Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
petr_mesherinov.jpgНа 30 юли 1937 г. е подписана заповед на НКВД №00447 (двете нули пред номера на заповедта означават, че е дадена лично от Сталин). Тя слага начало на масовите репресии, които погубват живота на десетки милиони наши съотечественици. Трийсет и седма е самият пик на кръвопролитията. Тази дата се превръща в знакова. Как осмисляме трагичните страници от нашия живот? Какви изводи сме направили (и направили ли сме)? Предлагаме на читателите размишления по този повод.

 

През юни тази година в Москва се проведе конференцията „Актуални въпроси, свързани с преподаването на най-новата история и обществознание в общообразователните учреждения”. На 21 юни се състоя среща на участниците с президента на Русия В. В. Путин. На нея президентът каза: „Дайте да си спомним събитията от 1937 г., дайте да не забравяме за тях. Но и в други държави ги е имало, дори е било по-страшно. Във всеки случай не сме използвали ядрено оръжие по отношение на гражданското население. Не сме заливали с химикали хиляди километри и не сме хвърляли върху малка държава седем пъти по-голямо количество бомби, отколкото за цялата Велика отечествена война, както беше във Виетнам например. Не сме имали такива черни страници, като нацизма, да кажем. Та какво ли не  се е случвало в историята на всяка държава и на всеки народ! И не бива да допускаме да ни вменяват чувство за вина. Да помислят за себе си!”
Господин Путин се ползва с огромно доверие и поддръжка сред населението на нашата държава. Толкова висок рейтинг се основава и на това, че президентът, бидейки талантлив политик, умее ясно и концентрирано да изрази мнението, споделяно от народа. Цитираните думи на В. В. Путин не са изключение: към тази гледна точка се придържат твърде много жители на Русия. Заради това ще разгледаме приведения цитат, абстрахирайки се от личността и длъжността на автора му и отнасяйки се към него именно като към популярна обществена идея.

За съжаление първото, което се набива на очи, е почти детската безотговорност. „Разбира се, няма да забравяме; но при другите е още по-лошо! В сравнение с другите ние сме направо ангели и няма за какво да ни вменяват чувство на вина!” Като илюстрация на тезата, че „другите са по-лоши”, са изброени злодействата на самите тези „други”. Но всички изброени злодейства са военни престъпления. Безусловно те са ужасни. Но още по-ужасно е масовото изтребване на собствения народ, което не е било при „другите”, а в нашата държава. Всяко нормално, непревзето нравствено чувство не може да не отчете, че убийствата и издевателствата над собствените деца и родители са много по-престъпни, отколкото жестокостта, безчовечността и огромното насилие по време на война. Масовият, изкуствено предизвикан глад през 20-те и 30-те години. Унищожаването на руското селячество. Непрекъснатите репресии. ГУЛаг. Депортацията на народите. Полигонът, на който под командването на маршал Жуков се е изпробвало действието на ядрено оръжие върху нищо неподозиращите обикновени воински подразделения... И много, много друго в сравнение с което, извинете, би избледнял и Виетнам. През ХХ в. само Пол Пот в Кампучия е унищожавал народа си толкова целенасочено и интензивно. Действително, “дайте да не забравяме за това”.

Да, у нас нямаше нацизъм. Нацизмът е нечовешки и престъпен режим, човеконенавистна идеология. Но у нас имаше болшевизъм – режим не по-малко нечовешки и престъпен, който в добавка формира такъв народен манталитет, че ни предстоят още много десетилетия, преди да се избавим от него.

Впрочем тук не е вярна общата методологична постановка на въпроса: та нали става дума за родната ни история. Тя, разбира се, трябва да бъде разглеждана в световен контекст. Но би било странно, ако, да кажем, учебникът по история на Русия описва подробно детайлите на същата тази война във Виетнам и много кратко, с обтекаеми думи, на половин страничка споменава за ГУЛаг със задължителната забележка, че на фона на зверствата на американската военщина нашите лагери са били много хуманни и исторически необходими.
  
По-нататък. Президентът Путин е православен човек. Нашето общество също е православно. Във всеки случай непрекъснато убеждаваме себе си в това. Президентът, както вече казах, блестящо чувства и изразява мнението на народа. Да разгледаме в нашия пример каква оценка на историческите събития се получава от страна на „общественото Православие”. Уви, тя е много своеобразна: лишена е напълно от покаяние. Всъщност вместо него излизат самооправдание и прехвърляне на вината на другите, които не само че са по-лоши от нас, а и ни вменяват нещо си! Нека да помислят за себе си!

Но да помислим и ние за себе си. Какво представлява „покаянието” в дадения контекст? Разбира се, че не е истерично „обвинение” към себе си за това, което не си извършил, наподобяващо призивите на някои „ревностни” към днешните хора да се покаят за личния си грях за убийството на царското семейство. Съгласете се, че ситуацията ще е нелепа, когато на изповед човек се покайва за масовото изтребване на съотечествениците си в това време, когато него още не го е имало на света. Общественото покаяние се различава от личното, от църковното Тайнство, то започва с това, както неведнъж е говорил патриарх Алексий, да наречеш нещата с техните имена: грехът е грях, убийството – убийство, мерзостта – мерзост. Такова покаяние не може да се случи без осмислената от народа обществена вина. Това осмисляне, разбира се, не е нужно да бъде „комплекс” за вина, а трезв и истински поглед към своята история. Обществото е длъжно ясно да осъзнае, че периодът от 1917 г., ако не до 1980 г., то във всеки случай до 1953 г., е нравствено престъпен за целия народ (вярващите хора употребяват думата „греховен”); че никакви победи и достижения не могат да оправдаят братоубийството; че ръководителите на народа от този период са огромни престъпници пред историята; че възхвалата им и тази на делата им са не само нравствено, но и криминално наказуемо деяние. Учебниците по история трябва да описват събитията именно от такава гледна точка; политиците, не само славословещи съветското време, но дори и просто съгласни с това, че към него могат да бъдат приложени думите „нравствена норма”, не бива да бъдат политици. Всички паметници на палачите трябва да бъдат демонтирани; градовете, селата, улиците, спирките на метрото и други места, носещи имената им, да се преименуват. Необходима е съответна възпитателна работа, започвайки от училището, подобна на тази, каквато се е случила в постнацистка Германия. Само когато за всяко руско семейство стане достоверно ясно (както това, че тревата е зелена, а небето – синьо), че Сталин е човекоядец, у обществото ще се появи шансът да не се страхува от своята история, да не я преиначава, да не лъже себе си, а да оздравее нравствено и да се движи напред... Но мисля, за всички е очевидно, че това е утопия. По данни от социологическите проучвания до 40% от населението смята, че ролята на Сталин е положителна за нашата история.
 
Стана ясно, че на поставения в началото въпрос – какви изводи е направило обществото по отношение на събитията от 1937 г. – отговорът е неутешителен. Общественото съзнание все повече и повече е склонно да осмисля тези събития от антиетична гледна точка, да умалява мащабите им, да ги оправдава с някакви „икономически необходимости” и „политически целесъобразности”. И дори такава ужасна национална трагедия дава повод за любимото ни занятие – търсене на „врагове”, които, оказва се, ни натрапват размисли за собствената ни история не в парадно-барабанен стил, а в съвършено чуждото и ненужно на Русия „чувство за вина”...

***

Но мене много повече ме вълнуват процесите, случващи се в нашата Църква. Как днешната църковна действителност се отнася към разглеждания период от отечествената ни история?
  
У нас е прието да се счита, че прославяйки новомъчениците, Църквата е изразила отношението си към тях. Дръзвам да кажа, че такова „заявяване на позициите” е напълно опосредствано и пасивно и е много недостатъчно. Според мене прославата на новомъчениците задължително трябва да е съпроводена с активно пастирско усилие (в момента напълно отсъстващо), насочено към това да се даде честна нравствена и евангелска оценка на времето, което е убило новомъчениците и, главното, да изясни причините и последствията от това време, които до този момент се проявяват, а и в много отношения определят нашия (в това число и на Църквата) живот. Без това усилие се получава така, че новомъчениците са отделно сами за себе си, а Църквата (тоест ние) също е сама за себе си. Без това усилие известен мисионер може да говори в предаване на едно православно радио: „С времето облика на Сталин все повече и повече се просветлява.” Без това просветление вече покойният протойерей (получил, между другото, от съветската власт всичко по „пълна програма”) може да пише: „Аз, като православен християнин, низко се кланям на Сталин”... Мнозина в нашата Църква споделят тези чудовищни възгледи. Струва ми се, че вече на православните, като минимум, трябва да им е срамно пред паметта на милионите без вина погинали хора..., но с нас се случва някаква аберация на съвестта. Дори и немалко свещеници (а след тях и паствата им) възвеличават Сталин като национален, че и църковен „герой” и едва ли не оправдават репресиите, говорейки: е да, унищожени са няколко десетки хиляди (милионите, разбира се, са ги измислили враговете...), но навярно така е трябвало, няма какво да се направи, иначе Русия нямаше да устои... Мисля, че ако се зададе на руските православни въпросът – положително ли се отнасят към Сталин и делата му, то резултатът ще бъде по-висок от тези 40%, които са пресметнали социолозите.
  
Прякото следствие от това е, че новомъчениците (моля, с изключение на царското семейство, но това е отделен разговор) малко се почитат от църковния народ. Единичните акции не влизат в сметките. За пример – сравнете отношението на православните към Дивеевската канавка и Бутовския полигон: канавката е преимуществено почетена, тя, значи, е по-важна. Сравнете количеството на поръчаните в който и да е храм молебени за блажената Матрона Московска и, да кажем, за св. Патриарх Тихон, митрополит Петър Крутицки или Кирил Казански.
  
Неотдавна на изключително представителната кръгла маса на вестник „Литературная газета” едно високопоставено църковно лице заяви, че новомъчениците от началото на съветската власт са пострадали не в името на Христа, а защото са били монархисти. От тази „парадоксална” (както каза самият докладчик) теза по необходимост произлязоха още две: че отсъствието на уважение към личността в нашия манталитет е правилно и добро и че в общественото битие съществуват ценности, заради които може да бъде пожертван чужд живот... И това съвсем не е някакъв случаен епизод. Днес в нашата Църква тече енергично търсене на „ценности”, конструирани върху „традициите” и създаването на някаква нова „национално-църковна” идеология. Ако тези ценности, традиции и идеология са същите, за които говореше уважаемият участник на споменатата кръгла маса, то налице е опасна тенденция: пред очите ни се ражда светосъзнание, чието съдържание е Православие без Евангелие, Църква без Христос, „традиционни ценности” без етика.
 
***
 
И така, какво се е случило през 1937 г. (и през всички многогодишни репресии на съветското време)? Първо, от библейска гледна точка – наказание и вразумяване Божие на руския народ, който вместо Евангелието избрал за себе си (или е позволил на „елита” да избере за себе си) други жизнени идеали. А второ, реализация на практика на посочената идеология, че заради някакви ценности може (а значи е и нужно, тук границата винаги е много тънка) да се жертва чужд живот. Възразяват ми: но цялата работа е в това какви са ценностите. Точно така. Ценностите на земята са изключително едни – евангелски, а на Евангелието му е съвършено чужда мисълта, че дори заради Христос може да се жертва чужд живот. Самият факт, че съвременното Православие в своята маса не вижда и не чувства чудовищното, въпиющо противоречие на по-горе посочената (и превръщаща се във все по-популярна) „идеология на ценностните” с евангелското учение на Църквата, свидетелства за това, че истинското църковно осъзнаване на 1937 г. е все още предстоящо.
  
Църквата постоянно декларира, че е призвана да оказва нравствено влияние върху обществото. Такова влияние е длъжно да се проявява, преди всичко в това – Църквата да дава на всичко безпристрастна евангелска оценка, независимо дали то е „наше” или “не е наше”. Ако обществото все повече е склонно да оправдава злодеянията на съветския период, то Църквата е задължена не просто да говори, но дори вече и да крещи: хора, вразумете се! Не бива – грях е! – да се оправдават братоубийствените кръвопролития във всяка форма, заради всякакви „велики” цели, ценности и идеали! Но ето че и самият наш църковен организъм днес очевидно се нуждае да изясни за себе си, че Църквата е съставена от Евангелието Христово, а не от преходното „величие” на земното отечество, че не можеш да си християнин и да се разпореждаш дори и мислено с чуждия живот, че Христос ни е заповядал съвсем друго...
  
Най-същественият урок от 1937 г. за нас, днешните православни християни, се състои в това, че ние не сме извлекли урок от нея. Вместо да бъдем „солта на земята”, да поведем след себе си обществото в осъзнаването на националната ни трагедия, да сме за истинско покаяние по този повод и за обновяване на живота, ние, наопаки, нерядко „се строяваме” под оправдаващите престъпленията и позора на нашата история обществени и властнически настроения, развивайки „идеологията на ценностите”, в които няма място за Христос, за Неговата правда, състрадание, уважение към хората... Налага се впечатлението, че от някои съвременни православни си отива благодатта Божия, че болно сме склонни да я подменяме със земни изгоди и моментна конюнктура...
  
А това значи, че в бъдеще изобщо не е изключено да се случи отново 1937 г. Господ се грижи за Своята Църква, но ако „солта” Църква загуби силата си, то тя ще бъде болезнено и тъжно вразумявана от Бог: Уви, народът е грешен, народът е обременен от беззакония, злодейско племе, синове погубени! Оставили са Господа, презрели са Светия Израил, върнали са се назад. За какво ви е още продължаващото упорство? (Ис. 1, 4-5).
Печалната годишнина ни принуждава сериозно да се замислим за това.

"Церковный вестник"

Превод от руски Веселина Гюлева 
сп. Християнство и култура, бр. 22

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kq9y 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит