Един от първите въпроси, който бе дискутиран на Шестия църковен събор, бе предложението за връщане към стария Юлиянски календар в богослужението, предложен от делегата от Софийска епархия Катя Тодорова, и подкрепено от Пловдивския митр. Николай, Доростолския митр. Иларион и някои свещеници. Предложението беше отхвърлено от болшинството от делегатите, като тяхното мнение бе изразено от Ловчанския митр. Гавриил, който изрази безпокойството си за църковния мир от една такава промяна, и от Неврокопския митр. Натанаил, който каза, че "Православната църква празнува събития, а не дати". Повдигането на календарния въпрос още в самото начало на висшия църковен форум е симптоматично за духовните приоритети и вълнения в Българската църква - докато въпросът за евхаристийната практика у нас така и не бе поставен на дневен ред, въпреки че вече 15 години вълнува и разделя християните у нас, а и е от първостепенно значение за духовния живот на всяка църковна общност. Българското общество, което не е наясно със страстните дебати около спасителната роля на "13-е дни", въздъхна с облекчение, че такава промяна не се е случила. За читателите на "Двери" публикуваме информативната статия на Димитър Спасов в сп. Християнство и култура по този въпрос - която е предназначена преди всичко за лаиците в календарния спор, а не за тези, които са му се посветили.
Всички развити древни цивилизации са създавали собствена календарна система, с която са отброявали продължителен интервал от време на основата на цикличното движение на небесните тела – Земята, Слънцето и Луната. Ето защо повечето известни ни календари (древноегипетски, асиро-вавилонски, римски, древногръцки, ирански, еврейски, китайски, мюсюлмански и др.) могат да се сведат до три основни вида: слънчев, лунен и смесен – лунно-слънчев.
Историята на Европа от късната античност до наши дни е свързана с юлианския и григорианския календар. Юлианският е въведен от Гай Юлий Цезар през 46 г. пр. Хр., за да замени изключително неточния римски календар от републиканския период. Александрийските астрономи начело със Созиген създават един сравнително точен и лесен за употреба слънчев календар, основаващ се на тропическата година, която се приема, че е равна на 365,25 денонощия. В този календар три последователни години се наричат прости и се състоят от 365 денонощия, а всяка четвърта има 366 денонощия и се нарича високосна.
Продължителността на тропическата година, която се взима за еталон, обаче е приблизително 365 дни, 5 часа, 48 мин. и 45 секунди, а средната продължителност на годината в юлианския календар става 365 денонощия и 6 часа, което я прави с 11 мин. и 15 секунди по-продължителна от тропическата.
С появата на християнството се налага наследеният юлиански календар да бъде приспособен към спецификата на християнското богослужение и църковния ритъм на живот. От най-древни времена християните отбелязвали Възкресение Христово – Пасха, като най-голямото и значимо събитие в живота на вярващите. Различните поместни църкви празнували обаче събитието на различни дати: на една дата празнували западните християни, на друга Александрийската църква, а малоазийските християни празнували Пасха заедно с евреите, през който и ден от седмицата да се случи. Първият вселенски събор в Никея през 325 г. постановил всички християни да празнуват Пасха на една и съща дата, а именно: след пролетното равноденствие, след първото пълнолуние, в първия след това неделен ден. Под заплахата от отлъчване се забранявало празнуването на Пасха заедно с евреите. Желаното единство дълго време не било постигнато. По-късно Дионисий Млади съставя въз основа на изчисленията на Александрийската църква пасхален цикъл за изчисляване на датата на празника Пасха, който се използва от Православните църкви и до ден днешен.
Тъй като юлианският календар е с 11 мин. и 15 сек. по-дълъг от тропическата година, на всеки 128 години той изостава с едно денонощие. Натрупаната грешка била премахната от папа Григорий XIII през 1582 г. с нова календарна реформа. Тя трябвало да реши следните проблеми: да отстрани натрупаната грешка, да предложи по-точен календар, да предложи ново изчисление на пасхалиите.
Първата задача била решена с изпускането на 10-дневното закъснение, натрупано до този момент (като 5 октомври станал 15 октомври 1582 г.). За да не изостава и занапред новият календар, било решено високосните години на всеки 400 години да са 97, а не както в юлианския календар 100. С пасхалния цикъл григорианският календар не се справил така успешно, тъй като се появила възможност християнската Пасха да се падне преди или заедно с еврейската, с което се нарушават канонически постановления на ранната Църква по този въпрос.
Макар и по-точен от юлианския, григорианският календар също се разминава с астрономическия с 26 сек. на всяка година.
Григорианският календар бил възприет първоначално от католическите държави в Европа. В първите години имало силна съпротива срещу промяната от страна на протестантските държави и от страна на някои университети. До средата на XVIII в. повечето страни от континента вече се ръководили по него. В България григорианският календар (т.нар. нов стил) бил официално приет от държавната власт през 1916 г.
Православната църква отказва да приеме григорианския календар на събор, състоял се през 1583 г. в Константинопол. Основният мотив бил нарушаването на древното правило да не се празнува Възкресение Христово преди или заедно с еврейската Пасха, каквато възможност се съдържа в григорианския календар. Отхвърлили го и като скрито оръжие на папизма за надмощие и влияние, с ясното съзнание, че юлианският календар е неточен.
Подобни настроения царели и през 1923 г., когато в Константинопол се провело Съвещание на представителите на Православните църкви (Българската православна църква по онова време все още се е намирала в схизма и не била поканена). Обсъждала се обективната необходимост от календарна реформа, но без да се въвежда григорианският календар. Така се появил новоюлианският или поправеният юлиански календар, създаден от сръбския астроном и математик Милутин Миланкович. За своя календар той използвал цикъл от 900 години, като в него се съдържат 682 прости години и 282 високосни. Точността на този календар е сравнително най-висока (грешка само от 2 сек. за една година).
Новоюлианският календар изпуска 13 дни от юлианския (натрупана грешка до XX век) и на практика няма да се различава от григорианския до 2800 г.
Празниците Пасха по новоюлианския календар продължават да се изчисляват по древната александрийска пасхалия (заедно с това и всички подвижни църковни празници), а само неподвижните се празнуват по новия календар. Тъй като някои Православни църкви използват новоюлианския, а други – стария юлиански календар (разминаващ се с 13 дни), резултатът е, че всички православни християни празнуват Великден на една и съща дата, но не и Рождество Христово.
Стария юлиански календар продължават да използват Руската, Сръбската, Йерусалимската и Грузинската църква. Българската православна църква приема новоюлианския календар на 20 декември 1968 г. с решение на Синода, което гласи: „Да се въведе в църковна употреба т. нар. Изправен или Новоюлиански календар в диоцеза на Българската православна църква. Той възстановява честването на неподвижните празници на истинските им дати – както са в богослужебните минеи, а за празнуването на Пасха (т.е. Великден) и зависещите от нея подвижни (местещи се) празници – до Петдесетница запазва ръководните принципи на древната Александрийска пасхалия. Календарът да влезе в сила от 20.ХІІ. (навечерието на Рождество Христово) 1968 г.”.
Християнство и култура, бр. 24
