Новата година благоразполага към пробуждащи въпроси. Пробуждащи в буквалния смисъл, тоест за живота извън впечатленията и емоциите, извън капана на защитните илюзии на нашето “его”, на отпускащото илюзотворно ежедневие.
Всяка година с общо съгласие (днес вече общочовешко) се променя едно число – съгласувано отмерваме времето. Обаче макар и във века на войнстващ позитивизъм (когато изглежда нищо не е по-невъзможно от метафизиката) по хиляди начини новата година се пропагандира като реална промяна, а не като съгласувано отброяване. Очакваме “новата година” подобно на приказния ай-Василис (гръцкият дядо Коледа, бел. прев.) да ни донесе здраве, потребителско благополучие, успешни водачи, разтърсващи любови – магичното преображение на действителността.
Може би именно преувеличението в пропагандата на илюзии поражда пробуждащите въпроси: какво наистина е времето? Съгласувано броене, но какво в действителност отброяваме? Живеем всичко като “поток” от преди към след, реалността като действено ставане, което поглъща миналото и безспирно ражда бъдеще. Реално броим времето не толкова с новогодията, колкото със самото си тяло: измерваме го с възрастването на детето в юноша, на юношата в зрял човек, с пулса, с жаждата, с постепенната умора, докосваме времето в незабележимото си тление, в бръчките, в сивите коси, в белите коси, измерваме го с липсите, които сее около нас смъртта.
Втората “позиция” изхожда от “обективността” на Айнщайн: човешкият ум осмисля “безкрайния свят, който е независим от нас, хората, и стои изправен пред нас като голяма вечна енигма или предизвикателство да го разберем, поне отчасти, с мисълта си” (Голдщайн).
Тогава възприемаме времето като статично измерение на едно четириизмерно продължаване, свободно от всяка връзка на ставащото и отвъд въпросите, които поставя динамиката на връзката.
Главният от въпросите е защо жизнената връзка на човека със света се “овремява” като тление. След като представлява онтологична предпоставка за личната битийност на човека, същата тази връзка разтлява постепенно индивида – онова тление, което измерваме като време. Изглежда, че връзката на човека със света има своя “край” (което е главната й цел) вън или отвъд случването й; изглежда, че се стреми към една недостижима пълнота, към едно неосъществено “продължение” на живота.
Така времето отмерва нещо, което безспирно става и безспирно се отменя: динамичното осъществяване, но и “крайният” провал и разстройване на връзката на човека със света. Връзката се реализира като същностна динамика на живота и едновременно с това като неуспех на живота: като тление и свързване на битието с постоянната отвъдност на смъртта.
Във всеки случай не времето предхожда всичко останало като онтологичен автономен и обективен факт. Но фактът на връзката е предхождащ като начин на съществуване на творенията, движение на съ-относителност, което се измерва като време. И в случая на логичните същества връзката е не просто съгласуване на количествени и качествени различия или на необходимостта от взаимозависимости. Логичните същества живеем връзката си като единствено “поле”, където става възможна свободата от необходимостта, волевата различност от еднотипието на природата. Само в условията на връзка преодоляваме властта на еднотипните инстинктивни пориви, само чрез връзката човек може да съществува не като неразличим индивид на една природна еднотипност, но като личност: динамично действаща неповторимост и не-подобност.
Връзката позволява да бъде преодолян природният индивид, да бъде преодолян егоизмът, тоест позволява да се случи освобждаването от егото, любовта като упражняване на същностната свобода. И любовта, истината на ероса, не познава тлението на движението от предхождащото към следващото. Съхранява “сега” като продължителност. Може би еросният опит на това “сега” хвърля светлина върху загадката на времето.
* Понятието ерос е едно от фундаменталните в православното богословие. Божественият ерос е разгледан в дълбочина в трудовете на св. Симеон Нови Богослов. На църковно-славянски обикновено терминът се превежда с “рачение”. Божественият ерос не е синоним на любовта. Най-общо казано, еросът в трудовете на св. отци обозначава пламенно духовно желание за единение с Бога, завършващо с обожение. В човека е заложено желанието за еросна, същностна връзка с Бога, както и с друг любим човек, което се осъществява чрез излизане от себе си, тоест чрез преодоляване на егоизма. Поради грехопадението еросното желание между хората е помрачено от греховна страстност, а еросното влечение към Бога е силно затъмнено и изисква аскетично усилие, за да бъде освободено и осъществено. Неосъществяването на божествения ерос в човека е равносилно на духовна смърт (бел. ред.).
** Публикувано във в-к Катимерини, 30 декември 2007 г.