„Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1 Петр. 4:17) пише ап. Петър в началото на църковната история. Това време настъпи за Католическата църква на Франция, която реши да открие пред обществото шокиращата истина за себе си. Конференцията на католическите епископи на Франция създаде преди три години независима комисия, ръководена от бившия вицепрезидент на държавния съвет Жан-Марк Сове. Църквата дори предостави на комисията три милиона евро за нуждите на разследването.
Всъщност начало на процеса даде папа Франциск, който свали грифа за секретност от делата на клириците педофили. Този гриф беше поставен от неговия предшественик Бенедикт XVI през 2011 г. в опит да спаси репутацията на църквата. Смята се, че неговият отказ от престола две години по-късно освен всичко друго е и последица от лавинообразното нарастване на тези дела, участници в които вече бяха и епископи, и кардинали.
На представянето на отчета на Независимата комисия били поканени представителите на френската Асоциация на жертвите на сексуално насилие. Самата комисия се състои от двадесет и двама души: юристи, лекари, учени историци, социолози и богослови. Техният мандат е обвързан с работата с документите, включително и частично секретните, за периода от 1950 до 2020 г. Комисията успя да установи имената на повече от три хиляди клирици и монаси, които за тези седемдесет години са упражнили сексуално насилие над повече от 216 хиляди души, около 80 процента от които момчета на възраст от десет до тринадесет години. „Това е ужасно за френското общество, за Католическата църква“, отбеляза председателят на Асоциацията на жертвите на сексуално насилие.
Още по-ужасно за нея е това, че до понтификата на папа Франциск Католическата църква или проявява равнодушие към съдбата на жертвите, или се опитва да „прикрие следите“ и педофилите, местейки ги от една енория в друга. Според католиците, автори на отчета, „Католическата църква се явява социалната среда с най-голямо разпространение на сексуално насилие след семейния и приятелския кръг“.
Според официалната статистика на асоциацията общо в страната около пет и половина милиона от французите днес са били жертва на сексуално насилие, като основно престъпленията са извършвани в семействата или в близкия семеен кръг. Около сто и четиридесет хиляди непълнолетни са претърпели сексуално насилие в училищата, без да се взимат предвид интернатите.
Особеност на случаите в Католическата църква е, че насилниците използват своя авторитет да принуждават жертвите към „послушание“ или пък към безкритична оценка на действията на хора, облечени със „специална благодат“.
Католическата църква на Франция, която поръча доклада, все още не е реагирала конкретно. Председателят на Конференцията на католическите епископи Ерик де Мулен-Бофор признава, че резултатите от изследването са „ужасяващи“, и призовава да се намери баланс между „истината и състраданието“. Кодексът на каноничното право на Католическата църква, подобно на светското право, използва категорията „срок на давност“, затова повечето включени в доклада насилници, ако са живи, няма да понесат отговорност. С останалите вероятно ще се заеме полицията, тъй като Франция е светска държава и не се иска съгласието на църквата за привличането към отговорност. През 2019 г., например, съдът осъди условно действащия Лионски архиепископ Филип Барбарен за това, че е скривал престъпления на свещеници-педофили в своята епархия…
Католическата църква се оказа световен лидер в педофилските скандали. Дали в самата специфика на католическата духовност има някакви особени предпоставки за това? Популярният сред консервативните православни професор от Московската духовна академия Алексей Осипов е склонен да отговори положително на този въпрос. Той вижда всички проблеми на западното християнство в „дълбоката повреда“ на самите основи на духовния живот, която произтича от католическия „юридизъм“. Под „юридизъм“ професорът разбира такива отношения с Бога, които напомнят на пазарния механизъм: всеки грях, както и всяка добродетел, имат своя цена, затова всеки грях може да бъде „откупен“ (трябва само да знаеш как и с какво), а за всяка добродетел ще получиш възнаграждение. Като описва този пример с житията на католическите светци, Осипов го нарича „игри с Бога“.
Разбира се, самите католици, а и повечето светски религиоведи няма да се съгласят с тази карикатурна трактовка на католическата духовност, която уж дава право на вярващия да извършва всеки грях, ако е известна „цената“ му. Пословичната латинска казуистика обаче, запечатана в Кодекса на каноническото право на Католическата църква, доскоро съдържаше възможности за измъкване за педофилите. В редакцията от 1917 г. този кодекс не е разглеждал педофилията отделно от прелюбодейството и ако по него са съдили клирици-педофили, то е било с друг състав – например, „прелюбодеяние по време на изповед“. Според кодекса всички подобни дела се засекретяват. Според старата версия на кодекса, ако епископите разгласят за престъпленията на клирици в своята епархия, това ще привлече към отговорност епископа, а не свещениците. Клирикът също се е освобождавал от отговорност, ако е докажел по време на съдебния процес, че в момента на грехопадението е бил в състояние, което му е пречило „напълно да осъзнава своите действия“.
През 1983 г. папа Йоан Павел II внася промени в кодекса, премествайки тези дела за разглеждане от епархията към самия Свети Престол. Срокът на давност се увеличил до пет години. Кодексът обаче изисква задължително участие в съдебния процес на жертвите, а това не винаги е реалистично. От 2001 г. с тези дела се заема ватиканската Конгрегация по делата на духовенството, което съществено ограничава възможността епископите да прикриват греховете на клириците си.
А за това, че проблемът не се свежда до някаква особена „католическа духовност“, свидетелства и мащабът, който придоби този проблем в РПЦ, на територията на Русия, която ревностно пази своите „традиционни ценности“. Казват, че в следствените комитети са се появили дори специалисти по такъв вид дела. Едно от последните е делото на йеромонах Климент (Корабльов), председател на енории на РПЦ в Оренбургска област, осъден през м. септември. Той е признат за виновен по три члена от Наказателния кодекс, свързани с малолетни, недостигнали четиринадесетгодишна възраст. Йеромонахът получи тринадесет години лишаване от свобода при строг режим на наказанието. Неговият по-известен съсед на Оренбургската митрополия, прот. Николай Стремски, вече две години е в следствения арест. Някога църковните медии лансираха неговия образ като основател на обител на милосърдието и любящ баща на десетки осиновени деца, а манастирът беше посещаван лично от Путин. Сега по данни на следствието от неговите действия са пострадали единадесет деца. В сметките на протойерея са запорирани петстотин милиона рубли. Сред последните осъдени за педофилия клирици на РПЦ са свещ. Андрей Стребков от Свето-Троицкия храм в Заинск, на тринадесет години строг режим, йеромонах Андрей (Ткаченко), директор на православната гимназия в Якутск, на седемнадесет години строг режим, прот. Сергий Смоляков, клирик на Саранска епархия, за измъчване на деца и сексуално насилие, все още следствен, свещ. Глеб Грозовский, клирик на Гатчинска епархия, осъден на четиринадесет години строг режим. По загадъчен начин двама клирици, осъдени за педофилия, починаха скоро след осъждането си – това са свещ. Андрей Кисельов и йером. Никон (Харков).
Едва ли предпоставките за такива престъпления в православна среда се отличават твърде много от католическата. Нерядко педофилията израства като „компенсаторна“ девиация у хора, лишени от семейство и деца. В руските условия това често засяга хора с хомосексуална ориентация, за които такава лишеност се превръща в неразрешим социален проблем. Към това може да се прибави и затворената среда на „мъжкия орден“, която се формира в църковните институции – в скритите за външни погледи семинарии, манастири, епархийски управления, архиерейски резиденции. Към това може да се прибави и „пастирското прегаряне“ – умората и разочарованието от служението на поколението духовници, влезли в Църквата през 90-те години и краят на „модата за църква“, която се смени с антиклерикални настроения. При някои хора всички тези психотравми и неразрешими противоречия се трансформират в девиантно поведение, което не бива да се оправдава, но за което понякога е отговорен не само престъпникът.
Историята с опитите на Католическата църква да разреши на системно ниво своето „главно предизвикателство на 21 в.“ напомня за предимствата на отвореното общество, което подтикна църквата към такива разследвания. В руските условия такава системна работа все още не е възможна. Проблемът, въпреки мащабите му, се решава с два прости начина: репресии от страна на властта и мълчание от страна на РПЦ.
Източник: Новая газета
Със съкращения
