Извънредното, скоростно свикано заседание на Светия Синод на Руската православна църква се състоя миналия петък и на него бе обсъден един единствен въпрос − Украйна. По традиция основните документи на Светия Синод се наричат доста старомодно − журнали. В тях всичко е представено в суха бюрократична форма „изслушахме – постановихме“. И въпросът за украинската автокефалия не е изключение. По-точно украинската автокефалия като такава дори не бе обсъдена от синодалите. Те смятат, че главната им задача е друга – борбата с украинската автокефалия. И тъй като „главният враг“ се намира далеч извън границите на Украйна – това е Вселенският патриарх Вартоломей (тъкмо той започва процеса за предоставяне на автокефалия), участниците обсъждаха не толкова Украйна като такава, колкото действията на патриарх Вартоломей, а едновременно с това подробно бяха припомнени всички обиди, нанесени от гърците през последните няколкостотин години.
Решенията са много лаконични, само два журнала и пет точки:
1) патриарх Кирил прекратява молитвеното споменаване на името на Константинополския патриарх Вартоломей след богослужението;
2) на всички епископи и свещеници временно се забранява да извършват съслужение с епископи от Константинополската патриаршия;
3) представителите на Руската православна църква временно се отказват от участие в епископски събрания, богословски диалози, многостранни комисии и др., в които председатели са представителите на Константинополска патриаршия;
4) Синодът прие специално изявление „във връзка с незаконното нахлуване на Константинополската патриаршия на каноничната територия на Руската православна църква“;
5) във всички храмове на Руската православна църква след всяка Божествена литургия служещите свещеници трябва да добавят в сугубата ектения две допълнителни прошения за запазване на единството на Православната църква.
Накратко, синодалните решения се оказаха напълно предсказуеми, нямаше никакви изненади. Но тези решения говорят много за характера на руското православие във вида, в който го представляват най-авторитетните йерарси.
И така, синодалите обсъдиха действията на патриарх Вартоломей, единодушно го осъдиха и заплашиха с разрив на евхаристийното общение (това е пределната степен на конфликт между православните църкви): „В случай че антиканоничната дейност на Константинополската патриаршия на територията на Украинската православна църква продължи, ще бъдем принудени напълно да прекъснем евхаристийното общение с Константинополската патриаршия. Пълната отговорност за трагичните последици от това разделение ще падне лично върху Константинополския патриарх Вартоломей и подкрепящите го архиереи“.
Какво означава това от практическа гледна точка? Засега не толкова много. Всички тези забрани се отнасят до нивото на отношения, които условно можем да наречем клерикални – между епископи и църковни чиновници. В повечето случаи обикновените миряни нищо няма да забележат. Но съществено ще пострада сътрудничеството между православните от различни юрисдикции, което много трудно беше установено в последните години в Западна Европа и Америка. Жалко. Не би било добре да разменим тези реални постижения, вече обединили православните от различни юрисдикции, за конфликт, породен от властови амбиции.
Решенията на Синода са ситуативна реакция, неконструктивна и недалновидна, тъй като те задават вектор на твърда конфронтация, фактически на „война“ между двете патриаршии. Няколко дни преди заседанието на Синода ръководителят на църковното „министерство на външните работи“ (Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия) митрополит Иларион (Алфеев) заяви открито, че средствата на дипломацията са изчерпани. Това прозвуча като ултиматум. По-нататък следва само война.
На практика това означава едно: Московска патриаршия ще се обижда още по-силно и още по-дълбоко ще се скрива в ъгъла. Процесът на предоставяне на автокефалия на Украинската църква има необратим характер. В създалата се ситуация не може да бъде спрян. Разбира се, може да бъде забавен или да се ускори, но тук възниква въпросът: „Защо? С каква цел?“
Синодът не разполага с никаква положителна програма и не смята за съществени въпросите, които вече доведоха до изостряне на конфликта.
За съжаление моментът, когато РПЦ можеше да влезе в тази игра като лидер или поне като равноправен играч, е безвъзвратно изпуснат. На фона на толкова сложните отношения между двамата патриарси при желание би могла да бъде намерена формула за съвместно предоставяне на автокефалия. Но патриарх Кирил не успя да се възползва от тези възможности, които съществуваха още преди три-четири години.
Далеч съм от мисълта, че патриарх Вартоломей е прав във всичко. Към него също има въпроси и някои от тях са достатъчно сериозни, но като цяло неговата позиция изглежда канонично обоснована и спокойна.
Казвам го с тъга: РПЦ и лично патриарх Кирил се озоваха в лагера на загубилите. Да се признае това е мъчително трудно. Обидата към гърците, която струи буквално от всеки ред на синодното изявление, не оставя никакви съмнение: уви, Светият Синод вече преживява това поражение, най-малкото емоционално.
И изглежда, че загубата на Украйна е най-голямото „поражение“ в историята на Руската църква. За съжаление тази загуба е напълно предсказуема. Войната в Донбас е задвижила в украинското общество такива дълбоки процеси на вътрешно отстранение от Русия, че никакви обществени институции, свързани с Русия, не могат да се запазят в непроменен вид и Украинската православна църква в юрисдикцията на Московска патриаршия не е изключение.
* * *
Всичко, за което говорих по-горе, е политика. И разговорът за Църквата като субект на политиката – както вътрешната руска политика, така и международната - е напълно уместен.
Но е важно да помним и това, че практически всички църковни политици си остават и свещенослужители – молят се, четат Евангелието. Те, както и другите православни християни, се замислят над това как да живеем в съвременния свят, спазвайки заповедите.
И тук пътеводната звезда е Проповедта на планината. Нейното начало е добре известно – това са Заповедите на блаженствата, които се намират в началото на пета глава на Евангелието от Матей. Тези заповеди звучат на всяка православна литургия.
В края на същата тази пета глава има думи за любовта към враговете:
„Слушали сте, че бе казано: обичай ближния си, и мрази врага си. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:43-45).
Всеки християнин си дава сметка колко трудни са тези думи, колко невероятна, сякаш дори неизпълнима заповед е тази. И въпреки това тук няма никакви уговорки, но за мирянина тези заповеди са задължителни, а пък, да речем, за митрополита или патриарха - не. Тази заповед всеки християнин, независимо от чина и званието си, е длъжен да съблюдава. Дали ще се получи или не, това е друг въпрос, но да престъпва тази заповед и да заявява публично - това е най-малкото странно.
Още по-учудващо е, че в решенията на Синода ние виждаме тъкмо тази логика – логиката на отказа от следването на евангелските заповеди. Имам предвид публичния, вписан в журналите на Светия Синод отказ на патриарх Кирил да се моли за своя събрат, патриарх Вартоломей. Строго казано, това е съзнателно и последователно нарушаване на заповедта („молете се за ония, които ви обиждат“).
Поисках да науча, не от празно любопитство, защо Синодът единодушно се е съгласил с това решение? Защо към него няма никакви коментари? Нима нито един от дванадесетте митрополити и епископи, заседавали заедно с патриарха, не е могъл да види в това открито пренебрегване на Евангелието?
Да, разбирам, че това е риторичен въпрос, синодалите едва ли ще отговорят на него. Но това съвсем не означава, че самият въпрос не бива да се задава.
Възможно е за едно секуларно съзнание моите думи да звучат като ненужен укор. Но за християнина именно заповедите винаги и във всичко са на първо място: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк 8:36).
В заключение каквито и да са обстоятелствата на земния живот – времена на благополучие или криза, времена на мир или война, − има само един път, по който тръгват учениците на Христос: "По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Йоан 13:35). И това е онази духовна задача, която не може да бъде пренебрегната: какво е по-важно – любовта или силата? Притежаването на Украйна или вечният живот?
Може би за Руската църква да прояви любов към Украинската означава да я пусне, както в притчата за блудния син? Любящият баща не се противопоставя, когато синът отива в далечна страна, и му дава целия дял от неговото наследство. А дали ще се върне или не – решава синът. Любящият баща просто ще го чака…
Сръбският патриарх Павел (1914-2009 г.) е казал веднъж: „Ако заради запазването на Велика Сърбия е било нужно престъпление, никога не бих се съгласил. Нека изчезне тогава Велика Сърбия. Ако по този начин се искаше да бъде запазена и малка Сърбия, не бих дал съгласие и за това – да изчезне и малка Сърбия, само да не се пролива кръв. Не, не и на такава цена! Ако на такава цена трябваше да запазим и последния сърбин и аз бях този последен сърбин, нямаше да дам своето съгласие!“
Няма да правим исторически паралели между Велика Сърбия и например „руския свят“*. Такива паралели на практика винаги са несполучливи.
Нека се замислим над принципите, заповедите. Ако се занимаваме само с политика, то тези заповеди твърде много ни ограничават и в думите, и в постъпките. Но означава ли това, че понякога може и да забравим за Евангелието?
Сергей Чапнин,
COLTA, 18 септември 2018 г.
* „Руский мир“ е концепция за международно трансконтинентално обединение на основата на съпричастност с Русия и лоялност към руската култура. Известна е и по-широка трактовка на понятието като глобален културно-цивилизационен феномен, състоящ се от Русия като държава-майка и руската диаспора в чужбина и обединяващ хора, които независимо от националната си принадлежност се усещат като руснаци, носители на руската култура, духовно са свързани с Русия и са неравнодушни към нейните дела и съдба. А други като например руския драматург А. Островски трактуват понятието "руский мир" като „човешко обединение на православни християни, които живеят в единство на вяра, обредност и обичаи“ – б. пр.
Превод: Анна Георгиева
