Кой каквото и да говори, „украинският църковен въпрос“ наистина е близо до разрешаване. В резултат на сложни дългогодишни преговори и „взаимообмен“ между Московската и Константинополската патриаршия беше намерен приемлив компромис. Патриарх Вартоломей получи шанс наистина да влезе в историята (тъй като невпечатляващият Всеправославен събор от 2016 г. не му даде такъв шанс), а президентът Порошенко – да бъде избран за втори мандат. Даването и признаването на „канонична автокефалия“ на Украинската църква несъмнено ще предизвика в Украйна еуфория, която може да стигне и за предизборна кампания...
Според идеята решението за предоставянето на автокефалия се планира да бъде взето на заседание на Синода на Константинополската патриаршия през май, в краен случай може да бъде пренесено за юли. Московската патриаршия все още не се съпротивлява твърде активно, но това не значи, че в РПЦ-МП вече няма „партия на войната“. Хората, склонни към дипломация, са концентрирани в Отдела за външноцърковни връзки (ОВЦВ) към Патриаршията, който се оглавява от достатъчно гъвкавия митрополит Иларион (Алфеев). А в обкръжението на патриарх Кирил все още преобладава войнстващата реторика: „не бива да изпускаме Украйна“. Доколкото и ОВЦВ, и Московска патриаршия като цяло в значителна степен са подразделения на Кремъл (или Лубянка), то неопределеността на кремълските планове по отношение на Украйна се проявява в неясната позизция на РПЦ-МП.
Теоретично в Москва допускат „комбиниран“ вариант на развитието на събитията с Украинската църква. Този вариант изхожда от това, че, от една страна, вече не е възможно да се съпротивляват на стремежа на многомилионните УПЦ-КП и УАПЦ (двете неканонични църковни структури в Украйна, бел. ред.), които значително превишават повечето от поместните православни църкви, да се върнат в лоното на „световното православие“. Още повече, че този стремеж се подкрепя от украинските власти. От друга страна, в годините на войната (2014-2018) украинското общество се поляризира и особено – църковното. Тези кръгове в УПЦ-МП, които бяха настроени промосковски, станаха още повече промосковски и именно те от 2014 г. контролират висшето църковно управление. Консервативно настроените клирици и миряни в такива условия не са способни за трезва дискусия и не приемат автокефалията под никаква форма.
Изящен, от гледна точка на патриарх Кирил, изход в Московска патриаршия се разглежда вече 25 години. А изяществото се състои в това, че „ради мира церковного“ и други висши цели Московска патриаршия е готова да се съгласи да бъде възстановена Галицката митрополия, която е съществувала през 14 век в състава на Константинополската патриаршия и никога не се е присъединявала към Москва. При разделянето на Жечпосполита в края на 18 век, когато значителна част от Украйна преминава към Москва, цялата Галицка митрополия вече е била униатска. От нея Москва откъсва само Волин и Беларус, които, в строгия смисъл на думата, не спадат исторически и географски към Галичина. В наши дни повечето енории на УПЦ-КП и УАПЦ са именно в западните области на Украйна, докато там броят на енориите на УПЦ-МП е малък (ако не броим Волин и отчасти Задкарпатието). В „покайното“ писмо на предстоятеля на УАПЦ до Руския патриарх се изразяваше именно готовност да се откаже от енориите в централната и източната част на Украйна и да се съсредоточи в западните епархии. Наистина, УПЦ-КП сега е набрала значителна сила и в центъра на страната, по-конкретно в Киевска област, затова няма да може да се прокара точна „каноническа граница“ по административното деление на западно-украинските области.
Затова разглежданият вариант се нарича „комбиниран“. Той съчетава предаването на Константинопол на Галицка митрополия с „естонски вариант“ върху останалата територия на Украйна, където ще съществуват паралелно канонични структури на Московската и на Константинополската патриаршия. От друга страна, не е възможно да си представим влизането на Почаевската лавра, например, със зависимите от нея православни региони на Волин. А Почаевската лавра, между другото, е разположена в самия център на „галичинската“ Тернополска област. Следователно, елементите на „естонския вариант“ са неизбежни и вътре в Галицката митрополия на Константинополската патриаршия. Просто официално ще се смята, че Киевската митрополия е „канонична територия на Московска патриаршия“, а Галицка митрополия – „канонична територия на Константинополската патриаршия“, макар че „временно“ каноничните структури на двете патриаршии ще действат в цялата територия на Украйна.
Московската пропаганда с охота ще представи това „разделяне на Украйна“ като поредна мъдра крачка на Москва за „раздробяването на Малорусия“. Тази пропаганда и преди често твърдеше, че Москва е готова да предаде запада на Украйна на Полша и останалите страни от НАТО, при условие, че те се съгласят на анексията на югоизточна Украйна от Москва. И ето, Московска патриаршия пристъпи към реализирането на този „коварен план“... Едновременно ще викат: „мы своих не сдаем“ и ще показват Почаевската лавра като убедителен пример за присъствието на Москва на територията на Галицка митрополия. „Православната общественост“, след кратко объркване, ще преглътне тази пропаганда.
Но този мирен компромисен вариант не е единствен. Както казахме вече, в Московска патриаршия е силна „партията на войната“. И тя е готова да стигне до пълен разрив с Константинопол и глобално преразпределяне на православния свят. В рамките на този проект се провеждат визитите на патриарха в Румъния, България, Сърбия, а сега се подготвя в Албания – при щедро раздаване на подаръци (или заплахи) на местните „бедстващи църкви“. Проблемът е единствено там, че Москва разгръща този свой план твърде бавно и оскъдно. Тя няма да успее докрай „да подготви плацдарма“, ако Константинопол внезапно реши да удари през май. И тук отново е възможен „естонският сценарий“: Москва ще бъде принудена да прекъсне общение с Константинопол, ще започне нов „женевски процес“ и цивилизовано разделяне на енориите. И всичко би било добре, ако не беше непредсказуемостта на сегашното кремълско ръководство. Със своето маниакално желание да заплашва то може да провали всеки „женевски процес“ в най-неподходящия момент. А ако западните политически ръководства вече признаха за „токсично“ общуването с толкова непредсказуем партньор, то защо да не може до същите изводи да стигне и прозападното църковно ръководство, налагайки на Москва своите специфични „санкции“?...
Със съкращения от: Кредо.ру
