беше разпръснат от полицията за борба с безредиците. След това колоната студенти тръгна пеша за Киев, а на границата на Сумска област повечето от тях бяха арестувани, докарани в Суми и въпреки протестите на родители и симпатизанти дълго време не бяха освободени.

Действията на Донецкия клан в Сумска област и историята на университетите са основата, върху която в Сумска област се развиха толкова широки симпатии към Юшченко и Оранжевата революция в Сумска област. Мисля, че четящите разбират, че именно корумпирането на младите хора чрез подкупи, когато мнозинството от ранна възраст научава, че „всичко се продава и купува“ и че изобщо не е необходимо да се учи, защото плащаш и дипломата ти е в джоба или обратното – ще учиш и ще се стараеш, но съучениците ти просто ще платят пари и ще получат по-добри оценки, всичко това не оставя никакви добри шансове за обществото. Ето това подкрепяше мнозинството от нашата църква!

И така, мнозинството от вярващите в УПЦ застанаха в подкрепа на злото, оправдаваха го и се противопоставяха на онези, които се бореха срещу него. А този, който превърна Украйна в тотална корупционна схема с използване на насилие и заграбване на имущество, не само беше подкрепен от мнозинството от нашите йерарси, свещеници и вярващи, но и се осмелиха да го сравнят с благоразумния разбойник! С човека, който не само се разкайваше за своето злодеяние, но и в часовете, когато най-близките ученици на Христос се отчаяха, той видя в умиращия на кръста Иисус победоносния Месия и изповяда победата на Неговото царство. Кой и кога е чул покаянието на Янукович, да не говорим за подвиг на вярата?! Беше чиста лудост да подкрепяш такъв човек и да се бунтуваш срещу мнозинството от нашите съграждани, които със сигурност не се бореха (мирно!) за победата на Юшченко, а срещу Янукович и срещу онази разрушителна за страната сила, която стоеше зад него. И защо го подкрепяха? Първо, защото е православен и, второ, защото е за тесен тандем с Русия. Православен? А ако дяволът внезапно се изправи по време на църковна служба, дари пари на Църквата и небрежно се прекръсти, той също ли ще бъде православен?

Спомням си, че веднъж посетих покойния архиепископ Алипий (Погребняк) в Красний Лиман. Той ни разведе из храма и ни разказа за някои от иконите, а за една от тях каза: „А тази е подарък от Янукович“. Попитах: „Много православни го подкрепят, казват, че е православен. Какво мислиш за него?“. Той отговори: „Трябва да стоим по-далеч от такива „православни“!“.

Ако не беше Янукович, нямаше да има Втори майдан. Много хора все още твърдят, че при него нещата са били стабилни. Резултатите от неговото председателство в цифри: намаляване на златните и валутните резерви на Украйна и увеличаване на външния дълг на обща стойност около 38-40 милиарда долара – това е една трета от целия външен дълг на страната! Преди шест години тези числа бяха почти идентични както за украинските, така и за проруските ресурси, което е доказателство за тяхната автентичност. С други думи, той доведе страната не само до политически колапс, но и до икономическа пропаст – упадъкът през следващите години не е по вина на правителството на Порошенко, а беше заложен от тези колосални разхищения и дългове.

Какво се случи с политическите сътрудници на Янукович? От „Партията на регионите“ те преминаха към ОПЖД, чиито представители също така често бяха водени на литии и поставяни на видно място в храма от някои от нашите епископи.

ОТРИЧАХА ОЧЕВИДНОТО ЗА ВОЙНАТА В ДОНБАС И НЕ ПРАВЕХА НИЩО ДРУГО ОСВЕН ДА СЕ МОЛЯТ ЗА НЕЙНОТО ПРЕКРАТЯВАНЕ

Както знаете, особено много пострада град Ахтирка, който се оказа на пътя към Киев на група руски нашественици, пробила границата край Велика Писаревка. Градът оцеля, но почти всекидневно е подложен на тежки бомбардировки, ракетни и артилерийски атаки. По време на първия обстрел на града от ракетни установки „Град“ (от Велика Писаревка, т. е. от точното място, където се намират окупаторите) беше убито седемгодишно момиче и, ако не се лъжа, двама възрастни. Това беше първото дете, загинало в Украйна, и случаят веднага стана широко известен в Украйна и извън нея. Ден-два по-късно една от нашите монахини изпрати видеоклип на руска монахиня, която казвала, че украинската армия е обстреляла Ахтирка, за да хвърли вината върху Русия… През тази война всички видяхме постоянните лъжи и огромното количество фалшификати от руска страна. Те лъжеха за целите на кампанията, като постоянно ги променяха: първо денацификация и предотвратяване на създаването на ядрено оръжие в Украйна, после демилитаризация, после предотвратяване на създаването на бактериологично оръжие в уж съществуващи американски лаборатории в Украйна, откъдето вирусите щели да бъдат разнасяни в Русия от специално обучени птици. Лъжеха, че поразяват само военни цели, че уж хората посрещат „освободителите“ в Херсон и Мариупол. Като не позволяваха на хората да напускат обсадените градове, те лъжеха, че не те, а украинските терористични сили пречат на жителите да напуснат и ги застрелват в гръб, че на бойните полета украинците уж са провеждали „черна трансплантация“ – търговия с органи на мъртви и умиращи войници и т. н., и т. н. Но тази постоянна лъжа за Украйна, нейните въоръжени сили и самите украинци е отдавнашна руска тактика. А нашите епископи, свещеници и вярващи за съжаление отдавна са поддръжници и разпространители на тази лъжа.

Още преди пет години в поредица интервюта подполковникът от ФСБ в оставка, първият министър на отбраната на т. нар. ДНР Игор Стрелков (Гиркин), разказа за участието на неговата група в завземането на Крим (разбира се, координирано с руското военно командване) и за това как е започнала войната в Донбас, как местното население НЕ Е ИСКАЛО ДА ВОЮВА и че ако не е било неговото подразделение, то там е нямало да има никаква война, както и че първите опълченци са били набирани и принудително, и че вече в Донбас няма никакви опълченци, а наемници или „народна милиция“, която е включена като отделно подразделение в руските въоръжени сили.

Междувременно всички в УПЦ продължиха да говорят за „братоубийствената гражданска война в Източна Украйна“, да се молят за прекратяване на „раздорите, размириците и разделението в нашата държава“, като не само повтаряха по същество тезите на Кремъл (сякаш това е вътрешен конфликт на Украйна и Русия няма нищо общо с него), но дори използваха същата фразеология.

Още в първите дни на войната с Украйна руските войски започнаха да изоставят военна техника поради липса на гориво (преди няколко дни на двадесет километра от мене имаше колона от изоставени бронирани машини), а сега, на двадесетия ден от войната, за проблемите с доставките им се пише навсякъде. Тогава как е възможно жителите на Донбас да се сражават сами в продължение на осем години, използвайки много тежка техника?! За повечето хора в страната (и в чужбина) беше ясно участието на Русия във войната в Донбас, но не и за УПЦ! Повечето разбираха, че голяма част от „опълченците“ бяха набрани в руските военни комисариати (според разследвания на руски журналисти). И че в пика на военните успехи на Въоръжените сили на Украйна в Донбас Русия вкара там свои редовни войски, което доведе до обкръжаването на осем хиляди украински военни в района на Дебалцево, известно още като Дебалцевския котел. Въпреки обещанието на руската страна да пусне нашите военни безопасно, украинските войници бяха коварно разстреляни. Имаше и доказателства за руска намеса: пленници, заловени превозни средства със списъци на екипажите, свидетелства на наши военни. Но ние непрекъснато повтаряхме, че има вътрешен конфликт!

Разбира се, повечето хора в украинското общество възприеха това поведение на УПЦ или като игра на страната на Русия (т. е. като предателство), или като умишлена лъжа, или (в най-мекия вариант) като поддаване на руската пропаганда.

Дори сега обаче, въпреки очевидността на лъжите от руска страна, които ни най-малко не съвпадат с действителността около нас, някои все още са убедени в твърденията на руската пропаганда, че уж Украйна е започнала войната с жителите на Донбас, че украинската армия е измъчвала Донбас в продължение на осем години, че отдавна е трябвало да бъдат оставени на мира, защото ОРДЛО ("Отделни райони на Донецка и Луганска област" или т. нар. ЛДНР - "Луганска и Донецка народни републики") „просто искали да живеят мирно по своите правила“. И това въпреки нееднократните заявления на лидерите на ОРДЛО, че тяхната цел е да стигнат до Киев, многократните им опити да атакуват и завземат контролирани от Украйна територии, както и въпреки факта, че необходимостта от отвоюването на Донецка и Луганска област по териториалните им граници е записана в тяхната „конституция“…

Много вярващи от нашата църква бяха възмутени от значителната агресия в обществото по повод Всеукраинското литийно шествие за мир в Украйна и неговото премълчаване в някои медии, както и от силното подценяване на броя на участниците в него в някои медии.

Без да оправдавам неистината (намаляване на броя на участниците), ще се опитам да обясня защо това шествие се възприе в обществото като лицемерие. Първо, защото нашата църква, освен молитви и то дори с такива нечестни формулировки, не направи НИЩО на практика за постигане на мир, като изключим протестите на едва неколцина наши архиереи (за което имат моя нисък поклон; радостното е, че сред тях е и нашият митрополит Евлогий). Нашата църква, чиито права Русия уж защитаваше и чиято реакция в Русия се разглеждаше като лакмус, чийто глас определено щеше да се чуе в РПЦ и в руските правителствени кръгове, не надигна глас по никакъв начин. Тя отказа да назовава нещата с истинските им имена: че войната в Донбас е провокирана от Русия, че тя е тази, която насърчи фашистко-бандеро-дясната-фобия, която даде възможност на Стрелков да вербува хора за опълчението в Донбас, а в Русия набраха доста доброволци. А обществото очакваше точно това от църквата.

Второ, молитвеният компонент на шествието е неразбираем за светските и нецърковните хора, така че той се възприе предимно като външен символ, като манифестация, и мнозина бяха възмутени от формата: шествието се отправи към Киев, а не към Донбас, което според мнозина (имаше много статии по този въпрос) означаваше, че уж решението за мир в Донбас зависи от Киев. Но ключът към мира в Донбас не беше в ръцете на Киев, а на онези, които бяха поставили свои марионетки в Донбас и с които преговаряха за мир – Москва. Единадесет пъти (!!!) Украйна и ООН инициираха разглеждане на въпроса за въвеждане на мироопазващ контингент на ООН в Донбас, който да спре войната там. Но единадесет пъти една-единствена страна блокира с гласа си въвеждането на миротворци. Тази страна беше Русия! Защото се нуждаеше от войната като инструмент за изнудване и отслабване на Украйна. Защо мнозинството в обществото беше наясно с принципно неизпълнимите искания на Русия (или с т. нар. руска интерпретация на Минските споразумения), а мнозинството в УПЦ не беше? Дали поне някои от нашите епископи не знаеха за това? Според тези искания за федерализация на Украйна изборите за представители във федералните органи в Донбас трябва да се проведат не след изтеглянето на руските формирования от Донбас, а преди това (т. е. при пълна възможност на Русия да влияе върху резултатите от тези избори) и, най-важното, тези представители на Донбас трябва да имат пълно право на вето върху всички външнополитически решения на страната, което, разбира се, ще лиши Украйна от собствена външна политика, ще я лиши напълно от суверенитет, поставяйки я в ПЪЛНА зависимост от Кремъл. Никое здравомислещо правителство не би могло да приеме такива условия, освен ако не са съзнателни предатели!

Повечето от вярващите в нашата църква са аполитични, а и нашите свещеници рядко имат проповеди с открито политическо съдържание. По-голямата част от църковните хора са загрижени за „Божието“, вълнува ги стремежът за праведен живот и това желание, разбира се, се пренася върху обществото – да не вършат зло и мнозинството от нашите съграждани, обществото, да не изкривява общочовешките норми. С други думи, нашето църковно мнозинство е загрижено за цялото украинско общество. И именно тази загриженост стана обект на особено коварна манипулация.

Въпреки моите молби няколко мои енориаши и дори монахини се абонираха за един църковен вестник с доста светско име и дизайн, приличен тираж и немалко абонати. Основните теми на вестника бяха: 1) моралният упадък на западния свят; 2) как нашето украинско общество вече възприема тези плашещи християните тенденции; 3) как можем да предпазим себе си и децата си от този морален упадък. Исках да ги разубедя, не само защото постоянното съзерцаване на злото без реална възможност нещо да се промени постепенно лишава душата от сила и способност да мисли и върши добро (това е класическа тема в учението на светите подвижници), но и защото отдавна съм забелязал, че основните теми на вестника обикновено съвпадат с основните теми на официалната руска пропаганда, т. е. с тези теми, които са широко обсъждани в различни руски медии, но са инициирани от върха, от властите.

В Русия започна борба с либералите, публикуваха безкрайни статии за вредата от либерализма, започнаха да говорят по тази тема навсякъде. След толкова продължително ругаене срещу либералите почти цялото руско общество започна да изпитва „праведен“ гняв към тях, а междувременно властите започнаха да затягат гайките: закриха редица независими медии, приеха закон за „чуждестранните агенти“, засилиха полицейския режим в Русия и т. н. И в нашето вестниче също излезе цяла поредица от статии за злините на либерализма.

В Русия всички започнаха да говорят за безсмислието на добива на шистов газ и нашето „църковно“ вестниче и то се загрижи за шистовия газ! Най-смущаващо за мене обаче беше изобилието от материали за „загниването“ на Запада и то най-често за толкова невероятни неща, че човек неволно си мисли: нима Западът наистина е полудял?! Започнах да проверявам някои твърдения и се оказа, че голяма част от тези ужаси са фалшификати – неистини или полуистини. Спомняте ли си, че когато в Русия се вдигна шум около закона за съденето на малолетни и непълнолетни (т. нар. ювенална юстиция, бел. ред.), стана много известна историята на една Ирина Бергсет, която разказа как в Швеция правосъдието за малолетни и непълнолетни ѝ е отнело децата? Тя разказа цяла поредица от истории за своите премеждия с големи подробности. Но това, което повечето хора не знаеха, беше, че тези истории предизвикаха буря от протести и подигравки в социалните мрежи и в рускоезичните шведски форуми, сред шведските руснаци, които масово пишеха, че това не е вярно, и разобличиха много от изцяло фантастичните подробности в нейните разкази. Един мой приятел, който специално проучи подробно цялата афера, ми каза, че нейната разговорна реч (а тя даде много интервюта) изобщо не съответства на стила и културното равнище на написаните от нея истории и че за него няма съмнение, че тези безкрайни разкази са били съчинени за нея от някакъв специален идеологически отдел на ФСБ. Въпреки протестите, в Русия все пак работи ювеналната юстиция, но с друго име.

Хванаха ни на старата съветска въдица, само че подобрена – към „старите песни за главното“ (поговорка, подобна на българската "старата песен на нов глас", б. р.), т. е. към разказите за безчовечния и милитаристичен Запад, като бяха добавени православни истории на ужасите и много по-широките възможности на съвременната пропаганда. А лъжата стана още по-изтънчена.

Същият вестник, разбира се, постоянно пишеше за славянското единство, убеждавайки читателя, че Русия е последната крепост на християнството, която противостои на сатанинското западно влияние, че само в единство с нея можем да устоим. При това на читателите се разказваше много малко за живота на поместните православни църкви в други страни, за това как тези църкви по правило не отстъпват от християнските си позиции, водят диалог и полемика с обществото. Почти не се говореше за опита на християнските църкви от други конфесии.

И ето, че тези дни всички станахме свидетели на това как православното църковно мнозинство в Русия не само не се опита да спре войната на Русия с Украйна, но и подкрепи тази война директно, одобрявайки или оправдавайки я (патр. Кирил и такива известни личности като прот. Артемий Владимиров, прот. Андрей Ткачов, проф. Алексей Осипов и др.) или индиректно, т. е. не говорейки против, а дистанцирайки се от случващото се, един вид „ние се молим“. Станахме свидетели на най-жестоки и нечовешки зверства на руската армия в Украйна, а Руската църква, в която мнозина виждаха надежда да се противопостави на злото, се оказа неспособна да каже дори дума срещу злото, което е съвсем очевидно и огромно, защото не само е попаднала под влиянието на официалната пропаганда, но и самата тя е станала част от нея. Как ще може да се противопостави на друг вид зло, ако това зло изведнъж бъде наложено от руска държавна власт, на която епископатът на РПЦ безкрайно се подмазва и ѝ угажда по всякакъв начин?! Няма да го направи, ще предаде всичко.

Умишлено не посочвам името на този вестник, първо, защото не ги смятам за съзнателни агенти на руското влияние, а за жертви на пропагандата, сляпо доверяващи се на руските и украинските проруски медии (и не искам да ги нарочат за такива агенти), второ, защото такива вестничета има много, и трето, защото тези идеи разпространяваха не само вестниците, а и свещеници, и много миряни.

Какъв е нашият общ грях тук, освен сляпото неразумно доверие?

Първо, че на църковното мнозинство беше предложена една нецърковна идеология на „славянското единство“ и то я прие. Църквата не бива да се стреми към славянско, индоевропейско или африканско единство, тъй като тя е призвана да обединява в Христос хора от различни националности, тя е наднационална. Какво общо имат със славянското единство нашите енориаши – грузинци или асирийци (имаме ги в Суми), или други неславяни? Те също ли трябва да допринесат за нейната реализация? Такива идеи са като бебешки дрешки за възрастни: ще се измъчиш и хем няма да можеш да ги облечеш, хем и ти ще останеш гол, а и тях ще скъсаш. На езика на богословието това се нарича ерес на етноцентризма (етнофилетизма).

Второ (и то е най-важно), имайки почти сляпо доверие в Русия и пренасяйки отвън тези нецърковни политически идеи, ние неволно настроихме украинското общество (което отдавна възприема идеята за руския свят и славянското единство като идеологическа манипулация, а Русия – като заплаха) срещу нас и по този начин се лишихме от възможността да влияем върху това общество. Вратите на училищата и университетите са затворени за нашата църква, не ни допускат в държавните институции и в армията. Загубихме възможността да проповядваме на обществото и съответно да отстояваме християнските идеи в него. И всичко това в името на фантазията за някакъв последен бастион на правдата в съюз с Русия. Трябваше да бъдем бастион на християнството за нашето общество, но вместо Христос и истината, ние вкарахме политически идеи. Христос ни е призовал да просвещаваме обществото, но ние сами се отказахме от това призвание, като при това обвинихме обществото, че е несправедливо и агресивно към нас.

На трето място, в допълнение към политическите идеи за руския свят чрез същата системна идеологическа обработка идеята за автокефалия беше дискредитирана в очите на нашето църковно мнозинство. Чрез безкрайното говорене за единство с Русия и Руската църква на нашите вярващи беше внушено, че автокефалията е някакво зло, почти схизма, че ако се откъснем от РПЦ, няма да можем да устоим в православието, със сигурност ще се окажем в някаква уния, със сигурност ще станем раболепни пред украинската власт.

Лъжата на тези внушения е, че автокефалията всъщност е НОРМА на църковния живот. Това е съвършената и единствена норма за древната Църква (всяка епархия е имала фактическа автокефалия), а автокефалията за Църквата, намираща се в границите на отделна независима държава, е нормата на съвремието. Докато систематично работи за дискредитиране на автокефалията в Украйна, РПЦ, разбира се, никога няма да се откаже от собствената си автокефалия. Лъжата на тези внушения е, че за истинското единство „в дух и истина“ с другите православни църкви, с цялото православие, не е необходима административна връзка или съподчинение (както е свързана УПЦ с РПЦ). Автокефалната църква, която пази вярност към Бога и Неговите заповеди, е в съвсем реално единство с другите православни църкви. И това, което обичахме да говорим – за правата на широка автономия на нашата УПЦ в рамките на РПЦ, което уж било почти като автокефалия (и аз самият някога твърдях така) – не отговаря на действителността, както се вижда от всичко гореизложено. Към това трябва да добавим и факта, че правата на автономия на УПЦ бяха едностранно ограничени от РПЦ на 30.11.2017 г., срещу което, доколкото ми е известно, не протестира никой от нашите архиереи.

ПРЕСТЪПНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ РАЗКОЛНИЦИТЕ И НЕЖЕЛАНИЕТО И НЕСПОСОБНОСТТА ДА СЕ ЛЕКУВА РАЗКОЛЪТ

Зависимостта от РПЦ пречи на нашата църква да изпълнява мисията, поверена ѝ от Христос, не само по отношение на обществото, но и по отношение на онези, които наричаме разколници. Тук обаче си струва още в началото да се спомене вината, която е почти изцяло наша, а не на Московската патриаршия. Отношението ни към отпадналите от пълнотата на Църквата беше или безразлично, или по-често агресивно, без да се опитваме да ги върнем обратно или да ги въведем в лоното на Църквата. „Разколниците са безблагодатни; те нямат тайнства; те са актьори в православни одежди; те водят към гибел онези, които им вярват“ – такива обяснения постоянно се чуваха както от нашия епископат, така и от свещениците и миряните. Какви чувства обаче трябва да изпитват християните към изгубените и заблудените хора? Дали не е загриженост за тяхното наставление и завръщане в Църквата? Това беше ли загриженост? Когато църквата ни е сериозно загрижена за нещо, най-малкото има допълнителни прошения по време на ектениите за този проблем. Такива прошения е имало при първото възникване на схизмата. След това те изчезнаха. Вместо това се появи много агресивна реторика срещу отпадналите. В множество статии и гневни проповеди се създаде образът на безпринципни измамници и лицемери. Да вземем например статиите на Василий Анисимов, които нормален човек не може да прочете без чувство на отвращение, а той беше назначен за официален говорител на УПЦ! Всичко това породи не загриженост, не състрадание към отпадналите, а осъждане и омраза. И това само ни отдалечи още повече, само задълбочи пропастта. Когато за вас казват, че не вярвате в Бога, а сте актьор, или че сте заменили Бога с национална идея, че всичките ви усилия за вярата са напразни (тайнствата не се извършват, така че всичко е самоизмама, а не духовен живот), че надеждата ви в Христос е напразна, а вие сте истински омразен – едва ли ще поискате да се присъедините към такива канонични православни, едва ли ще разпознаете в тях истинската Христова църква. И колко много изкушения е породило това поведение сред нецърковните хора! Колко пъти сме чували: „Ако вие, църковните хора, се карате така, ние не искаме да имаме нищо общо с вас и вашата църква!“.

Но дори когато те поискаха да се съединят отново с нас, ние се оказахме неспособни да ги приемем! През 2006 г. предстоятелят на Укpaинcкaтa aвтoкeфaлнa пpaвocлaвнa цъpквa (УАПЦ) митр. Методий (Кудряков) проведе неофициални разговори с Киевския и Всеукраински митрополит Владимир (Сабодан) за преодоляване на разкола чрез обединение с УПЦ. И това не беше само негово лично желание. Епископатът на УАПЦ беше готов за това, обсъждахме как точно ще бъде съобщена на паството необходимостта от такава стъпка (представителят на УАПЦ ме покани като фотограф на архиерейския събор на УАПЦ, така че знам всичко това не от слухове). По-рано бяха разгледани три варианта на такова присъединяване. Архиереите на УАПЦ се съгласиха с един от трите варианта, а именно този, по който РПЦ прие Задграничната църква, със запазване на предстоятеля и синода, и това беше възможно и приемливо според митр. Владимир. Най-проблематичният въпрос тук беше каноничният статут на УПЦ, която дори няма пълноценна автономия в рамките на РПЦ. Въпреки това епископите на УАПЦ разбраха, че в случай на тяхното обединение с УПЦ пред нея се откриват редица нови възможности, свързани с по-нататъшното подобряване на нейния статут – дори до автокефалия.

Ясно е, че след предварителните неофициални споразумения беше необходимо процесът на преговори да започне открито, официално. И изведнъж, точно преди тази стъпка, митр. Владимир внезапно прекъсва процеса на преговори. В отговор на озадачаващ въпрос на свой довереник той заяви, че Москва никога няма да позволи това да се случи и се страхува от тяхната реакция. А в Москва по онова време бяха най-загрижени за това броят на привържениците на автокефалията сред епископата на УПЦ да не надхвърли допустимите граници. Митр. Владимир се страхуваше да предприеме необходимата, макар и може би рискована лично за него стъпка. Както по-късно ни обясни един от йерарсите (не моят архиерей), той е имал основание да се страхува.

Предвид казаното не може да не възникне въпросът: ако УПЦ, която смята себе си за Христовата църква в Украйна, не изпълнява възложените ѝ от Христос задължения за възстановяване на отпадналите и, както твърдят нейните епископи и свещеници, погиващи разколници, дори не проявява интерес, когато Сам Христос води тези отстъпници към Църквата, а тя се оказва неспособна да ги приеме и то поради малодушието на своя епископ и несвободата си от патриаршията на Руската църква, в която тя се остави да бъде поставена, нима това няма да има някакви отрицателни последици за нея?! Наричаше ги погиващи и не правеше нищо за тях, подхранваше взаимна омраза, а когато искаха да се присъединят към нас, не можехме да ги приемем. Затова пък когато бяха приети от Константинопол, ние се противопоставихме с всички сили. Ако Църквата не изпълнява мисията си за спасение, това ще бъде направено от самия Бог, но по болезнен за нас начин, на което сме свидетели. Попречихме им да влязат и на другите пречим да ги приемат.

КАТО ПОДКРЕПЯХМЕ РПЦ В НЕЙНАТА ВЪНШНА ЦЪРКОВНА ПОЛИТИКА, ИЗВЪРШИХМЕ ТЕЖЪК ГРЯХ СРЕЩУ ПЪЛНОТАТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО

Предстоеше пълно и най-вероятно необратимо разцепление на православния свят, което засега беше предотвратено от ковид-епидемията – поне тази беше причина за отмяната на Архиерейския събор на РПЦ (на нег трябваше да бъде осъден патр. Вартоломей), която съобщи митр. Иларион (Алфеев). И всичко започна не с намесата на Константинопол в украинските църковни дела, а по-рано. Повечето от вярващите в УПЦ не знаят, че „намесата“ на Константинополския патриарх в украинските църковни дела и предоставянето на томоса (за автокефалия, б. р.) на ПЦУ не беше внезапна, неочаквана и „вероломна“, както ни я поднасяха представителите на МП, а след тях, за голямо съжаление, и средствата за масова информация, длъжностните лица и йерарсите на УПЦ, а беше провокирана от абсолютно конкретни действия на РПЦ, подкрепени от нашите йерарси (надявам се, че не съвсем съзнателно).

Четвъртият вселенски събор предоставя на Константинополския патриарх специални правомощия, които преди това е имал само Римският папа: правото на върховна съдебна власт в Църквата, а именно правото да бъде арбитър в споровете между поместните църкви, да приема жалби от клирици („Ако някой се обиди на своя митрополит, той да бъде съден от своя екзарх или от Константинополския престол“, Правило 17 на Четвъртия вселенски събор и аналогичното Правило 9 на същия събор). Той също така има право да свиква съборите на всички поместни църкви и да ги председателства, както и правото да предоставя (и дори да отнема) автокефалия. Руската църква признава тези права (Стоглавия събор, Великия московски събор), но през двадесетото столетие започва да формира своя собствена специална еклезиология, а учението за устройството на Църквата и правата на Константинопол са постоянно оспорвани. Руският учен богослов и канонист монах Диодор (Ларионов), описвайки класическия еклезиологичен модел, го нарича свещен, защото той не само е осветен от Преданието на Църквата, но и има стройна вътрешна логика – върховната съдебна власт на Константинопол е венецът на системата на църковното устройство, която се възпроизвежда на всички нейни равнища: от енорията до епархията, от епархията до митрополията, след това до равнището на поместната църква и още по-нататък – до общоправославното, междуцърковно равнище. О. Диодор нарича руското виждане за устройството на Църквата като федерация от напълно независими една от друга църкви „федеративен модел“ и в статията си „Какво е папизъм, или обвиненията срещу патриарх Вартоломей от страна на представители на Московската патриаршия“ обяснява неговите недостатъци, вътрешни противоречия и рискове.

От факта на противопоставянето на тези два несъвместими модела логично следва, че РПЦ и нейните съюзници, водени от различно виждане за организацията на Православната църква, ще разглеждат всяка, дори и най-незначителната инициатива на Константинопол като посегателство върху тяхната свобода и свободата на другите поместни църкви. И ще се противопоставят на тези „посегателства“. РПЦ прави именно това от доста дълго време. И в тази съпротива тя отиде твърде далеч, премина Рубикон, т. е. недопустимите граници, отвъд които започна войната. Рубиконът е Всеправославният събор, иницииран от Константинопол. Съборът е в процес на подготовка от 1923 г. Имаше остра нужда от него. През двадесетото столетие Европа и Америка попадат в невиждана дотогава ситуация, когато на една и съща територия съжителстват по няколко канонични православни юрисдикции. Как могат да водят единна политика спрямо държавата, на чиято територия действат, как могат да разрешават споровете помежду си, как могат да отговорят съвместно на предизвикателствата на обществото? Съществуващото канонично право не е предвиждало такава ситуация. В допълнение към това се натрупаха и редица други сериозни проблеми, които изискваха обсъждане в цялата църква. Този събор нямаше за цел да дава догматични определения (както вселенските събори), а да разглежда въпроси от каноничен и дисциплинарен характер. На предсъборните срещи, на междуправославните подготвителни комисии и на срещите на предстоятелите на поместните църкви се разглеждаше не само дневният ред на събора, но и съвместно се одобряваха проектите на бъдещите съборни документи. Дори повърхностно запознаване с предисторията на този събор е достатъчно, за да се разбере ясно колко напрегнато и трудно е било постигането на съгласие, каква проверка за способността на поместните църкви за взаимен диалог и съответно за тяхното истинско единство е била тази подготовка. Основната пречка пред свикването на събора бяха отношенията между Константинопол и Москва. Двете страни трябваше да направят взаимни отстъпки, като Константинопол отстъпи много повече. По-голямото чудо и радост беше окончателното споразумение, постигнато на срещата на предстоятелите на църквите през 2016 г., и определянето на датата, мястото и регламента на Всеправославния събор.

И ако подготовката на този събор беше много дълга и общоправославна, то РПЦ се опита да го убие бързо и едностранно. След като беше постигнала съгласие за събора, беше подписала предсъборните документи и беше платила дори организационната такса, РПЦ не само не отиде на самия събор, но и тайно изпрати преговарящи до църквите-съюзнички, за да ги разубеди да участват във вече назначения събор – до сърбите, румънците и българите. Не отиде и нашата УПЦ, която всъщност не е независима в своята междуцърковна политика, както и почти вечният съюзник – Грузинската църква (вероятно е имало тайни преговори и с тях, но тъй като не знаем точно, ще оставим това само като предположение). А това е непосредствен саботаж.

Служителите на РПЦ се опитаха да обяснят този демарш с недостатъчната разработка на проектодокументите. Всъщност това твърдение беше изказано много преди събора от патр. Кирил на срещата на предстоятелите на църквите през 2014 г. В отговор на това няколко теми (по-специално за предоставянето на автокефалия) бяха премахнати от дневния ред на събора, а проектите на съборните документи, одобрени преди това (!!!) на общоправославните предсъборни срещи през 1982 и 1986 г., бяха подложени на преразглеждане и редактиране. Дори и след това, през януари 2016 г., патр. Кирил от името на РПЦ даде съгласието си за участие в събора. И изведнъж бяха забелязани нови недостатъци?! Разбира се, това не беше вярно, което малко по-късно беше потвърдено от официални лица на РПЦ: скоро беше обяснено, че РПЦ не е искала да „налива вода в мелницата на суетата на Вселенския патриарх“. А какво да кажем за сериозността на дневния ред на събора и за така дългия и изстрадан процес на всеправославна подготовка? Какви лични подбуди са ръководили например императорите, които са свиквали вселенски събори? Кой се интересува сега (освен някои историци) от техните мотиви? Мислите си, че истината е с вас, тогава защо да се страхувате от събора, след като Сам Бог разкрива волята Си в съборните решения!

Опитът да се провали съборът, за който те самите бяха дали окончателното си съгласие и който е бил подготвян от всички православни църкви толкова дълго време, е най-тежко престъпление срещу цялата Православна църква. Непосредствено след провеждането на събора един гръцки йерарх каза: „РПЦ не отиде на събора – Вартоломей ще отиде в Украйна“. Украйна е важна карта за РПЦ. В съперничеството си с Константинопол РПЦ неведнъж се е позовавала на факта, че тя е най-голямата и затова всички трябва да се съобразяват с нея. Без УПЦ тя губи това предимство. Действията на Вселенския патриарх можеха да бъдат предвидени, но нито РПЦ, нито УПЦ го направиха (но дали понеже бяха неспособни, или съзнателно поеха такъв риск, казвайки си „ще се оправим“?) След всичко това изявленията за „вероломна атака“ от страна на Вселенската патриаршия звучат напълно лицемерно. Това не е атака, а контраудар. Не сте съгласни със специалните права на Константинопол? Това обаче трябва да се обсъди съборно, а как може да се обсъди съборно, ако саботирате съборната дейност?!

Именно в това обаче е същността на играта на РПЦ: да формира солиден и мощен фронт от съюзници и да саботира всички инициативи на Вселенската патриаршия, като същевременно играе ролята на лидер на този фронт. А за тази игра съборното обсъждане е опасно, докато съюзническият фронт не стане мнозинство в православния свят, едва след което може да се свика събор. Не си поставям за цел да оправдавам действията на патр. Вартоломей, цялата тази история и от двете страни съвсем не е в духа на Евангелието, но е важно да разберем степента на вина от наша страна.

И, връщайки се към основната ни тема за отношенията с украинското общество, нека обобщим, че това безотговорно и може би необмислено провеждане на престъпната политика на МП на междуцърковната арена в крайна сметка доведе до поредния кръг на информационна война от страна на УПЦ за Томоса и по този начин се стигна до поредното съблазняване на хората и компрометиране на църквата ни в очите на украинското общество като противник на независимостта на Украинската църква и съответно на самата украинска държавност (за много наши сънародници тези неща са взаимосвързани).

Пиша за това по няколко причини. Първо, защото това е много болезнено и горчиво за измамените вярващи в нашата църква, включително и за някои от моите енориаши. Второ, чухме изявления на наши официални лица, че нашата УПЦ винаги е била единна със своя народ и сегашното служение на църквата ни на украинското общество по време на войната доказва абсолютната неоснователност и безпочвеност на обвиненията и подозренията в нелоялност от наша страна. Това обаче няма да убеди хората, които са се сблъскали в миналото с нашето лицемерие (те не са глупаци!). Подобна позиция няма да върне общественото ни доверие. Само ако открито признаем грешките си, ще имаме този шанс.

На второ място, нашата скромна група автори на писмото за прекратяване на споменаването на патр. Кирил и писмото за необходимостта църквата ни да получи автокефалия се сблъска не само с пълния набор от страхове от страна на много събратя, духовници и енориаши, надъхани с гореспоменатите съмнителни или фалшиви идеологически нагласи, но също така, което е най-тъжното, с „мъченическата“ нагласа на някои: да отстояваме докрай своето изповедание на единството с РПЦ, дори ако бъдем изгонени от нашите църкви и лишени от възможността открито да извършваме богослужение. Мъченичество за какво? За Христос или за нашата неразумност, неискреност, малодушие? Какви добри плодове ни донесе през последните години пребиваването ни в лоното на РПЦ? А лошите плодове вече са очевидни! Ще се опитаме ли да спасим нашата църква и да възстановим доверието в нас, или ще продължим да се борим за лъжливи нецърковни идеали?

Източник: Ethos


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8rxxu 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики