Който е очаквал изненади от проведения в Рилския манастир Църковно-народен събор, е останал излъган. Останали са излъгани и онези, които са очаквали този събор да положи началото на модернизацията на БПЦ, закъсняла с 20 години. Под модернизация разбирам не промяната на църковното предание и Христовото благовестие, а правилата на функциониране на църквата в днешния ден. Разбира се, че те не са същите, каквито са били по времето на Вълко Червенков, преди Втората световна война, по времето на св. Патриарх Евтимий...
Когато през годините хората искаха църквата да говори разбираемо и на съвременен език, те не искаха да бъде променяно Христовото благовестие. Клириците обаче, които не бяха подготвени за промяна, т.е. за активно служение, подменяха въпроса и обвиняваха хората в некомпетентност и нежелание да спазват църковните канони. За голямо съжаление трябва да кажем, че за мнозина от висшите клирици на родната ни църква времето на комунизма, когато християнската проповед беше забранена, беше далеч по-уютно и удобно. Те изпълняваха ролята на фасада, която да прикрива репресиите на атеистичния режим и дълго след падането на Берлинската стена не можаха да се отърват от този манталитет.
Може да се каже, че БПЦ се опита да стартира реформата най-късно от всички останали социални реформи. Защо употребявам думата „се опита" ще стане ясно малко по-късно, но сега трябва да кажа, че тази реформа всъщност трябваше да предхожда всички останали. Тя засяга духовния живот и духовното лидерство в България. И ако разговорът за промяната, за краха на комунизма, за свободата и за новите правила на новия обществен живот бяха започнали оттам, днес нещата щяха да изглеждат може би далеч по-добре. Но обикновено, както става в България, всичко е наопаки. Уродливото се смята за красиво, болното за здраво, краят - за начало и т.н.
Близо двайсет години трябваха на БПЦ, за да започне разговор за елементарните неща, които трябва да отпаднат от устава й, както и за по-важните, които трябва да бъдат променени. На този събор силите стигнаха само за първото. От устава отпаднаха чисто стилистично звучащи нелепости, обвързващи църквата с комунистическия режим. Нека пак кажем, че от 18 г. техния смисъл го няма, но манталитетът и духът на обвързаност не се е променил. Може би забравих да вметна, че уставът на БПЦ е нещо като конституцията за държавата. На базата на този устав църковният организъм функционира в конкретни условия и конкретна историческа следа. Той може и трябва да бъде променян, за да бъде църквата адекватна на времето, в което живеем.
Много надежди се възлагаха този устав да бъде така променен, че хаосът, който цари в организацията на църковния живот, най-после да приключи. Впрочем и досегашният устав много често не беше спазван от висшите клирици, а надеждите, свързани с този събор, бяха, че водачите на БПЦ най-после ще се вземат в ръце и ще започнат да водят смислен, организиран и активен живот. Нищо подобно. Този проект за конституция на българската църква - уставът, който трябваше да бъде гласуван, бе раздаден на делегатите буквално в навечерието на събора. Те бяха изправени пред абсурдната ситуация да гласуват нещо, което нито са обсъждали, нито дори са прочели докрай. На този подход биха завидели и най-обиграните партийни ръководства, които знаят от опит, че който владее ключа към устава, владее партията. И колкото по-незапознати са делегатите на един конгрес с правилата, които ще гласуват, толкова по-добре и лесно ще бъде не само те, но и хората от цялата организация да бъдат манипулирани. Нещо подобно се опитаха да направят дядовците, организатори на събора, но за щастие не се получи - срещнаха отпора на делегатите. Така от трагично (при положение, че този устав, писан на коляно, бе приет изцяло сега), положението стана комично. Делегатите приеха няколко маловажни текста от него и оставиха основната част за октомври, когато ще се проведе втората част на Църковно-народния събор. До 10 юли всички трябва да дадат своите предложения за промените в проектоустава. Работа, която трябваше да бъде свършена няколко месеца преди днешния ден. За журналистите, разбира се, най-интересна бе интригата около избора на патриарх, но не бих казал, че тя е най-важната. Всички важни текстове, които уреждат живота на църквата, ще бъдат разглеждани и приемани през октомври. Например статутът и заплатите на свещениците, статутът на църковните настоятелства, както и начинът, по-който църквата ще се разпорежда със своите имоти. Тема, която е привличала и привлича към църквата фигури като покойния Илия Павлов и Слави Бинев.
Впроч присъствието на последния не предизвика реакция у клирици и делегати на събора, което за пореден път показа високата им степен на търпимост към безобразията, вършени в църквата. Най-важният извод от този събор според мен обаче не звучи много оптимистично. Въпреки призива на някои митрополити за единство, тенденцията за разделение в самия църковен организъм се задълбочи. Това стана след направените и приети предложения квотата на миряните при избор на патриарх да бъде намалена, както и да отпаднат представителите на богословските факултети в страната. Направено е било предложение да отпадне изцяло текстът, според който миряни от енориите могат да избират своите свещеници. Този текст по парадокс присъства от времето на комунизма, макар че не се спазваше и до днес. Въобще противопоставянето на клирици и миряни, на вътрешни и външни за църквата хора стигна своеобразен връх, и то на събор, който би трябвало според църковната практика да се провежда в дух на единомислие.
Тенденцията на някои от владиците да се изживяват като своеобразен феодален елит, който има правото да се разпорежда с живота и имотите на БПЦ, бе засилена и дори бе направен опит да бъде официализирана чрез текстове като следния: "В същото време трябва да имаме предвид факта, че в древната църква миряни не са участвали във вселенските и поместните събори. Досегашният цялостен опит на църквата и конкретно от изминалия период след промените в България ни показа колко пагубна е некомпетентната намеса в църковните дела от страна на миряни.." Цитираният текст, залегнал в увода на проектоустава, издава не само богословска и историческа некомпетентност, но и агресия спрямо една пълноправна част от църковния народ.
Дълбоко в себе си в своята същина църквата е демократичен организъм и дори нещо повече от това. Когато Христос измил краката на учениците си, Го е направил не заради красотата и сантименталността на един впечатляващ жест, а за да им покаже колко важни са всички те в промислителния спасителен план на Неговия Отец. Независимо от различните им качества, професии, социален статус, че дори и близост до Него (знаем от Евангелието, че Христос е имал любим ученик). Мнозинството от българските владици са много-много далеч от подобно разбиране. Те продължават да гледат на българската църква като на своя собственост, въпреки че мнозина от тях са избрани от комунистическата власт и представляват тежък компромис за чистотата на българското църковно предание. За съжаление има и по-млади, като пловдивския митрополит Николай, които също страдат от подобни властови амбиции.
Добрата новина е, че на този събор този манталитет все пак срещна някакъв отпор. Решението за отлагане говори, че в църквата ни все пак има някакъв живот и критична маса от църковни хора, които стават все повече и повече. И накрая само ще добавя, че едно от събитията на този събор бе журналистическата активност и то не от познатите медии, а от специализирани църковни електронни издания. Благодарение на сайта Двери проектоуставът стана достояние дори и на част от делегатите на събора. Също там се проведе много сериозна и задълбочена дискусия по неговите точки, което май не се е случвало никога в новата история на българската църква. Мисля, че работата на колегите от www.dveri.bg бе събитие не само за църковния живот, но и за българската журналистика, което е част от малкото, но все пак добри новини.
