В православното информационно пространство новините идват всеки ден: Москва се кара с Константинопол заради Киев. Всеки от патриарсите смята Украйна за своя законна територия и привежда канони в подкрепа на своята позиция. Но каноните не са догмати, вечни и неизменими. Това са норми на църковното право, писмени свидетелства за това как епископите в миналото са решавали възникналите между тях разногласия. Те подлежат на промяна, понякога си противоречат, а понякога остават и неизяснени въпроси – например, никакви канони не описват реда за предоставяне на автокефалия, т. е. на пълна самостоятелност. А това значи, че всеки играе, както може.
Константинопол настоява, че му принадлежи първенството в целия православен свят. Но ако така сериозно той се отнася към риториката от отминали епохи, то тогава следва да признае, че първенството в ранната църква принадлежи на Рим. Някога в миналото източната половина на християнския свят се е разделила със западната част именно по въпроса за това кой как е разбирал първенството. И ако вече трябва да се постави един епископ над всички православни християни, който да разглежда техните спорове и да променя техните граници, то логично е това да бъде римският епископ, а не константинополският. Ако ще се копира така папското единовластие, то не е ли по-добре да се обърнем към оригинала? И в края на краищата, в 4 в. Константинополската катедра се оказва същото „парвеню“, нарушаващо реда на древните патриаршии, както днес изглежда на Константинопол Московската катедра.
Москва настоява, че не може да се прекрояват границите на църковните юрисдикции по примера на политическите граници и в угода на днешните управници на украинските земи. И като че забравя за това, че именно така тя прие под свое ръководство Киев през 17 в., след поредното прекрояване на политическата карта и по желание на московския цар.
А пък мнозина православни киевчани днес се стремят към пълна независимост на своята църква от Москва – но уверени ли са те, че ще могат да запазят независимостта на църковните структури от държавните, че новата автокефална църква няма да стане на първо, второ, трето място украинска, а едва на десето – християнска?
Всичко в този свят се повтаря, а особено историята на борбата за власт и територии. И всеки вечно смята за справедливо само онова решение, което му дава повече.
Но моят дом е в Москва, моята енория е в РПЦ Московска патриаршия и аз се вълнувам не от Киев и Константинопол, при цялата ми любов към тези два прекрасни града. Виждам как в цялата тази история ръководството на моята собствена църква последователно се изолира в ъгъла и се лишава от възможност за маневра. И няма нужда да ми казвате: „А пък другите са още по-зле“ – дори това да е така, това не е утешение за един християнин.
Украинският църковен разкол продължава повече от четвърт век. През всичките тези години канонически безупречната Московска патриаршия повтаряше само едно: „истинската църква – това сме ние, покайте се пред нас и тогава ние ще решим какво да правим с вас“. Тази позиция може и да е правилна, но със сигурност не работи. Днес Константинопол предлага свой модел за преодоляване на разкола и в своите корени той може да е неправилен. Но той успява да го предложи единствено защото четвърт век Москва не предложи нищо съществено. И рязко отхвърляйки неговите действия днес, тя отново нищо не предлага в замяна.
Днес често чувам: в случай на предоставяне на украинска автокефалия ще започне война. И не мога да разбера: вие сериозно ли?! Нима не сте забелязали, че войната продължава вече пета година и краят ѝ не се вижда? Че последователността на събитията е точно обратната: отначало започна война на украинска земя и в резултат на това се изостриха доста вялите дотогава стремежи към автокефалия? Може би си заслужава да започнем с това да почувстваме болката, да признаем това смущение – и като начало поне да престанем с проповедта за „руския свят“, дори просто защото под този лозунг воюва една от страните в тази война? А ако това не е направено, то няма защо да се чудим на рязката ответна реакция.
Словата за това, че ние с украинците сме братя и ще бъдем заедно навеки, звучат прекрасно. Но обикновено под тях се разбира следното: и затова ние ще решаваме вместо тях, тъй като ние по-добре знаем кое е за тях добре и как трябва да са нещата. Не, драги, така се отнасят не към братя, а към покорените. Братът е човек, на когото ти признаваш правото на собствени, били те и погрешни решения. И за да запазиш онова, което е останало от братството, си струва да престанаш да задушаваш братята в своите обятия и да им позволиш да се оправят сами със своя живот.
И най-чудното е, разбира се, прекратяването на богословския диалог с Константинопол. В днешния православен свят има множество въпроси и предизвикателства, на които трябва да отговорим. Такъв отговор може да бъде намерен само в диалог с другите православни поместни църкви, а ако се отделим от този диалог (както вече беше направено при Всеправославния събор през 2016 г.), то отговорите ще бъдат дадени без нас.
Игнорирането и бойкотът не водят до победа, а само до самоизолация.
Ще има ли на следващата Велика събота предаване в ефир на церемонията от Йерусалим? Ще ходят ли сега поклонници на Света гора? Или ще се затворим в горделива самоизолация: само ние имаме чисто и неповредено православие, нямаме нищо общо с останалия свят? Но това е пътят на сектата, не на Църквата.
Впрочем, това е обичайният път. Александър Шчипков, вторият човек в църковната структура, отговаряща за отношенията с медиите и обществото, публикува статия, в която постави всичко на място. Константинополската патриаршия е марионетка на САЩ, еретично сборище, което се стреми да подмени религиозната идентичност на руснаците – разбира се, чрез своите наемници, либералните православни, които сега рушат Църквата с парите на италианските римокатолици, а сега и на американските протестанти. Това е гореща статия от Правда на сталинското време, липсва само нещо от типа: „Целият наш колектив трябва да разстреля предателите като бесни кучета“. Историята се повтаря като фарс...
Така вече всичко е ясно и е наред... Няма да мислим за проблемите пред страната и обществото, а и пред Църквата като част от това общество. Не трябва да водим труден диалог с тези, които мислят различно, не трябва да градим отношения с единоверци от други деноминации. Ние сме рицарите на доброто и светлината, а те са изчадия на ада, всички на борба, който не се е скрил, добро няма да види. Това е резултатът от 30-годишното „църковно възраждане“ – този неумолим, кристален, чист сталински стил, но сега вече от името на православието, при това православието с власт.
Нашите врагове са ясни, нашите предатели са определени – на работа, другари?
Превод: Златина Иванова
* „Мы наш, мы Третий Рим построим“ – е препратка към химна на Интернационала „Мы наш, мы новый мир построим“ (бел. прев.).
