Валя Червеняшка е от Бяла Слатина. Арестувана е на 9 февруари 1999 г. в Бенгази, където работи в болницата "Ал Фатах". Въпреки мъченията в хода на следствието тя не подписва самопризнания. В момента работи в болницата в Бяла Слатина. Българските медицински сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропулу, Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и палестинският лекар с българско гражданство Ашраф ал-Хаджудж стъпиха на българска земя на 24 юли миналата година. Те бяха арестувани в Бенгази на 9 февруари 1999 г. В затворите в Либия прекараха общо 2755 дни. Месец преди освобождаването им висшият църковен клир в присъствието на хиляди богомолци отслужи молебен за тяхното освобождаване. За целта в храм-паметника "Св. Александър Невски" специално бяха докарани трите чудотворни икони на св. Богородица от Рилския, Троянския и Бачковския манастир.
- След освобождаването ви на 24 юли миналата година, а и преди това, ти и останалите заложнички на Кадафи станахте известни по неволя. Свикна ли вече с медийното внимание?
- Да, свикнах. Не ми прави впечатление. Отначало се натоварвах. Никога не съм искала въпросите предварително. Разказвам всичко спонтанно и така, както го чувствам.
- Видях, че взе причастие на Великден, кога се причасти за първи път и защо реши да го направиш?
- От четвъртата година в затвора започнах да постя и да взимам причастие. Може би ми подействаха либийките затворнички, които са много вярващи. Всяка година те спазват постите по време на Рамазана. Учудвах им се. С времето започнах да уважавам тяхната религия. Аз имах здравословни проблеми. Първия път преди пет години започнах с пост само през последната седмица преди Рождество. Следващите бяха Великденските пости. Бяха дълги, 53 дена, но въпреки това ги издържах до края. И се почувствах добре, отоците ми изчезнаха, здравето ми се подобри. Така започнах. В тежките условия здравето се оказа от решаващо значение. В затвора идваше свещеникът от гръцката църква. Той ни изповядваше и причастяваше. Тогава усетих, че Господ ще ми помогне.
И тогава, около 40 дни след завръщането ни, отиваме аз, Нася и дъщеря ми Тони в манастира "Св. Параскева" над Банкя. То е едно схлупено манастирче. Като влизаш вътре, те посреща един такъв приятен мирис на тамян, на свещи. С влизането в това свято място, в тази малка църква, с усещането на тази особена миризма все едно че от мен се свлече нещо огромно, нещо тежко. Просто падна от мен точно в този миг. Олекна ми. Запалихме свещи, поседяхме малко. На излизане разказах на другите как съм се почувствала. Че душата ми се завърна и се освободи. След това животът ми се върна към нормалния ритъм, към всичко познато, започнах си домакинската работа, работата в болницата, вече ми беше по-спокойно. Вярата много често ме кара да изпитвам чувства, които не мога да обясня с думи. Знам, че Богородица ми помогна и затова си нося медалион с нейния образ.
- Да, свикнах. Не ми прави впечатление. Отначало се натоварвах. Никога не съм искала въпросите предварително. Разказвам всичко спонтанно и така, както го чувствам.
- Видях, че взе причастие на Великден, кога се причасти за първи път и защо реши да го направиш?
- От четвъртата година в затвора започнах да постя и да взимам причастие. Може би ми подействаха либийките затворнички, които са много вярващи. Всяка година те спазват постите по време на Рамазана. Учудвах им се. С времето започнах да уважавам тяхната религия. Аз имах здравословни проблеми. Първия път преди пет години започнах с пост само през последната седмица преди Рождество. Следващите бяха Великденските пости. Бяха дълги, 53 дена, но въпреки това ги издържах до края. И се почувствах добре, отоците ми изчезнаха, здравето ми се подобри. Така започнах. В тежките условия здравето се оказа от решаващо значение. В затвора идваше свещеникът от гръцката църква. Той ни изповядваше и причастяваше. Тогава усетих, че Господ ще ми помогне.
- Има ли конкретна личност, човек, който е оказал решаваща роля да започнеш да се причастяваш и да вярваш?
- Аз си мисля, че ми повлия моята приятелка Мабрука, тя е либийка, мюсюлманка. И досега си говорим с нея. Остават є още две години в затвора, осъдена е за убийство на 15 години. Убила е с нож един мъж, който я е преследвал и тормозил. Тя е изключителен човек. Виждах вярата у нея и това ми повлия по някакъв начин.
- Как се справяш със злобата и неразбирането у хората, много хора не разбират правилно всичко, което се е случило?
- Забелязвам много злоба и завист у хората. Това е характерна българска черта. Докато бяхме в затвора, ни подкрепяха, голяма мъка беше. Дойдохме си, вече сме свободни, няма го онова тегло. Но започна друго - завист и злоба. Чуваме ги често тези приказки - те им дадоха това, те им дадоха онова... А какво ни дадоха? Стремя се да не обръщам внимание и да съм над тези неща, но не всеки път успявам.
Нася е по-чувствителен характер. Веднъж се наредила на една опашка за лук. Поискала два килограма. И зад нея някакъв пенсионер започнал да вика към продавачката „Вземи є двойно на тази! Вземи є двойно! Заради тях ни намалиха пенсиите!" Обаче съм получавала и продължавам да получавам много писма, в които ме подкрепят и окуражават. Дори ни посвещават стихотворения. И това донякъде ми помага да съм над злобата. За толкова години в затвора се научих да ценя дребните неща.
- Имаш ли спомени от най-тежкия осемгодишен период в живота ти, които са ти мили и си ги спомняш с добро чувство? Има ли нещо добро, което ще запомниш от този период въпреки многото лошо?
- Не искам да имам спомени за лошите моменти. Много от добрите моменти са свързани с тази моя приятелка Мабрука, за която споменах. Другите добри спомени са свързани с децата в затвора. Те там се раждаха. Либийките раждаха в затвора и вътре беше като детска градина. Тези деца поддържаха духа ми. В грижите си за тях по някакъв начин забравях всичко друго и времето минаваше неусетно. След година и два месеца из полицейските участъци, след боя, разпитите, мъченията ни събраха петте заедно в затвора Джудейда в женското крило и ни сложиха в специални килии за провинили се. Аз и Валентина бяхме в една килия метър и петдесет на метър и петдесет. Валентина е дребна жена, но дори тя не можеше да легне по диагонал.
- Аз си мисля, че ми повлия моята приятелка Мабрука, тя е либийка, мюсюлманка. И досега си говорим с нея. Остават є още две години в затвора, осъдена е за убийство на 15 години. Убила е с нож един мъж, който я е преследвал и тормозил. Тя е изключителен човек. Виждах вярата у нея и това ми повлия по някакъв начин.
- Как се справяш със злобата и неразбирането у хората, много хора не разбират правилно всичко, което се е случило?
- Забелязвам много злоба и завист у хората. Това е характерна българска черта. Докато бяхме в затвора, ни подкрепяха, голяма мъка беше. Дойдохме си, вече сме свободни, няма го онова тегло. Но започна друго - завист и злоба. Чуваме ги често тези приказки - те им дадоха това, те им дадоха онова... А какво ни дадоха? Стремя се да не обръщам внимание и да съм над тези неща, но не всеки път успявам.
Нася е по-чувствителен характер. Веднъж се наредила на една опашка за лук. Поискала два килограма. И зад нея някакъв пенсионер започнал да вика към продавачката „Вземи є двойно на тази! Вземи є двойно! Заради тях ни намалиха пенсиите!" Обаче съм получавала и продължавам да получавам много писма, в които ме подкрепят и окуражават. Дори ни посвещават стихотворения. И това донякъде ми помага да съм над злобата. За толкова години в затвора се научих да ценя дребните неща.
- Имаш ли спомени от най-тежкия осемгодишен период в живота ти, които са ти мили и си ги спомняш с добро чувство? Има ли нещо добро, което ще запомниш от този период въпреки многото лошо?
- Не искам да имам спомени за лошите моменти. Много от добрите моменти са свързани с тази моя приятелка Мабрука, за която споменах. Другите добри спомени са свързани с децата в затвора. Те там се раждаха. Либийките раждаха в затвора и вътре беше като детска градина. Тези деца поддържаха духа ми. В грижите си за тях по някакъв начин забравях всичко друго и времето минаваше неусетно. След година и два месеца из полицейските участъци, след боя, разпитите, мъченията ни събраха петте заедно в затвора Джудейда в женското крило и ни сложиха в специални килии за провинили се. Аз и Валентина бяхме в една килия метър и петдесет на метър и петдесет. Валентина е дребна жена, но дори тя не можеше да легне по диагонал.
Никак не можехме да легнем. Лягахме с вдигнати крака на стената. Когато отвориха вратата да ни донесат храна, всички затворнички се струпаха да видят кои са убийките. Изпаднах в ужас от тази тълпа. И в този миг влизат две деца, бели, хубави. Прииска ми се веднага да ги прегърна. Едното от тях беше към тригодишно. Дойде до мен и се хвърли на врата ми да ми се радва. Прегърнах го и го питам как се казваш, държах го на ръце, то ми се усмихва и се гушка в мен. В това време другите затворнички предупреждават майката на детето да дойде да се намеси, защото едната от убийките държи детето є. Майката като влезе и видя картината, мен с усмихнатото дете на ръце, възкликна „Не може да бъде тази жена да е убила! Тези хора не са убийци!" Много хубави и добри моменти съм имала с децата там. По едно време всички деца знаеха само моето име. Имаше едно момченце, Мохамед, майка му ни го подаваше през прозореца на килията, от височина два метра, ние се покатервахме, за да го поемем. Беше родено недоносено, мъничко като мишле. Ние му се порадваме, погледаме го и є го върнем. Тези деца ме поддържаха, да знаеш, че в целия този ад, в този ужас там живеят тези малки, невинни създания, те са искрени, при тях няма фалш, нищо лошо не можеш да очакваш от тях, това ме крепеше.
- Българите „по принцип" се водят православни, но една прекалено голяма част от хората вярва във всякакви суеверия - магии, уроки. Каква е според теб причината християнството и Христос да не бъдат разбрани правилно?
- До голяма степен това според мен е от възпитанието. Така бяхме възпитавани. Христос и вярата в Бог бяха отричани. И аз днес много неща не знам. Когато нещо ме интересува и искам да разбера повече, се допитвам до отец Тодор, свещеника в Бяла Слатина.
- Промени ли православието нещо в живота ти, усещаш ли някаква разлика, откакто стана по-църковен човек? Има ли чудеса в живота ти?
- Вярата, постът и причастяването ме промениха физически. Укрепнах здравословно. И друго съм забелязала. По време на пост не бива да се караш с никого, не бива да обиждаш, да завиждаш. В такива периоди се стремя да не влизам в разпри. Дъщеря ми Гергана, докато бяхме в затвора, често ходела заедно с дъщерята на Снежана в манастира "Свети Мина" край София. Другата ми дъщеря Тони също е посещавала манастира и други църкви. Спомням си, когато се завърнахме от Либия, бяхме много неориентирани, не знаехме къде се намираме и какво се случва. Срещнахме се с психолозите. Бяхме в Бояна, децата ми предложиха да слезем да се разходим в градината. И аз започнах да се тревожа - ще ни разрешат ли, няма ли да питаме някого преди това, как така ще излезем, това затворническо мислене ми тежеше дълго време. Все исках да питам някого дали мога да направя каквото и да било, бях свикнала да искам разрешение. Тогава психолозите ни предупредиха, че ще имаме много семейни проблеми, разочарования. Така и стана. Психолозите ни разказаха една поучителна приказка, от която изводът беше, че когато пътуваш нанякъде, трябва след това да си отпочинеш малко, за да те догони душата ти.
- Българите „по принцип" се водят православни, но една прекалено голяма част от хората вярва във всякакви суеверия - магии, уроки. Каква е според теб причината християнството и Христос да не бъдат разбрани правилно?
- До голяма степен това според мен е от възпитанието. Така бяхме възпитавани. Христос и вярата в Бог бяха отричани. И аз днес много неща не знам. Когато нещо ме интересува и искам да разбера повече, се допитвам до отец Тодор, свещеника в Бяла Слатина.
- Промени ли православието нещо в живота ти, усещаш ли някаква разлика, откакто стана по-църковен човек? Има ли чудеса в живота ти?- Вярата, постът и причастяването ме промениха физически. Укрепнах здравословно. И друго съм забелязала. По време на пост не бива да се караш с никого, не бива да обиждаш, да завиждаш. В такива периоди се стремя да не влизам в разпри. Дъщеря ми Гергана, докато бяхме в затвора, често ходела заедно с дъщерята на Снежана в манастира "Свети Мина" край София. Другата ми дъщеря Тони също е посещавала манастира и други църкви. Спомням си, когато се завърнахме от Либия, бяхме много неориентирани, не знаехме къде се намираме и какво се случва. Срещнахме се с психолозите. Бяхме в Бояна, децата ми предложиха да слезем да се разходим в градината. И аз започнах да се тревожа - ще ни разрешат ли, няма ли да питаме някого преди това, как така ще излезем, това затворническо мислене ми тежеше дълго време. Все исках да питам някого дали мога да направя каквото и да било, бях свикнала да искам разрешение. Тогава психолозите ни предупредиха, че ще имаме много семейни проблеми, разочарования. Така и стана. Психолозите ни разказаха една поучителна приказка, от която изводът беше, че когато пътуваш нанякъде, трябва след това да си отпочинеш малко, за да те догони душата ти.
И тогава, около 40 дни след завръщането ни, отиваме аз, Нася и дъщеря ми Тони в манастира "Св. Параскева" над Банкя. То е едно схлупено манастирче. Като влизаш вътре, те посреща един такъв приятен мирис на тамян, на свещи. С влизането в това свято място, в тази малка църква, с усещането на тази особена миризма все едно че от мен се свлече нещо огромно, нещо тежко. Просто падна от мен точно в този миг. Олекна ми. Запалихме свещи, поседяхме малко. На излизане разказах на другите как съм се почувствала. Че душата ми се завърна и се освободи. След това животът ми се върна към нормалния ритъм, към всичко познато, започнах си домакинската работа, работата в болницата, вече ми беше по-спокойно. Вярата много често ме кара да изпитвам чувства, които не мога да обясня с думи. Знам, че Богородица ми помогна и затова си нося медалион с нейния образ.
Валя Червеняшка е от Бяла Слатина. Арестувана е на 9 февруари 1999 г. в Бенгази, където работи в болницата "Ал Фатах". Въпреки мъченията в хода на следствието тя не подписва самопризнания. В момента работи в болницата в Бяла Слатина. Българските медицински сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропулу, Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и палестинският лекар с българско гражданство Ашраф ал-Хаджудж стъпиха на българска земя на 24 юли миналата година. Те бяха арестувани в Бенгази на 9 февруари 1999 г. В затворите в Либия прекараха общо 2755 дни. Месец преди освобождаването им висшият църковен клир в присъствието на хиляди богомолци отслужи молебен за тяхното освобождаване. За целта в храм-паметника "Св. Александър Невски" специално бяха докарани трите чудотворни икони на св. Богородица от Рилския, Троянския и Бачковския манастир. 











