Легендите живеят дълго, дори се мислят за безсмъртни поради способността им да възраждат своя смисъл. Те подаряват на всяка епоха ново тълкуване и все пак запазват своята тайнственост. Това важи напълно и за великденската символика.
Източното православие вижда във Възкресението своето най-светло празненство. Такава философия подхожда на изгрева. И така, скрили в шепите си горящите свещички на надеждата, ортодоксалните християни продължават вече две хилядолетия да се поздравяват със съобщението, че Христос е възкръснал. Защо? Нима още не сме повярвали ние, които се наричаме вярващи. И в нашия хилядолетен отговор "Во истине" трепти нещо неуверено. Какво да се прави? Така е било и така ще бъде. Дори когато след възкресението си Христос се появява на апостолите, те не вярват на очите си. А тъй нареченият Тома Неверни при второто появяване на Учителя иска да бръкне в раните му от разпятието, за да се убеди. Тома Неверни умира като мъченик, проповядвайки Христовото учение на дивите парти. Той не възкръсва, но остава да се укрива у всекиго от нас.
В последно време виждаме как се пръскат много сили и средства за компрометиране на някои от фундаменталните легенди на християнството. Особено ме порази един филм, въоръжен с всички най-нови аргументи на историческата наука, който разследваше кой е виновникът за осъждането и разпятието на Христос.
Кой и кога откри убиеца на Джон Кенеди? Кой откри сигурния убиец на Улоф Палме? Кой откри убиеца на Беназир Бхуто? Разследванията още се лутат в мъгляви догадки. Но правосъдните достойнства на САЩ или на Швеция, или на която и да било независима страна не са допуснали някой да се съмнява в тях. Обаче разследването на римското правосъдие от времето на Пилат Понтийски продължава да бъде актуално и безнаказано и целите стават все по-прозрачни. Главните заподозрени за осъждането и убийството на невинния Христос са известни, но вината продължава да блуждае между тях.
Предателят Юда плува в някаква нова романтична светлина. Изглежда, че модерният свят се сдоби с много по-мащабни предателства и предатели, та Юда взе да бледнее. Дори тайно евангелие му намериха. Неочаквано силна защита "науката" дава на Каяфа. Този най-отвратителен образ, който подбужда римския съд, а по-късно и получава възможността да линчува Христос, всъщност имал основание да прави всичко това, защото били накърнени неговите бизнес интереси. Освен духовен вожд той бил собственик на баните в Ерусалим, а по време на пасха в града се събирало огромно множество поклонници от всички краища на тогавашния свят. За да влязат в храма, те трябвало преди това да се изкъпят, съответно да си платят за услугата. Чрез своите проповеди Месията Христос разколебавал поклонниците в необходимостта да си харчат парите за баня. И този "конфликт на интереси" удрял Каяфа по джоба.
Вината на Пилат Понтийски за сметка на оневинените става все по-голяма. Измил си е ръцете той, но не е защитил Христос, а е можел да реши въпроса с една дума, с едно мръдване на пръста - мит или немит. Така е оставил вината да тежи на други цели хилядолетия. И накрая идва неочакваният извод: главният виновник за съда и разпятието бил самият Христос. Той знаел какво се готви, каква участ го очаква, но вместо да бяга, вместо да се скрие, останал най-демонстративно. И в това самоубийство Юда е бил просто един негов помощник. Без да съм ревностен защитник на православието, почувствах тази версия като огромен цинизъм. Но какво да се прави, и от него може да се вземе поука.
Опитът на човешката душа отдавна е показал, че Вярата не може да бъде съдена от знанието, както и обратното. Никой не е спечелил от тяхното противопоставяне.
Тазгодишният Великден завършва една наистина страстна политическа седмица. Свежи трънени венци увенчаваха не само правителството, но всъщност и цялата тъй наречена нова политическа класа. А разбойниците останаха пак пожалени.
След фундаменталната книга на Тончо Жечев "Българският Великден" това заглавие стана символ на безкрайните страсти български. Но днес, когато в целия свят се осъзнава необходимостта от ново спасително възраждане на човешката цивилизация, ново възкресение на човека, завръщането на българската вяра и взаимно доверие се превръща в ежедневна необходимост за нас. Старата поговорка, че всеки ден не е Великден, би трябвало да се замени с друга - у нас днес като че ли е нужно всеки ден да бъде Великден. България трябва да възкръсва в сърцата ни всеки ден, а не веднъж в годината. От християнската легенда и от нашата варварска действителност съм научил, че за да ти повярват отново или за първи път, или завинаги, трябва да разрешиш да ти бръкнат в раните. Бих дал този съвет на политиците. Но Великден не е време за съвети, а за откровения.
Предателят Юда плува в някаква нова романтична светлина. Изглежда, че модерният свят се сдоби с много по-мащабни предателства и предатели, та Юда взе да бледнее. Дори тайно евангелие му намериха. Неочаквано силна защита "науката" дава на Каяфа. Този най-отвратителен образ, който подбужда римския съд, а по-късно и получава възможността да линчува Христос, всъщност имал основание да прави всичко това, защото били накърнени неговите бизнес интереси. Освен духовен вожд той бил собственик на баните в Ерусалим, а по време на пасха в града се събирало огромно множество поклонници от всички краища на тогавашния свят. За да влязат в храма, те трябвало преди това да се изкъпят, съответно да си платят за услугата. Чрез своите проповеди Месията Христос разколебавал поклонниците в необходимостта да си харчат парите за баня. И този "конфликт на интереси" удрял Каяфа по джоба.
Вината на Пилат Понтийски за сметка на оневинените става все по-голяма. Измил си е ръцете той, но не е защитил Христос, а е можел да реши въпроса с една дума, с едно мръдване на пръста - мит или немит. Така е оставил вината да тежи на други цели хилядолетия. И накрая идва неочакваният извод: главният виновник за съда и разпятието бил самият Христос. Той знаел какво се готви, каква участ го очаква, но вместо да бяга, вместо да се скрие, останал най-демонстративно. И в това самоубийство Юда е бил просто един негов помощник. Без да съм ревностен защитник на православието, почувствах тази версия като огромен цинизъм. Но какво да се прави, и от него може да се вземе поука.
Опитът на човешката душа отдавна е показал, че Вярата не може да бъде съдена от знанието, както и обратното. Никой не е спечелил от тяхното противопоставяне.
Тазгодишният Великден завършва една наистина страстна политическа седмица. Свежи трънени венци увенчаваха не само правителството, но всъщност и цялата тъй наречена нова политическа класа. А разбойниците останаха пак пожалени.
След фундаменталната книга на Тончо Жечев "Българският Великден" това заглавие стана символ на безкрайните страсти български. Но днес, когато в целия свят се осъзнава необходимостта от ново спасително възраждане на човешката цивилизация, ново възкресение на човека, завръщането на българската вяра и взаимно доверие се превръща в ежедневна необходимост за нас. Старата поговорка, че всеки ден не е Великден, би трябвало да се замени с друга - у нас днес като че ли е нужно всеки ден да бъде Великден. България трябва да възкръсва в сърцата ни всеки ден, а не веднъж в годината. От християнската легенда и от нашата варварска действителност съм научил, че за да ти повярват отново или за първи път, или завинаги, трябва да разрешиш да ти бръкнат в раните. Бих дал този съвет на политиците. Но Великден не е време за съвети, а за откровения.