Мобилно меню

4.7333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.73 (30 Votes)
281.jpgОсновната цел в религиозната политика на комунистическата държава е обезличаването на Православната църква и превръщането й в лишена от обществена значимост институция, чиято дейност е сведена до извършването на ограничен на брой “ритуали”. В по-късните години на комунизма идеолозите на системата изискват от Църквата и активно сътрудничество в две основни посоки. Едната е подкрепа за режима в “патриотичната пропаганда” сред българската емиграция в чужбина. Другата е сътрудничество за пропагандата на самата комунистическа система чрез прокарване на удобни за режима декларации в международните църковни организации, където членува БПЦ (т. нар. икуменическо движение, представено от Световния съвет на църквите). Обезличена, но съществуваща Църква, дава възможност на режима да декларира и наличие на свобода на изповеданията в страната.

Трябва да се признае, че комунистическият режим до голяма степен успешно прокарва своите цели по отношение на Църквата. Дори и в началото на ХХІ век за голяма част от обществото Църквата има смисъл само като инструмент на националната държава и като изпълнител на “ритуали”, чийто смисъл реално малцина разбират. И все пак, макар и на пръв поглед политиката да е успешна, това далеч не означава, че тя е прокарвана без пасивната, а понякога и активна съпротива на Църквата, което може да се докаже чрез достъпните в момента архиви на Комитета по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове (преди 1944 г. и след 1989 г. - Дирекция "Вероизповедания").

Изходната точа в отношенията между Църква и държава през комунизма е, че те са две абсолютни антагонистични структури, чиито интереси се пресичат в изключително малко точки, поради което за компромис между тях е практически невъзможно да се говори. Едва ли е необходимо да се напомня за абсолютизма на комунистическата идеология, нетърпима към всяка друга гледна точка за света и особено към  религиозната.

От физическа репресия към относителна либерализация

Цялостната философия на комунистическия режим към Църквата е зададена в прочутата реч на Георги Димитров при честването на 1000–годишнината от рождението на св. Иван Рилски, произнесена в Рилския манастир на 26 май 1946 г. в присъствието на руския патриарх Алексий І. Освен че показва пълното неуважение към църковната институция, речта задава и често цитирани в бъдеще формулировки за религиозната политика на държавата. Един от акцентите в нея е признанието на заслугите на Църквата за запазване на националното самосъзнание, което се приема и за единствения исторически принос на Православната църква:

“Нашата православна църква за разлика от някои други църкви има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. През вековете на най-тежки изпитания, в борбата за освобождението на нашия народ от чуждото робство българската църква е била хранител и покровител на националния дух на българите... Не забравям, разбира се, че църквата е имала и свещенослужители-предатели, негодници, юди от гледна точка на националните интереси на българския народ. Но изобщо тя е изиграла извънредно голяма патриотическа роля в нашата история.”

Друга основна теза е прокарването на разделение между прогресивни и консервативни църковни дейци, като от “прогресивните” се очаква лоялност към новата власт, а “консервативните” са заплашени с физическа разправа. Неслучайно речта е произнесена в присъствието на руския патриарх, като по този начин българските духовници са призовани да видят в Руската църква пример за лоялност към комунистическата държава.

“Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква? Всеки, който познава нейната история, знае много добре, че ако ръководителите на руската православна църква след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали оръдие на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия. Преследването на някои църковни деятели в Русия след Октомврийската революция беше резултат на контрареволюционната дейност на тогавашните ръководители на руската църква.”

Общо взето това са и основните характеристики на следваната от държавата политика по отношение на Църквата до средата на 50-те години. “Консервативните” духовници са преследвани, осъждани и изпращани в трудови лагери – в архивите на Комитета по църковните въпроси (така за краткост се наричаше този комитет към МВнР; авторът на статията неправилно го нарича Комитет по изповеданията - б. р.) до средата на 60-те години се намират документи, в които Синодът изпраща поименни списъци на затворени в лагери свещеници, за които безрезултатно настоява да бъдат амнистирани. Паралелно на този процес властта полага усилия на ключови позиции в Църквата да бъдат наложени “прогресивни”, т. е. лоялни на властта духовници.

Политиката на комунистическата държава към Църквата може да бъде разделена на три основни периода. Първиятзапочва веднага след септември 1944 г. и завършва в средата на 50-те години; той е белязан от физическото унищожение на интелектуалния и обществения елит на Църквата. Председател на Комитета по църковните въпроси през този период е д-р Павел Тагаров. Водени основно от политически съображения, властите подпомагат възстановяването на Българската патриаршия, а на 10 май 1953 г. за първи патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил.

Относителната политическа либерализация след смъртта на Сталин води и до постепенно смекчаване на подхода към Църквата. Началото на  втория период е поставено на 26 декември 1957 г., когато Политбюро приема Решение “Относно мерките за засилване и подобряване на атеистичната пропаганда в страната”. Държавата повече не вижда в православието идеологическа заплаха и Църквата е оставена относително свободно да изпълнява своите, както е разбирано от режима, чисто ритуални функции – кръщенета, малко венчавки и неочаквано много погребения. Председател на Комитета по църковните въпроси през този период е (бившият семинарист - б. р.) Михаил Кючуков, а на 4 юли 1971 г. за нов патриарх е избран Ловчански митрополит Максим. Причина за възприемането на по-мекия подход е съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическия режим в резултат на относителните икономически успехи, чувството за принадлежност към голяма общност от държави и паритетът в идеологическата битка със Запада.

Допълнителна изолация на Църквата: налагане на гражданските ритуали
 
Илюзията, че Църквата е победена, продължава до началото на 70-те години. Загубата на идеологическата война със Запада след Пражката пролет от 1968 г. и първите вълни на икономическата криза само частично обясняват промяната на църковната политика на режима. Конкретната причина обаче е пълният провал на експеримента, който предоставя на Църквата относителната свобода да извършва своите тайнства. През 1962 г. по искане на държавата започва мащабно социологическо проучване за нивото на религиозност сред населението, което е извършено от голям екип социолози и е публикувано едва през 1968 г. под заглавието “Процесът на преодоляване на религията в България”. Резултатите са истинска изненада, въпреки очевидно официозния характер на изследването. В първите две трети на книгата подробно се описват успехите на атеистичната пропаганда и се стига до извода, че като религиозни се декларират само 35% от населението и то предимно слабо образованите и възрастни жители на селата. Истинските резултати обаче са посочени в последните 50 страници, където се изнасят данните, че религиозните погребения в страната надхвърлят 80%, кръщават се над 52% от новородените деца, а религиозните бракове възлизат на 36%. Казано накратко, изследването само доказва “лицемерието”, обхванало българското общество по това време – от една страна хората външно демонстрират лоялност към режима, докато са истински зависими от него, но пред лицето на смъртта те се връщат към традициите и тайнствата, в които действително вярват.
 
Реакцията на държавата след появата на това изследване е светкавична и дори пресилена, като до средата на 70-те години са приети редица инструкции, чиято крайна цел е максималното ограничаване на разрешените до този момент църковни ритуали. Още на следващата 1969 г. е приета инструкция за налагане на гражданските ритуали в България, която в допълнение към гражданския брак, въведен  още през 1945 г., изработва социалистически варианти и на другите религиозни обреди – гражданско кръщение и гражданско погребение. Създадена е и специална административна структура, която да се занимава с налагането на новите ритуали – Домът на атеиста, представен както на централно равнище, така и в окръжните градове. С цел изпълнение на политиката за пълното маргинализиране на Църквата настъпват промени и в Комитета по църковните въпроси, като от 1978 г. негов председател е Любомир Попов.

Една от мерките е засилване на административния натиск върху енорийските свещеници. Налагат се забрани за биене на камбаната по време на религиозните празници или при погребение, свещениците са ограничени в правото си да обикалят къщите на вярващите и да “ръсят” по домовете им. Особено внимателно се следи партийни членове да не бъдат погребвани от техните близки с религиозен ритуал. Митрополитите се задължават ежегодно да изпращат справка за извършените в тяхната епархия религиозни тайнства.

Новата политика става причина за редица конфликти както на местно, така и на централно равнище. Свещениците масово започват да се оплакват пред своите митрополити от административния тормоз, а част от владиците предават тези оплаквания на Светия Синод. Неколкократно Синодът изпраща на Комитета по църковните въпроси обширни описания на конкретни случаи на административен произвол, които никога не получават повече от формален отговор от страна на държавния орган.

Илюстрация на тези процеси и на наложените от държавата ограничения са бележките на Комитета по църковните въпроси от 7 юни 1972 г. по “изпълнение решението за внедряване на гражданските ритуали”. Големият брой кръщения е причината за следната инструкция:

“Поради това, че много често новородените се кръщават в църква, занесени от бабите им без изричното съгласие на родителите, Комитетът е поставил пред синода искането в бъдеще при кръщавка свещеникът да изисква предварителното съгласие на родителите”.

Стремежът на държавата да ограничи религиозните погребения достига такива размери, че на Църквата дори е забранено да произвежда ковчези и други необходими за погребенията вещи.Резултатът може да се определи в най-добрия случай като гротесков, тъй като това на места води до дефицит на ковчези. 

“В доклада пред националното съвещание се констатира, че въпреки изричното решение за преустановяване производството на ковчези от поделенията на църквата, последната продължава да ги произвежда. Комитетът своевременно обърна внимание на Синода за преустановяване производството на ковчези... От излизането на постановлението Църквата е намалила с ¾  производството и продажбата на ковчези и най-късно до края на годината  то окончателно ще бъде преустановено”.

Появява се и проблемът кой да произвежда кръстовете за религиозните погребения, тъй като според документа не е подходящо това производство да бъде оставено в ръцете на социалистическите предприятия.

“Освен това не е целесъобразно промкомбинатите като соц. предприятия да се занимават с производството и доставката на кръстове. Тенденцията да се замени дървеният кръст с пирамида при църковно погребение също е свързана с известна принуда.”

През този период набира сила и добилото най-голяма известност ограничение на държавата по отношение на Църквата – фактическата забрана за посещаване на храмовете по време на големите празници и най-вече на Коледа, Цветница и Великден. Най-голям проблем представлява посещението на църквите на Великден и по тази причина Комитетът по църковните въпроси всяка година приема План за работа, който предвижда мерки за отклоняване на вниманието от празника. Илюстрация на тази политика са Бележките на Комитета по църковните въпроси “за пролетните и великденски църковни празници” от 29 април 1976 г., където се прави анализ на кампанията през 1976 г. и се правят предложения за следващите години. Документът стига да заключението, че

“В София Цветница и великденските църковни празници се превръщат все повече в най-интересното и единствено масово атракционно забавление на младежта. На пролетния традиционен комплекс от религиозни празници и съпровождащите ги обичаи, широко внедрени в бита, все още не е противопоставен цялостен, добре обмислен пролетен, смислен, забавен комплекс за деца, младежи, възрастни, задоволяващ техните емоционални потребности”.
Все пак кампанията през 1976 г. се отчита като успешна, тъй като църквите са били по-малко посетени в сравнение с предишни години. Като основна причина за това е посочено, че  “Телевизията подбра интересна програма, която привличаше младежта.”

Значително по-интересни обаче са предложенията за бъдещите мерки, които трябва да бъдат взети за ограничаване на интереса към църковните празници. В същия документ Комитетът предлага:

“1. Да се създаде работна група, която да изработи цялостен пролетен комплекс от смислени, забавни развлечения за младежта, децата и възрастните. В много окръзи има известен опит - празниците на красотата, на девойката, на цветята и др.  Да се обсъди замяната на червените с писани (шарени) яйца. В детските градини да се въведе шаренето на яйца с ваденки и други начини, като вид игра....

4. Да се засили още повече контролът върху стремежите на църквата да увеличава интереса на младежта чрез великденските празници.

5. Комсомолът да извършва системна атеистична работа и търси отговорност от своите членове, които с неоправдания си интерес към великденските служби, палене на свещи, венчавки и кръщавки подсилват активността на църквата.”

Голяма част от тези инициативи в бъдеще са реализирани на практика, като например популяризирането на празниците на красотата или стремежът боядисването на великденски яйца да бъде представен само като игра. Като цяло заложените в началото и средата на 70-те години политики за ограничаване на влиянието на Църквата остават валидни до самия край на комунистическия режим.

Държавата и висшето духовенство
 
Едно от най-силните средства за обезличаване на Църквата е компрометирането на църковното ръководство. Най-простият начин за постигането на тази цел е изолацията на висшето духовенство и липсата на обществено внимание към неговата дейност. Показателен в това отношение е фактът, че погребението на патриарх Кирил е отразено от вестник “Работническо дело” с кратка протоколна бележка на последната страница на вестника. (Б. р.: Независимо от това тъкмо поклонението пред тялото на покойния патр. Кирил на 7-9 март 1971 г. стана повод две денонощия непрекъснато в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" да не спира потокът от хора, дошли както да се простят с патриарха, така и да заявят своята привързаност към православната вяра и Църквата.)

Лоялността на висшия клир се постига и чрез намесата на държавата при избора на висшите духовници. Правилото за избор на нов митрополит предвижда епархийските избиратели да предложат на Синода двама кандидати за овдовялата катедра, от които Синодът да избере новия митрополит. В огромната част от случаите това е събралият най-много гласове на епархийските избори кандидат. Посочената процедура, при липсата на каквито и да било демократични практики в държавата и относително малкото избиратели (обикновено до 50 души), дава възможност за лесна манипулация на изборите в полза на т. нар. “официален кандидат”. През периода на относителна либерализация държавата се опитва да спазва известно приличие и за митрополити са били издигани хора, които се ползват с известна подкрепа сред малцината неприкрити вярващи. Тази практика е прекратена в средата на 70-те години, когато Комитетът по църковните въпроси започва открито да налага своите кандидати.

Истински конфликт предизвиква изборът на нов Врачански митрополит през 1974 г. след смъртта на митрополит Паисий, един от последните представители на църковната традиция преди 1944 г. От една страна, този случай може да се характеризира като скандален, но от друга той е показателен и за наличието на все още живи демократични практики в Църквата в средата на 70-те години.

Изборите са проведени на 21 юли 1974 г. под ръководството на Видинския митрополит Филарет, като фаворит на държавата е епископ Калиник. За всеобща изненада обаче епархийските избиратели предлагат на Синода новият митрополит да бъде избран между епископ Арсений, който получава 18 гласа, и епископ Тихон с 16 гласа. Епископ Калиник печели едва 12 от гласовете на епархийските избиратели и неговата кандидатура въобще не е предложена на Светия Синод.

Изборът очевидно е оценен като предизвикателство към съществуващите отношения между Църква и държава, тъй като по предложение на митрополит Филарет Видински на 29 юли 1974 г. Синодът касира изборите с доста неубедителни мотиви. В следващите месеци секретарят на митрополията Борис Кордов, набеден, че е провалил избора на официалния кандидат, е уволнен от работа, а епархийските избиратели са сменени. Така новите избори, проведени на 27 октомври 1974 г., са спечелени от епископ Калиник, който е утвърден за Врачански митрополит на 10 ноември 1974 г. Подписките на вярващи от Враца в полза на епископ Арсений не дават никакъв резултат.

Доказателство, че касирането на избора е станало под диктовката на държавата, е анализът на митрополитските избори, изготвен от Комитета по църковните въпроси на 24 август 1974 г.:

Еп. Калиник се изявява като лоялен и прогресивен духовник. С тези си качества той е далеко по–подходящ от другите епископи не само за ликвидиране настроенията от дейността на митр. Паисий във Врачанската митрополия, но и за онези специфични задачи, които православните духовници трябва да изпълняват във вътрешната и международната дейност на църквата”.

Анализът завършва с критики към Светия Синод и патриарха, които не са  демонстрирали достатъчно ясно подкрепата си за официалния кандидат:

“Патриарх Максим не проявява необходимата активност. Има опасения той да изпадне в пасивна мистичност, от която да се възползва дясното крило в Синода. Той, по свидетелство на някои от най-главните гласоподаватели, е отказал да приеме пратениците им както преди, така и след избора, и да им даде най-авторитетни разяснения в първия случай за кого трябва да гласуват, а във втория – защо е касиран изборът.”
 
Всъщност в Светия Синод по времето на комунизма могат ясно да се разграничат две крила. Едното е на поддръжниците на режима или т. нар. “прогресивни” митрополити. През 50-те години най-приближени до властта са Пимен Неврокопски и Никодим Сливенски, а след средата на 70-те години новите фаворити на държавата са Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански. Техните най-видни опоненти или т. нар. “консервативни” митрополити през късния период на комунизма са Паисий Врачански и Йосиф Варненски, които дори не крият своята антипатия към комунистическата държава. Останалите членове на Светия Синод гравитират около едната от двете групи, като се колебаят между възможността за привилегии, държавни почести, специализации и пътувания в Швейцария и Германия, и съзнанието за духовната мисия на Църквата.

За директен сблъсък между двете крила в Синода трудно може да се говори, доколкото силите са очевидно неравни. “Консервативните” митрополити  старателно са държани далеч от ежедневните дела на Църквата извън тяхната епархия, докато “прогресивните” имат възможност да развиват активна международна дейност, особено по линия на т. нар. икуменическо движение. Участието на българската църква в ССЦ е важна за комунистическата държава, защото съвместно с другите църкви от Източна Европа те имат възможност да наложат приемането на резолюции, които обслужват комунистическата пропаганда.

Макар и да не са много, в архивите има описани и случаи на съпротива от страна на висши духовници срещу официалната църковна политика, особено по въпросите на т. нар. икуменическо движение. Един такъв анонимен документ (фактически донос), адресиран до Комитета по църковните въпроси, информира за проведена на 26 ноември 1974 г. в Драгалевския манастир среща на руски и български икуменически дейци, като ръководители на двете делегации са били съответно митрополит Никодим Ленинградски и Тодор Събев. Документът съобщава, че Реакционно настроеният Варненски митрополит Йосиф е попречил на деловата среща, като насочил разговора в съвсем друга посока… Обявил се против икуменическото движение в неговата обществена изява и актуални задачи – в служба на човечеството, с драматизъм говорил за опасните секуларни тенденции и насоки на нашето време”.

Думите на митрополит Йосиф не били осъдени от патриарх Максим, което предизвикало недоволството на Никодим Ленинградски, а при изпращането на руската делегация митрополит Йосиф отишъл още по-далеч, като заявил: “Икуменизмът е празна работа; той върви успоредно със секуларизацията; плодовете му се виждат по резултатите в енорията. Църквата е притеснена до крайност и не може вече да диша, а икуменистите мълчат и дори не само сътрудничат със секуларистите, а и възхваляват тези, които са виновни за днешното ни тежко положение.” Накрая казал: “Аз съм истински затворник, а вие казвате, че всичко е в ред. Само бесилката е по-тежка; само тя вече остава да се постави.”

Реакционното” крило в лицето на митрополит Йосиф, който почива през 1988 г., има свой представител в Светия Синод до самия край на комунистическия режим. Макар и държани в изолация и максимално далеч от важните събития в Църквата, т. нар. “консервативни” митрополити се ползват с голямо неформално влияние в Синода, с което другите владици се съобразяват. Благодарение до голяма степен и на тях може да се твърди, че макар и силно ограничавана, Църквата успява да се спаси от пълното обезличаване по време на комунистическия режим.

Настоящото доста критикувано състояние на Българската православна църква е резултат именно от целенасочената и продължителна политика на комунистическата държава, насочена към обществената маргинализация на Църквата. Дори и в момента огромна част от българското общество признава като единствената историческа заслуга на Българската църква запазването на българското национално самосъзнание през епохата на чуждо владичество. Въпреки систематичния административен тормоз от страна на държавата в годините на комунизма част от висшето духовенство се стреми да съхрани жива църковната традиция, докато друга част от него подпомага държавата в нейната фактически атеистична пропаганда. Архивите от този период са средство не само за разбиране на ситуацията, в която е живяла Църквата през този период, но и за осъзнаване на ограниченията, на които са били подлагани висшите духовници и енорийските свещеници. А вероятно точно там се крият част от тлеещите конфликти сред висшите български духовници, както и част от обяснението за пасивността на Българската църква след началото на прехода.
 
Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 21


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kqx3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.