Православните манастири в България имат различна съдба – също като хората. Някои от тях запазиха миналото си величие дори в годините, когато думата „вяра” бе лишена от същностния си религиозен смисъл. Това се случваше къде с намесата на „Балкантурист”, къде с благословията на тоталитарната държава. Но докато Рилският и Троянският манастир съхраниха спомена за славното си минало, стотици монашески обиталища тихо и тъжно си отиваха заедно с времето. Така се случи и с тези някогашни огнища на духовността край Враца. Това са шест манастира, от които четири са обявени за паметници на културата. Същевременно половината от тях вече пустеят. За два от тях ще ви разкажем сега.
Съдбата на един от най-малките манастири във Врачанската епархия “Св. Иван Пусти” бележи най-много исторически превратности и загадки. Въпреки нееднократното му запустяване потокът от поклонници през годините там никога не е спирал. И зиме, и лете той е бил и е обект за посещение на стотици вярващи и туристи. Интересът към него е особено силен по време на големите християнски празници - зимен и летен Ивановден, Спасовден и Успение Богородично. Тогава стотици изкачват стръмната пътека, за да отдадат почит на патрона на светата обител св. Иван Пустинножител.
В момента сякаш за да оправдае името си, манастирът отново пустее и се намира в изключително лошо състояние. От оскъдните данни и сведения, запазени в годините, са известни три опита за възстановяването му, правени преди Освобождението от 1878 г. И трите завършват с все същото му загадъчно изоставяне. Последният известен опит за издигането му сред руините е отпреди половин век. Доказателство за това е запазената напрестолна плоча, която е пренесена от тогавашния му игумен, йеромонах Митрофан, в Мътнишкия манастир, намиращ се на три километра от „Св. Иван Пусти” през 1898 г. Заедно с нея той е пренесъл там и всичките църковни утвари.
За така печалната съдба на това някога оживено обиталище в по-ново време вероятно не малко влияние е оказала и разрушителната дейност на иманярите. Дори и през 30-те години на ХХ век те продължават да търсят там съкровищата на цар Иван Шишман, които според преданията възлизат на шест товара имане. Според други легенди там наблизо била монетарницата (тарпаната) на последния български цар. Тези вълнуващи предания за беда превръщат манастира в притегателен център за поколения иманяри. Те пък нанасят непоправими щети на уникалните му стенописи.
Хубавото е, че този паметник на културата с категория местно значение, обявен за такъв в далечната 1973 г. по предложение на Националния институт по паметниците на културата, вече се реставрира. По инициатива на областния управител на Враца д-р Антонио Георгиев преди година Министерството на финансите отпусна 500 000 лв. за цялостната реставрация на манастирския комплекс. Лично д-р Георгиев заяви, че до 28 август тази година, когато е и празникът на манастира, в него ще бъдат завършени изцяло нова столова (магерница) за бъдещите монаси и гости на манастира, както и жилищни сгради.
И за да звучи историята наистина по български, трябва да кажем, че докато регионално значимият св. Иван Пусти се реставрира, то друга светиня във Врачанско, този път от национално значение, се руши и нито една институция не прави нищо да спре тази разруха. Долнобешовишкият манастир „Св. Архангел Михаил” е основан през ХІІ в., възобновен е през ХVІІ в., а в момента е изоставен и разграбен. Манастирският комплекс се състои от еднокорабна, едноапсидна и безкуполна черква, варварски поругана от иманяри и заобиколена от рухнали жилищни сгради. През периода 1843-1845 г. в манастира е работил Захари Зограф, оставяйки ценни художествени произведения.
Иконописите по стените са единствените икони на светите братя св. св. Кирил и Методий от този тип. Няма такива други в България. Внимателният поглед открива в двора на манастира останки от съоръжения, които са довеждали вода за жилищната постройка на манастира - нещо като вада, облицована с каменни плочи. В манастирския двор самотно мълчи красива каменна чешма.
Наистина сега е пресилено да наричаме тази купчина камъни, изгнили дъски и остатъци от мазилка манастир. Но за тази покъртителна гледка отговорност носят както църквата и в частност Врачанската митрополия, която е собственик на манастира, така и държавата в лицето на Министерството на културата, под чиято егида би трябвало да се намират както този манастир, така и „Св. Иван Пусти”.
И понеже говорим за вяра и религия, тук се появява и един ангел-спасител в лицето на Петър Цветков, основател на „Сдружение Долна Бешовица – 2007”. Той е човекът, поел ролята на държавата и църквата, за да възстанови тази светиня. Петър Цветков разказва, че до 1980 година манастирът е бил обитаван и поддържан от последната му игуменка - Параскева. След това е изоставен и превърнат в свинеферма. Дори и сега на първия етаж от жилищните сгради се виждат останки от оборска тор, а в църквата редом със стенописи от 16 в. са се въргаляли прасета.
Петър Цветков е подготвил проект за възстановяването на тази светиня, озаглавен „Пътят към храма”. Той е одобрен от съответните органи и вече повече от година очаква финансиране. Като стана дума за път към храма, той наистина е в много лошо състояние. С настъпването на есенния сезон десетки тежки камиони извозват дървесина, дълбаят дълбоки коловози и преминаването на лека кола е почти невъзможно.
Тази кратка и тъжна разходка из православното минало на Врачанския край за пореден път напомня, че институциите, които са най-отговорни и заинтересувани от възстановяването на светите места, нямат сила и желание да поемат своята отговорност. Изглежда, спасението на тези огнища на духовността е в ръцете на обикновените хора, които ще възстановят пътя на запустението. Защото всяка църква всъщност се състои от хората, които я търсят и влизат в
В момента сякаш за да оправдае името си, манастирът отново пустее и се намира в изключително лошо състояние. От оскъдните данни и сведения, запазени в годините, са известни три опита за възстановяването му, правени преди Освобождението от 1878 г. И трите завършват с все същото му загадъчно изоставяне. Последният известен опит за издигането му сред руините е отпреди половин век. Доказателство за това е запазената напрестолна плоча, която е пренесена от тогавашния му игумен, йеромонах Митрофан, в Мътнишкия манастир, намиращ се на три километра от „Св. Иван Пусти” през 1898 г. Заедно с нея той е пренесъл там и всичките църковни утвари.
За така печалната съдба на това някога оживено обиталище в по-ново време вероятно не малко влияние е оказала и разрушителната дейност на иманярите. Дори и през 30-те години на ХХ век те продължават да търсят там съкровищата на цар Иван Шишман, които според преданията възлизат на шест товара имане. Според други легенди там наблизо била монетарницата (тарпаната) на последния български цар. Тези вълнуващи предания за беда превръщат манастира в притегателен център за поколения иманяри. Те пък нанасят непоправими щети на уникалните му стенописи.
Хубавото е, че този паметник на културата с категория местно значение, обявен за такъв в далечната 1973 г. по предложение на Националния институт по паметниците на културата, вече се реставрира. По инициатива на областния управител на Враца д-р Антонио Георгиев преди година Министерството на финансите отпусна 500 000 лв. за цялостната реставрация на манастирския комплекс. Лично д-р Георгиев заяви, че до 28 август тази година, когато е и празникът на манастира, в него ще бъдат завършени изцяло нова столова (магерница) за бъдещите монаси и гости на манастира, както и жилищни сгради.
И за да звучи историята наистина по български, трябва да кажем, че докато регионално значимият св. Иван Пусти се реставрира, то друга светиня във Врачанско, този път от национално значение, се руши и нито една институция не прави нищо да спре тази разруха. Долнобешовишкият манастир „Св. Архангел Михаил” е основан през ХІІ в., възобновен е през ХVІІ в., а в момента е изоставен и разграбен. Манастирският комплекс се състои от еднокорабна, едноапсидна и безкуполна черква, варварски поругана от иманяри и заобиколена от рухнали жилищни сгради. През периода 1843-1845 г. в манастира е работил Захари Зограф, оставяйки ценни художествени произведения.
Иконописите по стените са единствените икони на светите братя св. св. Кирил и Методий от този тип. Няма такива други в България. Внимателният поглед открива в двора на манастира останки от съоръжения, които са довеждали вода за жилищната постройка на манастира - нещо като вада, облицована с каменни плочи. В манастирския двор самотно мълчи красива каменна чешма.
Наистина сега е пресилено да наричаме тази купчина камъни, изгнили дъски и остатъци от мазилка манастир. Но за тази покъртителна гледка отговорност носят както църквата и в частност Врачанската митрополия, която е собственик на манастира, така и държавата в лицето на Министерството на културата, под чиято егида би трябвало да се намират както този манастир, така и „Св. Иван Пусти”.
И понеже говорим за вяра и религия, тук се появява и един ангел-спасител в лицето на Петър Цветков, основател на „Сдружение Долна Бешовица – 2007”. Той е човекът, поел ролята на държавата и църквата, за да възстанови тази светиня. Петър Цветков разказва, че до 1980 година манастирът е бил обитаван и поддържан от последната му игуменка - Параскева. След това е изоставен и превърнат в свинеферма. Дори и сега на първия етаж от жилищните сгради се виждат останки от оборска тор, а в църквата редом със стенописи от 16 в. са се въргаляли прасета.
Петър Цветков е подготвил проект за възстановяването на тази светиня, озаглавен „Пътят към храма”. Той е одобрен от съответните органи и вече повече от година очаква финансиране. Като стана дума за път към храма, той наистина е в много лошо състояние. С настъпването на есенния сезон десетки тежки камиони извозват дървесина, дълбаят дълбоки коловози и преминаването на лека кола е почти невъзможно.
Тази кратка и тъжна разходка из православното минало на Врачанския край за пореден път напомня, че институциите, които са най-отговорни и заинтересувани от възстановяването на светите места, нямат сила и желание да поемат своята отговорност. Изглежда, спасението на тези огнища на духовността е в ръцете на обикновените хора, които ще възстановят пътя на запустението. Защото всяка църква всъщност се състои от хората, които я търсят и влизат в