Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (16 Votes)
1_44.jpgНовата година благоразполага към пробуждащи въпроси. Пробуждащи в буквалния смисъл, тоест за живота извън впечатленията и емоциите, извън капана на защитните илюзии на нашето “его”, на отпускащото илюзотворно ежедневие.

Всяка година с общо съгласие (днес вече общочовешко) се променя едно число – съгласувано отмерваме времето. Обаче макар и във века на войнстващ позитивизъм (когато изглежда нищо не е по-невъзможно от метафизиката) по хиляди начини новата година се пропагандира като реална промяна, а не като съгласувано отброяване. Очакваме “новата година” подобно на приказния ай-Василис (гръцкият дядо Коледа, бел. прев.) да ни донесе здраве, потребителско благополучие, успешни водачи, разтърсващи любови – магичното  преображение на действителността.

Може би именно преувеличението в пропагандата на илюзии поражда пробуждащите въпроси: какво наистина е времето? Съгласувано броене, но какво в действителност отброяваме? Живеем всичко като “поток” от преди към след, реалността като действено ставане, което поглъща миналото и безспирно ражда бъдеще. Реално броим времето не толкова с новогодията, колкото със самото си тяло: измерваме го с възрастването на детето в юноша, на юношата в зрял човек, с пулса, с жаждата, с постепенната умора, докосваме времето в незабележимото си тление, в бръчките, в сивите коси, в белите коси, измерваме го с липсите, които сее около нас смъртта.

“Боледува от времето всяко нещо”, каза Аристотел, “и както сме свикнали да казваме, времето разлага всичко и състарява всичко, не съхранява наученото, не носи младост, нито красота. Причина за тлението в живота е времето”. 25 века след Аристотел все още се борим с въпроса: какъв е всъщност този “поток” на промяната, независимо по какъв начин го отмерваме? Колко светлина успяха да хвърлят върху този енигматичен факт от нашия общ опит прогресът на науката, шеметният технологичен напредък на изследванията?

Океан е изписан на тази тема, сериозни и адекватни неща. Съзнателно подбирам днес само една добре написана книга на Ребека Голдщайн “Пленник на математиците”. Там четем:

“Айнщайн е вярвал, че неговата теория предава обективната природа на пространството и времето, което е много различно от човешкото субективно чувство за пространство и време. Ние възприемаме времето като непрестанно движение към една посока: то ни отдалечава от миналото и ни води по-близо до бъдещето. Обратно, в теорията на относителността времето не се движи, но като четвърто измерение е статично, както и пространството”.

Изглежда съществуват две възможни “позиции” спрямо действителността, които отвеждат и до два различни възгледа за времето. Първата се основава на действената връзка на човека с действителността, връзка не просто умствено-съзнателна, но реално осъществяване на битийната зависимост на човека от света: човек си набавя храна, кислород, материали за самозащитата и оръдията си. Това е една жизнена връзка, органично приспособяване и усвояване на света в телесната ипостас на човека – без тази връзка човек не може да съществува.

Втората “позиция” изхожда от “обективността” на Айнщайн: човешкият ум осмисля “безкрайния свят, който е независим от нас, хората, и стои изправен пред нас като голяма вечна енигма или предизвикателство да го разберем, поне отчасти, с мисълта си” (Голдщайн).

Тогава възприемаме времето като статично измерение на едно четириизмерно продължаване, свободно от всяка връзка на ставащото и отвъд въпросите, които поставя динамиката на връзката.

Главният от въпросите е защо жизнената връзка на човека със света се “овремява” като тление. След като представлява онтологична предпоставка за личната битийност на човека, същата тази връзка разтлява постепенно индивида – онова тление, което измерваме като време. Изглежда, че връзката на човека със света има своя “край” (което е главната й цел) вън или отвъд случването й; изглежда, че се стреми към една недостижима пълнота, към едно неосъществено “продължение” на живота.

Така времето отмерва нещо, което безспирно става и безспирно се отменя: динамичното осъществяване, но и “крайният” провал и разстройване на връзката на човека със света. Връзката се реализира като същностна динамика на живота и едновременно с това като неуспех на живота: като тление и свързване на битието с постоянната отвъдност на смъртта.

Във всеки случай не времето предхожда всичко останало като онтологичен автономен и обективен факт. Но фактът на връзката е предхождащ като начин на съществуване на творенията, движение на съ-относителност, което се измерва като време. И в случая на логичните същества връзката е не просто съгласуване на количествени и качествени различия или на необходимостта от взаимозависимости. Логичните същества живеем връзката си като единствено “поле”, където става възможна свободата от необходимостта, волевата различност от еднотипието на природата. Само в условията на връзка преодоляваме властта на еднотипните инстинктивни пориви, само чрез връзката човек може да съществува не като неразличим индивид на една природна еднотипност, но като личност: динамично действаща неповторимост и не-подобност.

Връзката позволява да бъде преодолян природният индивид, да бъде преодолян егоизмът, тоест позволява да се случи освобждаването от егото, любовта като упражняване на същностната свобода. И любовта, истината на ероса, не познава тлението на движението от предхождащото към следващото. Съхранява “сега” като продължителност. Може би еросният опит на това “сега” хвърля светлина върху загадката на времето.

* Понятието ерос е едно от фундаменталните в православното богословие. Божественият ерос е разгледан в дълбочина в трудовете на св. Симеон Нови Богослов. На църковно-славянски обикновено терминът се превежда с “рачение”. Божественият ерос не е синоним на любовта. Най-общо казано, еросът в трудовете на св. отци обозначава пламенно духовно желание за единение с Бога, завършващо с обожение. В човека е заложено желанието за еросна, същностна връзка с Бога, както и с друг любим човек, което се осъществява чрез излизане от себе си, тоест чрез преодоляване на егоизма. Поради грехопадението еросното желание между хората е помрачено от греховна страстност, а еросното влечение към Бога е силно затъмнено и изисква аскетично усилие, за да бъде освободено и осъществено. Неосъществяването на божествения ерос в човека е равносилно на духовна смърт (бел. ред.).

** Публикувано във в-к Катимерини, 30 декември 2007 г.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kqwh 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.