Мобилно меню

4.6734693877551 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (49 Votes)

pilateПиша този текст като християнин и искам от самото начало да подчертая това, макар че ясно виждам как определени медийни среди се опитват да наложат онова, за което ще пиша тук, като обществено-политически, та даже като най-горещо обществено-политически проблем. Става дума за медийната война против намаляването на срока на осъдителните присъди за тежки престъпления, когато подсъдимият е направил доброволни самопризнания. Вместо доживотен затвор (без право на замяна) в такива случаи съдът намалявал наказанието на… „между двадесет и тридесет години затвор“.

И ето: „обществото ни“ е възмутено от подобна снизходителност! Поне така твърдят споменатите медийни среди, които буквално всеки ден издирват по някой юрист, адвокат, „общественик“, интелектуалец, които да огласят „възмущението“ му от страниците на вестника.

Да се разберем – за нито един от случаите, които се разискват: за убийството и изнасилването на журналистката в Русе, за убийството и изнасилването на малко момиче в село Сотиря, последвано от още едно посегателство в същото село, дори за убийството на сина на Христо Монов (за което версиите са крещящо противоречиви и чийто убиец бе освободен не след една или две, а след 12 години в затвора) – аз не отричам, че представляват тежки престъпления, които заслужават наказание. Да се отнеме живота на човек, от християнска гледна точка означава да се „апострофира“ Божията воля „да бъде“ една уникална, абсолютно не-повторима личност, която Създателят е „извикал“ в битие веднъж и завинаги – не само за тукашния временен живот, но и за вечното ѝ спасение. Дал ѝ е свободата да измине уникален жизнен път, да осъществи своите неповторими жизнени „истории“, да „окръгли“ скъпоценния кристал на паметта за своето детство, младост, зрялост; да бъде неповторимият „любим“ („любима“) за съпругата или съпруга си, които като никой друг ще срещне по пътя си. Да стане като никой друг майката (или бащата) на децата, които никой, никой друг освен нея (него) не би могъл да има. И ето: Божията воля за ето този абсолютно уникален, незаменим, не можещ да се роди отново човек убиецът радикално „апострофира“. Да, това е ужасяващо.

Само че между ужаса от непоправимото деяние и жаждата за възмездие, за мъст към неговия извършител, има същностна разлика. Едното може да ни порази, да ни смаже, дори да ни отчая, другото обаче – много често при това – би могло да бъде и… опияняващо. Защото то е желание престъпникът да претърпи същото жестоко страдание – да бъде разтерзан, изтрит. То е желание за смърт – за още една след предизвиканата от него смърт и – като всяко наше желание, което няма как да не е лично, представлява – във волята и въображението на чувстващия го – извършване на убийство. Не реално, но, тъй да се каже, „виртуално“. Чувството, желанието за възмездителна справедливост е – казвам го максимално рязко – желание за ответно убийство. Да, старозаветната формула на възмездителната справедливост, както е известно, гласи „око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24). Малцина обаче си дават сметка, че тази формула е в същността си сдържаща, а не подтикваща. „Око за око(то), зъб за зъб(а)“, предписва тя, защото Божественият Законодател за този грехопаднал свят (какъвто Бог е в старозаветната епоха) добре знае, че чувството за възмездие, за мъст спрямо злото, за разлика от чувството на потрес и покруса пред него, е без-гранично и наистина склонно към себе-опиянение. За избития зъб аз – нека си призная – искам далеч не просто зъба на виновника, а – всичките му зъби, та даже и челюстта му. За изваденото око искам и двете му очи, и ръцете, и краката…

Моето дете вече го няма – онзи „изрод“ го уби, то никога вече няма да се върне у дома, няма да порасне, аз няма да присъствам на сватбата му, след петнадесет-двадесет години. Това никога няма да се случи! И това е без-дънна мъка. Която обаче би могла (въобще не казвам, че е задължително) да обърне към молба, към молитва към Някого, Който е отвъд Възможното – към Господ(аря) на Възможното: „Приюти го при Себе Си, Господи, дай му живот у Тебе, Господи, възкреси го, Господи!“. Напротив, гневът към убиеца не само няма да ме насочи към Бога – той ще се насочи даже не само към убиеца – ще поиска не само неговата смърт, но и – ако бъде оставен сам на себе си – такава е грешната ни душа: към изтреблението на целия му дом, към проклятието на рода му дори „до девето коляно“.

И ето: макар че чувството и желанието за мъст, за възмездие (което повтарям, е без-гранично и само-опияняващо се) аз, като християнин да не мога да одобря, аз обаче – като също така грешен човек – бих могъл да разбера у близките на жертвите – на жертвите на споменатите в началото на този текст престъпления. Мога да разбера (защото не мога да излъжа какво бих изпитвал на тяхно място), че двадесет години затвор за убийството на дъщеря им, за тях са нищо пред безизходната им мъка. Мога да го разбера, казвам, но доколкото не мога и да го одобря (защото то не е, не е „добро“), съвсем пък не мога да одобря то да се препоръчва и подбужда и у хора извън техния кръг. Защото ако близките на жертвите са обсебени от своята мъка (и от своя гняв) и не могат, дори да искат, да се поставят на мястото, да речем, на майката и бащата на престъпника (които не са престъпници, но са неговите майка и баща), то онези извън техния тесен кръг – принадлежащите на „обществото“ – биха обаче могли да извършат това усилие на въображението си вместо лесно да се настървяват. И това не би им било без полза. Да си представят как се чувства една майка (каквато и да би била тя), чието дете – защото и станало „изрод“ и „убиец“, то си остава нейното дете, на което е празнувала рождения ден „на една годинка“, на чието прохождане се е смяла, от чиито първи „проблеми“ се е терзаела – отива за 20 години в затвора, където как ли ще живее, как ли ще го тормозят, как ли ще го убият! Да си представят сетне как се чувства самият „изрод“, представяйки си – собствено непредставимото: „аз ще бъда в затвора 20 години“. Разбира се, че за да си представят това, „членовете на обществото“ ще трябва да извършат усилие. Защото – признавам охотно – да седнеш да си представяш как се чувства майката на престъпника, как се чувства самият престъпник е трудно да ти дойде на ум. То като че ли е дори „неестествено“ – твърде християнско. Напротив обаче да си представиш как се чувстват близките на жертвата е съвсем лесно. Нещо повече: то е лесно и измамно. Защото ти, който не си близък на жертвата и дори не си близък на близките на жертвата, всъщност въобще не се поставяш „на тяхно място“, както ти внушават. Ти си на своето място, в което никого не си изгубил безвъзвратно, не си видял лице в лице (освен на снимките във вестника) убиеца на твоето дете. И от това свое място ти изпитваш само – както вече отбелязах – опияняващото те и само-опияняващото се чувство на мъст. Което не изисква усилие, което е – даже – гордо, защото ти, разбира се, по определение си „от страната“ на (потенциалните) жертви, ти престъпление „не би могъл да извършиш“, „от страната“ на близките на жертвата си – ти „баща или майка на престъпник не можеш да се окажеш“. И ето на: живееш и се опияняваш от чувството и желанието си за възмездие и мъст, за което казах, че представлява виртуално убиване и което поради това е осъдително и болестотворно – можещо по снизхождение да бъде разбрано и простено най-много на близките на жертвата – без да си близък на жертвата. Добро ли е това? Безопасно за духовното ти здраве (твоето и на „обществото“ ти) ли е това? Днес те учат, че това е оправдана „жажда за справедливост“, внушават ти го от вестниците. И ти започваш дори да се гордееш с подгряването на това желание за мъст в сърцето си. „Точно така!“ – казваш си – „20 години са малко, това не е справедливо!“. И облажаван от медийното поощрение произнасяш думи без въобще да влагаш в тях конкретна представа. 20 години – казваш – са малко… Като какво? Като число? Да, те не могат да бъдат равностойност на един погубен живот, но ти – признай го поне за момент – не за равностойността мислиш, а за мъстта. За жаждата ти за мъст тези години са малко. Защото, я си помисли, малко ли са… 20 години. Върни лентата на живота си 20 години назад и си спомни: преди 20 години твоето дете бе последна година в детската градина, а днес – 20 години по-късно, пораснало и завършило университета, току що ти е поднесло с неговата „половинка“ твоето първо внуче! Погледни тези 20 години и след това ги затвори в затвора. Всичките вкупом! И кажи сега: за какво са „малко“ тези 20 години? За погубеното дете? А 40 биха ли били достатъчно? А 50? Но ако не са (а никое количество години не е достатъчно, за да уравни завинаги нямащото го), то и „доживотният без право на замяна“, за който пледираш, не ти е нужен, за да удовлетвори „нуждата ти от справедливост“, а само за да утоли жаждата ти за възмездие и мъст. При това – признай си го – тази жажда иска „доживотен без право на замяна“ само защото знае, че „при настоящите обстоятелства“ не може да поиска смърт, и вече съвсем не може да поиска публичен линч, бавно разчекване между четири коня и т. н., и т. н., което собствено би поискала жаждата за мъст, която лесно (защото е „легитимна“, „справедлива“) прекрачва всички граници.

Виждате ли, защо като християнин съм притеснен от внушенията към „обществото“. Защото жаждата за мъст, запалвана у него, всъщност е не „жажда за справедливост“, а лесно възбудима страст – лесна за оправдаване (и пред себе си) страст, безгранична в опиянението си страст. И ако увеличаването на дързостта и жестокостта на престъпленията (за което ни уверяват) е действително опасна обществена тенденция, то противодействието срещу нея с увеличаване (особено по организиран начин) на жаждата за възмездие, за мъст е не по-малка обществена опасност. Жаждата за възмездие и мъст – възбуждана, отглеждана, оправдавана, прави човека и обществото дълбинно болни. Защото тази жажда освен безгранична е още и – лесно разширяваща се. Днес на нея ѝ се разрешава (и даже се поощрява) да се концентрира върху престъпници, върху същински убийци. Но нима не се вижда, че „те в повечето случаи са цигани“? Не е ли тогава базисната юридическа и гражданска равнопоставеност на тези хора с нас, българите, също „скандал за нашата жажда за справедливост“? Тя, значи, трябва да се ограничи така, както трябва да се ограничи възможността за намаляване на доживотните присъди за убийците. И веднага след това да се види, че и направеното ограничаване е „недостатъчно“ и „скандализира чувството ни за справедливост“. И затова трябва да се поиска и още, и още…

Чувството за „възмездителна справедливост“, бих искал да кажа в заключение, е крайно хлъзгава и опасна територия за „обществени упражнения“; неговото оправдаване, легитимиране и насърчаване може да доведе до неочаквани последици. Да, по отношение на престъпниците убийци то все още изглежда неукоримо и малцина ще кажат, че трябва да се срамуваш от него. Та нали това са убийци, престъпници, как можем да не искаме за тях максималното, как може да се призовава спрямо тях за (каквато и да била) „милост“! Но… нима не ни дължат възмездие и сънародниците на „оня Полфрийман“ – австралийците, сънародни пък с англичаните – тези „империалисти“? Та по отношение на тях ние, всички българи, сме в положението на близките на убития от Полфрийман, защото… те ни „взеха земите в Гърция“, „те ни подариха на Сталин“, „те ни отвличат децата там, за да им работят“. Нима по-нататък: не ни дължат възмездие принуждаващите към снизходителност съдиите ни „соросоиди“ от всички „правозащитни организации“? Нима накрай – поради богаташа (и либерала) Сорос не ни дължат възмездие въобще „богатите“? По отношение на тях не сме ли ние в положението на близките на жертвите? Защото в сравнение с „богатите“ ние сме осъдени да живеем живота си в оскъдица и лишения. Оправдана „жажда за справедливост“ е тогава да им се вземат богатствата. И ако някой го предложи (че и теоретически „обоснове“ нуждата му), „ние“ ще приемем. Малко им е – ще кажем – да им вземат само капиталите. Не! И къщите, и дрехите и всичко – без право на замяна!

Не вярвате ли, че след „оправданата“ немилост към истинските престъпници можем да залитнем към немилост и спрямо циганите, спрямо съдиите либерали, спрямо „чужденците“, спрямо богатите, и към кой ли още не? Не бъдете толкова наивни! Чувството за възмездие, за мъст е, както казах, без-пределно. И не само в дълбочина, но и в ширина. И страшно лесно се преживява като оправдано. Ето защо християнството не го оправдава – дори когато изглежда неоспоримо резонно, дори когато би следвало да е разбираемо.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhxq6 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.